Национално помирение с комунистите – да, ама не

Николай Василев, priorities.bg

Спомням си как преди около 25 години незабравимия Петко Бучаров представи интересна идея за първа стъпка към така нужното национално помирение. В един от своите „Да, ама не“ коментари, той констатира, че паметникът на Съветската армия, с грозния „Шпагин“ няма място в столицата на свободна и независима България. Но че обелискът „Братската могила“ (без грозните партизански статуи и барелефи) е сам по себе си красив и може да бъде преустроен като паметник на националното помирение. Тогава бяха лансирани идеи заедно с погребаните там партизани да бъдат положени тленните останки и на жертви на комунистическия режим.

Днес, когато се обсъжда преустройството на Борисовата градина и когато се предлага издигането на паметници, които

ще разделят нацията,

е добре да си припомним идеята за преустройство на обелиска. Време е да изпратим статуите и барелефите на партизаните в музея и да поставим на тяхно място статуя на ангел, скърбящ за всички жертви на политическото насилие.
На убитите на и след деветоюнския преврат, при метежите от септември 1923 г., по време на варварския атентат от 16 април 1925 г. и през последвалите дни и седмици, на убитите партизани, полицаи и жандармеристи, паднали жертва на провокираната от Москва мини гражданска война (1941-44 г.) и на безбройните знайни и незнайни жертви на комунистическия режим.
Преди да искаме от македонците да преосмислят своята история, е добре ние да преосмислим нашата. Националното помирение не няма да бъде постигнато без да изчистим някои теоретични концепции. Трябва да внимаваме с терминологията. Не всеки режим, който прибягва до насилие е „фашистки“, както не всяко клане е „геноцид“.

Фашизъм в България – в смисъл на еднопартиен тоталитарен режим разбира се, че не е имало.
Но това не означава, че различни български режими не са извършвали тежки престъпления. Понякога провокирани от агенти на чужда империя. Колкото до Втората световна война историята недвусмислено показва, че след многомесечни опити на страната да остане неутрална, царят и правителството скланят глава пред Хитлер и приемат да станат негов васал.

Макар да не е била фашистка страна, България става част от нацистката империя. Без никакво съмнение властта сътрудничи с нацистите, макар да прави съзнателен опит да сведе това сътрудничество до възможния минимум.

Имали ли са българските управници друг избор или не,

е хипотетичен въпрос, по който може и да не постигнем съгласие.
Това което е безспорно и никога не трябва да забравяме е, че през февруари 1941 г. единствено БЗНС и „традиционната градска десница“ се обявяват против всяко сътрудничество с Хитлер!

Комунистите се сещат, че са „антифашисти“ в деня, когато Хитлер напада Съветския съюз. И макар българските управници глуповато да обявяват война на Великобритания и САЩ и да правят всевъзможни опити да омилостивят Сталин, с негова подкрепа, българските комунисти започват въоръжена борба срещу собствената си страна. Много от тях са млади и неопитни и по думите на Георги Марков, загиват мечтаейки за всичко което няма да го има в страната на техните паметници.

Националното помирение

ще настъпи, когато постигнем съгласие, че мястото на България е в голямото семейство на демократичните народи, и че никога не трябва да се обвързваме с велика сила, която отправя предизвикателства към международния ред.
Премахването на паметника на окупатора и преустройството на обелиска „Братска могила“ в паметник на националното помирение ще е добра първа стъпка към постигането на национално помирение.