Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Нали знаете как се вари папагал? Слагаш папагала в тенджерата, заедно с един камък и вариш, докато камъкът омекне. 
По отношение на глобалната политика, сега светът май е в позицията на готвача, който чака камъкът да омекне, за да изсипе най-после фидето върху главата на проклетата птица и да нахрани клиентите с топла супа. 
Предполагам се сещате – папагалът е Путин, камъкът е Тръмп. Лошата новина е, че камъкът май започна да омеква, но папагалът – не. 
След срещата между президент и Император в Хелзинки, от гледна точка на гладния за нормалност и мир свят, нещата се влошиха видимо, макар засега не чак в онази степен, до която стигаха предварителните очаквания. Имам предвид, че до момента все още никакви руски войски никъде не са нахлули, независимо дали под формата на червени или на зелени човечета. 
Но с това се изчерпват добрите страни на влошаването. 
Да, малко смешно е да се радваме на подобни добрини, които ни спохождат. Това е като радостта, изпитвана някога от средновековните войници, когато атакуват трудна крепост. Те са особено доволни, ако, докато качват стените, бъдат направо убити, а не защитниците първо да ги унижат, като ги полеят със съдържанието на нощните си гърнета, преди да ги застрелят, наръгат с алебарди или пребият с камъни. 
Така, де, фекалиите винаги лепват неприятно петно върху човешкото достойнство. На всичкото отгоре, караш на каквото ти се падне, не можеш да избираш по-малкото зло – например, да те залеят с гърне, напълнено от дупето на деликатна, благородна дама, а не от задника на някакъв гигантски, лаком Гаргантюа.  
В този случай обаче на нас, хората от свободния свят, 

замерянето с фекалии не ни се размина

 Нещо повече – и с просто око е видно, че точно на фекален военен подход, реализиран с фекални хибридни оръжия, разчита и до момента Кремъл, за да се свари камъка, без това да засегне папагала. 
Скоро след сгледата в Хелзинки, някакъв нещастен помияр от телевизия Фокс зададе на Тръмп изключително тъп въпрос, за който би трябвало да получи Антипулицър, ако имаше учредена такава журналистическа награда. Той попита защо американски войници трябва да се бият за Черна гора, ако тя, каквато е агресивна, вземе да нападне Русия и така да задейства член 5 от договора на НАТО. 
Освен непознаване на договора, а и на реалностите в света, тъпият въпрос показа само едно – че е зададен с цел да получи тъп отговор. И той не закъсня. С ответните си думи Тръмп също демонстрира пълно непознаване на ситуацията, но пък използва повода неочаквано и напълно незаслужено да нападне един от своите съюзници в НАТО и така, по думите на сенатор Джон Маккейн, „заигра по свирката на Путин”.  
Жалката сценка с мъдростите по повод Черна гора се разигра на 19 юли, а на 20 се появи съобщението, че Тръмп кани приятеля си Путин на среща в Белия дом. 
Дето се вика – те не го пускат в селото, той за поповата къща пита. Поговорката е леко модифицирана от нашата абсурдна реалност обаче, защото е видно, че сега самият поп кани нежелания от селото чужденец в поповата къща. А попадията не знае - ако можем така да опишем публичното смайване на Дан Коутс, шефът на Националното разузнаване на САЩ, когато чу новината. 
Това беше следващото самоунижение от страна на Тръмп, но също и безумно унижение за всички нас, на което станахме свидетели. 
Третото дойде непосредствено след това. Путин предложи да се проведе някакъв си „референдум под международно наблюдение” в Донецк и Луганск, сепаратистките региони в Източна Украйна, създадени с безценна руска помощ и намиращи се изцяло  под руски контрол 
Това, разбира се, е абсолютно неприемливо, поради наличието на ред ясни и валидни договори за международно признатите граници на Украйна. Още повече, поне в очите на Кремъл, такова допитване автоматично би означавало и международно признаване на незаконния референдум, с който Крим бе откъснат от Украйна.  
Така или иначе, като подхвърли

 хибридката за референдума,

 Путин дебело намекна, че това всъщност е един от въпросите, обсъждани с Тръмп във финландската столица, по който има съгласие от страна на американския президент. 
Каква е истината, аз не знам. Срещата беше на четири очи, на Путин не вярвам, каквото и да каже за нея, а Тръмп пък не казва нищо, така че те си знаят. 
Нещата не спряха дотук обаче, а се задълбочиха още същия ден, когато Анатолий Антонов, руският посланик в САЩ, попитан за възможността между Путин и Тръмп все пак да се проведе нова среща, този път във Вашингтон, заяви: „Мога да кажа само едно – руската страна винаги е била открита за възможни предложения. Готови сме да разговаряме на тази тема. Но за това колко такива срещи на върха са нужни, кога да се проведат, разбира се, решава Кремъл”. 
Чухте ли, бе граждани? Кремъл решава - кога, колко, с кого, къде и какво. Никой друг няма значение, включително Тръмп и американците изобщо. 
Ма Император е тва, ей, не лукова глава. Той командва всичко и всички, не е, да речеш, като някой прост ефрейтор от КГБ да е оглавил шайка руски престъпници, с която да е завладял цялата Ширака страна мая радная, а от лакомия да зяпа и към целия свят на това отгоре….. 
Само седмица след унизителното изказване на Анатолий Антонов, самият Путин потвърди внушението, което уж внимателно, но настойчиво и видимо, се прави от руска страна за помиярската ромя на Тръмп в отношенията с Господаря на Кремъл. 
Докато беше на среща на БРИКС в Йоханесбург, Путин коментира: „Що се отнася до срещите, прекрасно разбирам, че президентът Тръмп има желание да провежда срещи и в бъдеще, аз съм готов на това. Но е необходимо да са налице съответните условия”. 
Какво великодушие! Каква готовност за диалог! Но да превеждам ли от новопутински? Тръмп се моли, аз поставям условията, казва Императорът. Тръмп е жалък, аз съм велик. Свободният свят има слаб лидер, така че свободният свят да го духа, аз съм силен и ще правя, каквото си искам. 
Какво всъщност ще прави Путин ли? Ами кой знае, в един момент може Черна гора, с нейните две хиляди, няма грешка, цифром - 2 000, войника, наистина да вземе да нападне Русия и тя да се види принудена да отвърне на удара, за да запази своето достойнство, а не да се държи, сякаш е уцелена с нощно гърне. 
Но и това не е всичко. Междувременно Кремъл, вдъхновен от чувство за безнаказаност, като вижда, че светът в потрес и донякъде парализиран следи развитията, се захвана да отправя предупреждения, да размахва пръст и да дава акъл какво да правят и какво да не правят на близки и далечни независими държави. 

Русия яростно нападна първо Гърция и Македония

 заради това, че те най-после решиха безсмисления си и сякаш безкраен спор за името на малката балканска държава. Малка, но важна в стратегията на Кремъл. Македония отдавна е един от центровете на тлеещо напрежение, който по поръчка може да разбуни Балканите, за да реализира Империята по-лесно своите цели. 
Отделно от Гърция, самата Македония многократно бе нападната и предупредена от Кремъл да внимава в картинката, защото ще ѝ се случат лоши неща, ако наистина стъпи на пътя към членство в НАТО. 
Освен това обаче същите безумни закани и предупреждения да не влизат в НАТО Кремъл отправи към Финландия и Швеция, две държави, които, макар и малки като население, не са беззащитни и сами като Македония, а са членове на ЕС и имат БВП, който вероятно далеч надхвърля руския. 
Във връзка с това веднага се сетих за един текст от военния дневник на знаменитата писателка Астрид Линдгрен, майката на Пипи дългото чорапче. За нея войната е бой между двама безумни диктатори – Хитлер и Сталин и тя много се страхува някой от тях да завладее родната ѝ Швеция. Линдгрен е наистина ужасена и от двамата, но все пак пише: „За нас, шведите, отслабена Германия може да означава само едно – че 

руснаците ще ни стиснат за гушите

 Бих предпочела до края на живота си да казвам „Хайл Хитлер”, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нещо по-отвратително от това”. 
О, да, забравих, подобни думи са ерес в сегашна Европа, затънала до уши в безумните измислици на тъй наречената „политическа коректност”, с които често се подменя действителността. Само че Астрид Линдгрен не е някакъв първичен русофоб, нейното отношение към руснаците има конкретно житейско основание. Приятели финландци, избягали от страната си по време на сталинската агресия през 1939-та, ѝ разказват от първа ръка за кошмарите, сътворени от Червената армия, в завладените финландски територии. Така че тя добре знае защо го казва. А и ние, хората от Източна Европа, твърде добре знаем.
Както и да е, говоря за това, че и досега Русия гледа със зловещо око към Швеция и Финландия. Не се страхува обаче, че те могат да я унизят, защото кремълската хунта харчи общите пари за оръжие, а храни мужиците с боклуци. Изглежда парадоксално, но не е – така хунтата е сигурна, че изтънчените западни фекалии, които ще се излеят върху руската армия при евентуална атака срещу стените на Хелзинки, Стокхолм или другаде, само ще се усладят на храбрия руски войник и ще го стимулират да атакува докрай. 
А като цяло, основната ми идея всъщност е - да вземем мерки да бъде сварен папагалът, преди камъкът да омекне толкова, че да се разпадне. Никога не съм ял супа от камъни, но съм сигурен, че става единствено за трошене на зъби.