Едвин Сугарев, Svobodata.com

 Режимите на БКП/БСП – независимо кога и под каква форма – винаги са имали един и същ икономически и политически резултат: фалит на държавата, национална катастрофа. Така е през 1960 и 1977 г. – това са тайните фалити, за които говори Христо Христов в книгата си “Тайните фалити на комунизма”. Те са тайни, защото тъй и никой не научава за тях, тъй като признанието им би оголило идеологическия банкрут на комунизма, реализиран чрез режима на Тодор Живков – с всичките му икономически безумици като насилственото съсипване на селските стопани в ТКЗС-тата, индустриализацията, генериращата единствено загуби тежка промишленост, щедрото финансиране на какви ли не арабски и африкански главорези (под формата на братска помощ за комунистическите партии в развиващите се страни) и прочее подобни.

Така е и през 1990 г. – когато второто правителство на Андрей Луканов прекратява плащанията по външния дълг – и по този начин официализира фалита на държавата, настъпил реално още през 1987 г. Така и при управлението на Жан Виденов – с банковата катастрофа, трицифрената инфлация и срива на заплатите до равностойността на десетина долара.

Всъщност единственото доминирано от БСП правителство, което не успява да фалира България, е това на тройната коалиция (2005-2009 г.). Това обаче е икономически най-благоприятния период за България – тъй като съвпада с присъединяването на страната към ЕС, при което външните инвестиции стигат до немислимото преди равнище от 8 милиарда евро годишно – да не говорим за предприсъединителните фондове. Правителството на Станишев обаче също не пропуска шанса да направи някоя голяма магария – благодарение на ловките машинации на неговите (и на президента Първанов) спонсори се стига до безпрецедентното замразяване на еврофондовете и до огромни загуби за страната – през 2008 г., когато бяха ефективно замразени над половин милиард евро по фондовете ИСПА, ФАР и САПАРД. По-късно голяма част от тези средства бяха окончателно загубени. Причината: грешки и измами в проектите, санкционирани от ОЛАФ, но не и от българските институции, нито пък от българското правосъдие.

Най-драстичен в това отношение е примерът с Марио Николов и Людмил Стойков. Те са обвинени, че са ръководили международна престъпна група, като са представяли стари машини като нови – и чрез подправени документи са получавали европейски средства за мошеническите си проекти. Стойков е сред официалните спонсори на президента Георги Първанов, а фирмите на Николов са правили големи дарения на БСП. В крайна сметка Людмил Стойков бе изцяло оправдан, а и делото на Марио Николов бива провалено по безпрецедентен начин от водещия го прокурор – и то при условие, че техните германски помагачи са отдавна осъдени – и даже излежаха присъдите си.

Фалитите на комунизма

– практически без изключение (включително и дърварското пропиляване на златните за страната ни шансове, свързани с присъединяването на България към ЕС), се дължат на корупция, невежество, некадърност, абсурдни планове за бъдещето и концептуална обремененост, свързана с идеите на изцяло контролирана от държавата инустрия и търговия, които – както напразно са очаквали – се развиват по сценария на плановата икономика.

Един от фалитите обаче има по-особен характер. Той е свързан не толкова с политическата и икономическа неграмотност на тогавашния комунистически елит, колкото със секретната подготовка за сценария на перестройката – като парите са не просто пропилени по абсурдни икономически проекти или като износ на революция, а са изнесени извън България с идеята да послужат като основа за трансформацията на политическата власт в икономическа. Става дума, разбира се, за фалита, обявен от правителството на Андрей Луканов през март 1990 г. – чрез неговия отказ да покрие плащанията по външния дълг на страната.

Този външен дълг днес – на фона на стотиците милиарди, натрупани като задължения от страни като съседна Гърция например, ни изглежда нищожен. В действителност обаче не е така – през 1991 г. – цели две години след официалния банкрут на социализма, външният дълг от 10,7 милиарда долара се равнява на цели 180% от Брутния вътрешен продукт на държавата. Специфична негова черта е краткия период на натрупване – между 1978 и 1989 г. – и също тъй бързото му и негласно разпиляване в неизвестни посоки.

Обичайните обяснения за този стръмен ръст са свързани с трудностите, които изпитва българската икономика в този период, когато благодарение на плановото стопанство и индустриалните безумия балансът между износа и вноса е разко нарушен – и се налага държавата да покрива все по-драматични дефицити, за да подържа жизненото равнище на своите поданици в поносими граници.

Това действително е така: българския комунизъм де факто винаги е живял “на кредит” – чрез външни заеми, които спасяват положението в момента, като компенсират със социални мерки систематичните недостатъци на системата – и на практика се изливат купища пари в каца без дъно; за сметка на това се обременяват с дългове следващите поколения. Само че има една подробност – ако хроничната недостатъчност на социалистическата икономика беше единствената причина за натрупването на този външния дълг, то това натрупване би било постепенно – а то не е. Има рязък и напълно необясним скок точно в годините, в които се замисля и реализира сценария на перестройката: само между 1984 г. и 1989 г. брутният външен дълг нараства повече от три пъти, от 2,9 на 10,7 милиарда щатски долара.

Няма рационално обяснение за този скок. В скоби ще отбележа, че това не е изцяло губещ период за българската икономика – ако в него продължават да се строят произвеждащи загуба промишлени гиганти, то в същото време криминалната търговия на ДС със страните от третия свят, базирана върху износ на оръжие и синтетични наркотици, бълва годишно стотици милиони и даже милиарди долара печалба. Парите обаче изчезват – и за това изчезване едва ли можем да се задоволим с думите на Андрей Луканов, подхвърлени на влизане в следствения арест:

“Заедно ги изядохме.”

Не, не сме ги изяждали заедно. Не сме ги изяждали изобщо – защото тези милиарди са черните пари за белите дни на българските комунисти – за периода, в който тяхната партия се превръща от партия на трудещите се в партия на олигархията.

Спомням си, че във ВНС ние често и с особена стръв поставяхме на обсъждане въпроса как и за какво е натрупан този дълбоко засекретен външен дълг – и кой е отговорен за неговото натрупване. В крайна сметка се стигна и до парламентарно обсъждане по този въпрос, при което ни раздадоха едни смешни таблички, в чиито графи се казваше: толкова от парите са отишли за покриване на дефицитите по вносно-износния баланс, толкова за покриване на загуби на големи промишлени предприятия, толкова за доставка на храни и тъй нататък. В дъното на това разграфяване обаче се мъдреше графата “разни”, а срещу нея огромната сума от два милиарда долара – за които, колкото и да настоявахме, така и не получихме смислено обяснение.

То е видно едва от днешна гледна точка – когато част от тайните на българския комунизъм са извадени на показ. Тези два милиарда са най-вероятно “спастрените” пари, с които партокрацията трябваше да се прероди в олигархия. Това са парите, които – метафорично или буквално – се раздаваха с куфарчета на определени другари, за да започнат бизнес в полза на столетницата; парите, с които се основаваха банки и финансови пирамиди; с които проходи и зяакна българската мафия; които играха при касовата и масова приватизация – за да регламентират посткомунистическата власт над всичко – в условията на псевдодемокрацията.

Това е и основната разлика между фалита на държавата, спретнат от Луканов – и предходните коминистически фалити. При тях ставаше дума просто за тъпотия и малоумие, впрегнати във волята да се остане на власт на всяка и всякаква цена – и за старата Андрешковска вяра в това, че има безплатен обяд, че можеш да минеш между капките – и че примерно старците от Политбюро на КПСС няма да усетят как ги баламосваш с мащабен реекспорт, гарниран с комунистическа солидарност и клетва за вечна дружба.

Луканов – за разлика от правешкия селянин – знаеше много добре какво ще се случи в България, в резултат от усиленото натрупване на външен дълг – вече не от СССР, а от западни банки, които нямат обичай да опрощават падежите по банкови задължения. За него практическия фалит на България, установен цели две години преди падането на Берлинската стена, изобщо не бе изненада – а бе част от глобалния сценарий на перестройката, който персонално той – в качеството си на основен резидент на ГРУ в България – беше натоварен да проведе.

Как е натрупан този външен дълг? Нека видим първо как е установен. Наскоро Христо Христов цитира няколко документа, които много ясно показват какво е нивото на плащанията по външния дълг, и свидетелстват за драматичната липса на платежоспособност от страна на държавата. Първият от тях е Строго секретна записка на председателя на БНБ Васил Коларов от 1987 г. – тя впрочем е толкова секретна, че е предназначена само за един човек – Тодор Живков. В нея много ясно се посочва настъпилия вече фалит на държавата и перспективата, която прави неговото обявяване в най-близко бъдеще практически неизбежно:

“Разчетените погашения на основния дълг (главницата) по кредитите от чужбина на страната до края на деветата петилетка са следните: 1988 - 1900 млн. валутни лева; 1989 - 2100 млн. валутни лева; 1990 - 1950 млн. валутни лева, или общо до края на петилетката - 5950 млн. валутни лева.

Разчетените плащания на страната за лихви по кредитите от чужбина за същия период са: 1988 - 440 млн. валутни лева; 1989 - 440 млн. валутни лева; 1990 - 420 млн. валутни лева, или общо до края на петилетката - 1300 млн. валутни лева[1]. Общата сума на задълженията на страната в несоциалистическа валута в края на 1987, тоест непосредствено преди разглеждания период 1988 - 1990, ще възлезе на около 6000 млн. валутни лева.”

Според банкер №1 на социалистическа България “единственият начин да можем да обслужваме нормално задълженията си е да ползваме за цялата сума на годишния си внос, както и за непокритата сума плащания на главницата и лихвите, нови кредити.” Само че нови кредити никой вече не иска да отпуска – и то поради една очевидна причина – тъй като е налице възможността те да не бъдат върнати. Ето защо предупреждението на Коларов към Тодор Живков включва и следния извод: “За ксведение ще споменем и това, че е прието за нормалноплащанията за основния дълг и за лихвите на една страна да не надхвърлят 25 на сто от общите и валутни постъпления. У нас те са повече от 100 на сто.”

Изводът е очевиден: България е във фалит. Това е било много добре известно и на Тодор Живков, и на Андрей Луканов, подвизаващ се тогава като шеф на т. н. “Валутна комисия”, и на Огнян Дойнов – и на всички, които са осигурявали лавинообразното нарастване на външните заеми и прехвърлянето на значителна част от тях в чужди валутни сметки, водещи се на “неявни фирми” с миноритарно българско участие. Правили са това, разбира се, зад гърба на правешкия хитрец – като са разчитали същия този неизбежен фалит да сложи край на прекомерно дългата му политическа кариера – и свързаната с това смяна на караула да изтласка на предни позиции именно тях –

посветените в перестройката

Никой от тях не е направил нищо, за да спре икономическия колапс на страната – напротив – точно тогава се разрояват “неявните фирми” на ДС, точно тогава се отпускат грамадни заеми на страни като Ирак, Сирия и Личия; точно тогава се правят огромни външни инвестиции в крайно съмнителни, безнадеждни или направо измислени проекти – прословутата Габонска афера е добър пример за последните.

Други два документа, също цитирани в сайта Dese.bg на Христо Христов, внасят допълнителна светлина върху това до какво безнадеждно положение е била докарана държавата. И двата са с грив “Строго секретно с особена важност”; и двата са написани от председателя на БНБ Иван Драгневски и председателя на Българската външнотърговска банка Веселин Ранков (впрочем и двамата са сътрудници на ДС). Първата докладна записка е от 29 януари 1990 г. и е адресирана до Председателя на Министерския съвет, другаря Георги Атанасов. В нея се посочва, че “само през първите три месеца на 1990 г. предстои да се извършат плащания по по-рано ползвани кредити в размер на 1 460, 1 млн. щат. долара”, като в същото време валутните разходи за януари месец са близо девет пъти по-високи от валутните постъпления, а усилията на банката за привличане на нови кредити за посрещане на разплащанията “засега остават без резултат”.

Втората докладна записка е писана само 16 дни по-късно – на 15 февруари – и е адресирана до основния виновник за това драматично състояние на държавните финансии – другарят Андрей Луканов, вече в качеството му на министър-председател. В нея вече директно се казва, че плащанията по кредитите, които трябва да бъдат посрещнати през настоящата година, възлизат на 3 225,3 млн. вал. лв., докато налице в опоскания държавен резерв са само 484,8 млн. долара. Отново се посочва, че “на валутните пазари банката среща огромни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити” – които се дължат на “високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница”, “липсата на сериозни действени мерки за излизане от икономическата криза” и“изчакване на резултатите от изборите”. Посочва се, че плащането в срок на задълженията по кредитите е веченепосилно – и се предлага след като използва докрай стратегическия валутен резерв, банката да преустанови плащанията.

Луканов това и прави – без да предопреди кредиторите, че ги очаква мораториум на плащанията по външния дълг. Изпробва един последен опит да реши нещата така, както са свикнали да ги решават комунистическите лидери – завтича се в Москва с надеждата да изпроси един милиард долара заем. Горбачов обаче няма долари за случайни харчове – самият СССР е в тежка криза, неговите дървени рубли са продадени на външни кредитори, за да натрупат бъдещите олигарси финансови средства за бъдещото разграбване на наследените ресурси – и предстои планирания фалит на огромната страна – както и на нейната болшевишка партия, оказала се междувременно излишна (тя ще потъне заедно с чугунените глави от старата партокрация, провалили се при своя пуч – а с това провалили и политическото бъдеще на самия Горбачов).

Тъй или иначе, Луканов е отпратен – и непосредствено след този отказ фалира държавата. Последствията от неговия мораториум по плащанията трудно могат да се изчислят, но поне непосредствените са очевидни – България остава дълги години във финансова изолация, откъсната от валутните пазари и зачеркната в списъка на почтените европейски страни. Дни след това негово решение, взето на 31 март 1990 г., БКП се преименува на БСП, а в. “Работническо дело” във в. “Дума”. Няколко дни по-късно – както отбелязва в своето разследване Христо Христов – червеният официоз публикува интервю с Андрей Луканов, което излиза под заглавието “Правителството успокои дълговете на България”. Интервюто е взето от Валери Найденов, един от флагманите на бъдещата “нова журналистика”. Разбира се – също агент на ДС.

“Успокои”?!

Хубаво успокояване, няма що. Впрочем има и други, значително по-пресни успокоявания. Едни такива юнаци успокоиха терзанията на кредитните милионери – за това как ще връщат своите кредити без покритие – като отново фалираха България. Продължава практиката да се живее на кредит и да се прахосва с това живеене бъдещето на нацията – включително такива в наши дни.

Едно от първите неща, които причини на България правителството на Орешарски, бе да актуализира бюджета (без да има същностни стратегически основания за това) и да вдигне тавана на допустимото данъчно задлъжняване. Още тогава управляващите започнаха да подготвят почвата за вземане на нови външни заеми – говореше се за такива в размер на 3,5 – 4 милиарда лева – като част от така предполаганите заеми бяха незабавно реализирани. Намерението на правителството да харчи повече пари, отколкото влизат в хазната, и да си купува политическа подкрепа чрез т. н. “социални политики”, които не решават икономическите проблеми на страната, а просто харчат нашето бъдеще, пролича много ясно в началото на 2014 г. , когато правителството на Орешарски планира заеми в размер на близо 4.5 млрд. лева, като се разчита 3.9 млрд. лв. от тях да бъдат получени от външните пазари. При което простата сметка показва, че общият държавен дълг към края на 2014 г. ще нарасне на 18 млрд. лв. – при 14.6 млрд. лв. през тази година.

Това, разбира се, никак не смущава сламения премиер. “Ако дълг от 17% от брутния вътрешен продукт е опасен за държавата, значи всички други членки на Европейския съюз, които имат огромни дългове, много по-големи от нашия, вече трябва да са фалирали” – заявява той пред ТВ7. Теоретически това е вярно – има ситуации, в които тегленето на външен заем е оправдано – когато става дума за дългосрочни инвестиции, чиято цел е да се проведат радикални реформи и да се подобри икономическия климат в страната.

Така ли е в настоящия случай? Бих казал, че е точно обратното: най-съществените причини да се вземат нови заеми са свързани с това да се намерят примерно пари за коледни надбавки и да се поддържат изкуствено ниски цени на електроенергията. А – и да не забравяме: да се проведе “реиндустриализация” на страната. Под което се разбират малоумни проекти за възраждането на отдавна затворения торов завод “Химко” - Враца, национализация на машиностроителното “Ремотекс” – Раднево – и, разбира се, най-съкровените комунистически мечти: рестарт на АЕЦ "Белене" и построяване на 7-ми блок в АЕЦ "Козлодуй".

Според Орешарски дилемата е “ще направим ли някакава индустриализация или ще продължим да работим в чужбина”. Не, дилемата е друга. Дилемата е ще настъпим ли още веднъж мотиката – както през 1996-1997 г. – или ще пропъдим мотикаря, дето я оставя все на пътя ни. Защото “индустриализацията” на сламения човек е де факто идеологията, изповядвана от правителството на Жан Виденов, което наливаше пари в кухи банки и в индустриални гиганти, които произвеждаха само загуба. Никак не е случаен фактът, че идеологическият мозък на подобна индустриализация в двете правителства е един и същ: Румен Гечев. И че къде потайно, къде пък по-явно се прокрадва сюблимната негова идея – България да отхвърли валутния борд.

Изглежда – има нови кредити за покриване. И нови печалби, които могат да бъдат натрупани на гърба на хората – чрез една хиперинфлация например.

________________________________________

[1] По това време един валутен лев е равен на 1.50 лева, а коефициентът за преизчислението му в долари е 1.23. Разбира се, курсът на лева към долара няма нищо общо с реалността.