Отвъд спора за лявото, дясното, либерализма и консерватизма

Момчил Дойчев, bulgariaanalytica.org

Духовната политическа безпътица, пред която е изправено българското общество има свое собствено име. То е неразбирането и нежеланието поради много причини да се достигне до същностите на реалния политически процес именно като мисловен и културен процес. Цялата идейна бъркотия, която наблюдаваме у нас се дължи на простия факт, че живеем наистина в сложен и трудно обгръщаем свят с нови реалности, които са коренно противоположни на реалностите от само преди 15-20 години. Изглежда с всяко ново поколение, а вече и дори през половин поколение настъпват глобални промени, които индивидуалното съзнание трудно може да ги понесе.

Спорът за „лявото и дясното“ у нас често достига до заключението на задънената улица, че всъщност у нас истинско „ляво“ и истинско „дясно“ няма. Това сигурно е така, но изводът, който след това се прави е, че ние не трябва да се опитваме да поставим тази първична яснота в политическия процес на преден план, а да насочим усилия към създаване на реалност, която да направи възможно „истинско дясно“ и „истинско ляво“. Проблемът е, че такова усилие за постигане на „новата реалност“ е всъщност израз на безсилие. Защото митичното създаване на нова реалност без лявото и дясното никак няма да е политическа, да пресъздава политическото, а ще е негово поредно отрицание, като ставащото у нас през последните 15-16 години.

С други думи това, за което апелирам е – нека ясно поставим рамките на необходимите промени, за да пресъздадем политическо като преодолеем антиполитическата безпътица, а не предварително да обезсмисляме политическото със задачи, които могат да се решават само при ясна картина на политическия смисъл на променяното.

Когато говорим за леви и десни партии и политики, трябва да сме наясно, че те няма как да процъфтяват в една антиполитическа популистка среда. Ние може да градим нови и нови политически проекти, но те няма как да пробият, когато са изправени пред демагогията и популизма на посткомунистическите реалности, на тотално манипулираното от подконтролните олигархични и хибридни медии масово съзнание в посока на антиполитическия лозунг „Всички са маскари“, който всъщност в интелектуалната среда се преведе като „Няма ляво, няма дясно“. Как тогава „да поставим мафията натясно“, когато забравяме за нейния произход, за нейното зараждане и възход и кое направи възможно господството и в примитивното аполитично масово съзнание. Забравя се генезисът и социалния смисъл на т.нар. „мутри“, забравя се за произхода на първия милион на т. нар. олигарси, забравя се и се замита целият първоначален грандиозен грабеж на обществените активи, който всъщност направи възможен

„българският олигархичен посткомунизъм“. 

Забравя се пъпната връзка на този ченгесарски посткомунизъм с първообраза му, който процъфтява днес в мафиотско-олигархична диктаторска Русия. Забравя се, че други, сродни с нашата страна държави, дори най-близката до нас - Румъния, направиха крачката, която ги изведе от посткомунизма към европейските, преодоляващи комунизма не на думи, а по същество реалности. За разлика от тях ние след 2001 г. тръгнахме в други посоки – а именно към нито ляво, нито дясно, нито дори към центъра.

Със същия „успех“ се ползва и друго заклинание – левите са либерали , десните консерватори, защото така е в САЩ, така трябва да е и у нас. Значи - да „разработим“ лявото като либерално и най-вече дясното като консервативно, и ще цъфнем и вържем. Какво се оказва – главни противници са либералите и консерваторите, между тях трябва да се води политическата битка и това ще пресъздаде политическото у нас да стане като в Европа и най-вече като в Америка.

Това значи да си затворим очите пред реалността, че у нас и либералите, и особено пък консерваторите са някак 

си имагинерни величини 

и че дори да има битка между тях, тя е като буря в чаша вода, над която може да се излее кофата ледена вода на реалния популистко-демагогски естаблишмънт.

Не можем нито само с либерални, нито само с консервативни рецепти да развържем гордиевия възел на необходимата де-посткомунизация, когато вече откровено се правят опити за ре-комунизация!

Ние трябва да събираме частица по частица разпилените сили на промяната и да направим възможно нейното обединение преди изборите, защото очевидната цел на силите на статуквото и миналото е не просто промяната да не се случи, а да ни върнат в блажените авторитарни антиевропейски реалности, в сивата зона между Европа и Не-Европа, където реакционните режими на Североизток и Югоизток от нас си развяват байрака та и ние барабар с тях, и начело с Динковци, Славчовци, патриотари и „вся осталная сволач“…

Това означава да 

погубим европейска, цивилизовани и културна България, 

да дадем за пореден път доброволно властта в ръцете на кресльовци, прости лъжци и хитри демагози, които наистина да я погубят! Нима не виждаме дамоклиевия меч на уж деполитизираната червена прокуратура над всички, които се борят реално против олигархията и мафията, против грабежа и против грабителите – наши и чужди? Нима не знаем за проскрипциите със „соросоидите“, които трябва да бъдат ликвидирани, когато дойде знакът от Москва? Нима не усещате новата тотална диктатура, която се задава, и която ще е много по-страшна от комунистическата? Нима не виждате, че те няма да се задоволят с нищо по-малко от ликвидирането на свободна, независима и демократична България?

Е, къде е мястото на реалните, а не въображаеми леви, либерални, десни и консервативни партии в този процес? Не виждаме ли, че „левите“, „прогресивни“ лозунги вече водят до „дясно“ мракобесие и обратно? Че това, което ни се рекламира като либерално е не по-малко фундаменталистко от това, което ни се прокламира като „консерватизъм“? Не виждаме ли, че у нас под „консерватизъм“ всъщност вече се разбира (като в Русия) връщането към средновековното мракобесие, а под „либерализъм“ – самоубийствената „коректност“ на „полезните идиоти“ на Запада? Не виждаме ли, че тази коректност се използва от враговете на свободата и демокрацията, за да се предизвика обратната убийствена реакция на „некоректното простолюдие“, което навсякъде е мнозинство? Не знаете ли за тази идеологическа задача, поставена от неомарксистката „либерална“ Франкфуртска школа точно от преди половин век? И че тя цели ликвидиране на западната либерална цивилизация със собствените и, но доведени до хипертрофирана крайност оръжия и с помощта на „други малцинства, религии, раси и етноси“ (Херберт Маркузе)? Не знаете ли, че това вчера „изяде главата“ на Клинтън, а утре, вероятно, и на Меркел (ако не вземе правилно необходимия завой)? Не знаете ли, че това върна на власт реално партията на статуквото с избора на „натовския генерал“ за президент у нас?

Ако не осъзнаем всичко това, ние сме загубени!

„Дясното“, „лявото“ не са само идеални конструкции, а реални политики, които се осъществяват съобразно новите реалности, не съобразно с вчерашния ден. Защото това, което вчера ни се е струвало дясно днес може да се окаже ляво и обратно. Неоконсерваторите в икономическата си политика са неолиберали, а неолибералите са леви в културен план. По същия начин това, което в Америка е ляволиберално, в България се представя за дясно. Либерализмът и консерватизмът в Европа също търпят драматични промени. След 1989 германската социалдемокрацията се „либерализира“, а след 2001 г. християндемокрацията се социалдемократизира в културната си политика. Липсата на видими разлики между християндемократи и социалдемократи, както и тяхната левичарска мултикултурна политика доведе до появата на радикални популистки алтернативи като „Пегида“ и „Алтернатива за Германия“. Планът на Маркузе е на път да се осъществи, с помощта и на щедрото спонсориране на новите партийни проекти от олигархичния Изток. Европейската демокрация и цивилизация са на кръстопът – или свободният свят ще победи, или Октомврийската контрареволюция от 1917 г. след точно един век ще победи и на Запад.

Така че, през новата 2017 г. да се стягаме за бой.