Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

  Не ни стигат значи милионите родни русофили – наложи се да воюваме и с международните. Редом с всички републики от бившата съветска империя, изживели на собствената си кожа и меда, и жилото както на руския монархически, така и на последвалия го съветски империализъм, така и на скритите и открити имперски посегателства на деспота Путин, ние, българите, разчитаме, че Западът ще противодейства, ще се противопостави на Кремъл в ненаситните му хегемониални апетити, насочени срещу националната ни сигурност. Но не винаги, далеч не винаги става така. Много често тъкмо западните политици и (особено) лявонастроените западноевропейски интелектуалци стават, съзнателно или не, проводници на властовите амбиции на Москва, превръщат се в тяхно международно алиби. Става дума за онези полезни идиоти, които още бащата на Октомврийската революция (разбирай: болшевишки преврат) похвали и щедро хонорува за полезния им идиотизъм. Те са милиони – особено в редовете на западната хуманитарна интелигенция. А най-многобройна е тяхното войнство сред хората на изкуството, и най-вече сред писателите. При това коментираме не някакви бездарни графомании, а творци от най-висока класа, ненадминати майстори на перото, много от които са нобелисти. От Бърнард Шоу до Пол Елюар, от Ромен Ролан до Луи Арагон и Пабло Неруда. За съжаление 

моралът невинаги е спътник на художествения талант,

 дори тогава, когато последният е гениален. А би трябвало да е…
Но да си дойдем на думата.
И така, преди месец-два при гостуването в София на легендарната група „Пинк Флойд” легендарният ѝ основател Роджър Уотърс запита на всеослушание многохилядната си публика: „Вие искате ли да се биете с руснаците? Аз знам, че не искам.” Мога да Ви уверя, че не сте сам в това си нежелание, мистър Уотърс. Аз също не искам – честна комсомолска! Предпочитам, хиляди пъти предпочитам да воювам с Вас теоретически, което и правя, отколкото да се бия с пръст на спусъка по рубежите. Срещу никого, срещу никого не бих се бил така – най-малко срещу руснаците. Физическите битки не са моята стихия – мерак са ми нефизическите битки като настоящата. Дотук значи сме единодушни с Вас. Разногласията ни започват оттук нататък. И те са не по-малко съществени от единодушието.
Войните са особена материя. Докато за мира е необходима взаимност, за войната взаимност не е необходима. За да бъде съхранен мирът, необходимо е и двете противопоставени страни да го желаят. За да бъде възпламенена войната обаче, това условие не е необходимо. Достатъчно е само едната страна да пожелае война, и война ще има – колкото и да не я желае другата страна. Прави впечатление, че казаното може да бъде онагледено най-красноречиво с външнополитическото поведение на Русия – и особено на съветска Русия. Унгарският народ през 1956 г. не искаше война с Кремъл – поиска я едностранно само СССР. И войната се състоя – колкото и неравностойна да беше тя. Не поискаха война и чехите и словаците десетина години по-късно. Поиска я отново едностранно само СССР. И войната отново се състоя – този път още по-неравностойна. И Афганистан не поиска война още десетина години след агресията срещу Пражката пролет – поиска я отново само СССР. И войната отново се състоя – този път вече равностойна. Толкова равностойна, че партизанските афганистански отряди прогониха легендарната Червена армия от земята си – направиха я за смях пред целия свят с цялото ѝ прехвалено оборудване и с непобедимите ѝ специални части. Които се оказаха победими и победени, и то от далеч по-малобройните, по-зле въоръжени и по-лошо организирани муджахидини. Така, както и малобройните и зле въоръжени, но този път несравнимо по-добре организирани, финландски бойни групи направиха на пух и прах многократно превъзхождащите ги и числено, и като военна техника пълчища на Сталин през края на 30-те и началото на 40-те години. 
Но не само под съветско робство е така – така е и 

под деспотизма на Путин

 Абхазия не искаше война с Русия, но я получи. Не искаха война и Южна Осетия, и Източна Украйна, и Крим, но и всички те я получиха, получават я и до ден днешен. Само защото Кремъл я пожела едностранно. Желае я ненаситно и сега. А доколкото руският империализъм се оказа не само съветски, а и постсъветски синдром, по всичко личи, че ненаситно ще я желае и в бъдеще.
Синдром, от който и ние бяхме засегнати като държава в средата на 40-те – засегнати сме и днес. Като мистър Уотърс в зала „Армеец” тези дни, през есента на 1944 г. и ние, българите, също не искахме да се бием с руснаците – само те искаха да се бият с нас. И така, ние не се бихме, а те се биха, макар че нямаше с кого. Смазаха с железен юмрук и ограничената, но все пак налична свобода, на която се радвахме в Царство България, саморазправиха се с всяко свободомислие, ликвидираха без остатък националната ни независимост. Ако петдесетина години по-късно щастливото стечение на външнополитически събития, в чийто ход ние нямахме особен собствен принос, все пак ни избави от комунистическия тоталитаризъм, авторитаризмът на Путин възроди тези зловещи заплахи. Деспотизмът, в който тъне днешна Русия, и унаследеният ѝ от векове империализъм се подхранват взаимно – както политически, така и психологически. Тази им взаимност става за наша сметка – нашата национална независимост е отново в опасност. Една опасност, която е толкова по-реална, колкото по-разклатена е солидарността ни с евроатлантическите ни партньори. А под натиска на милионната армия български русоиди, които междувременно си имат и куп парламентарни представители, и свой твърд контингент в правителството и в държавната администрация, и солидни лобисти в частния бизнес, и цели политически партии, че и цяло президентство, 

Европа все по-безнадеждно се отдалечава, а Русия все по-опасно се приближава

 Отдалечаваме се, с други думи, от демокрацията и се приближаваме към азиатската варварщина и към вилнеещия на руска земя деспотизъм. Тази тенденция не вещае нищо добро.
За да поуравновеся нещата, ще добавя, че както мистър Уотърс има правото на въпрос, същото право имам и аз. Моят въпрос е простичък и гласи: Преди да ни попита дали искаме да се бием с Русия и преди да декларира, че лично той не иска, не счита ли легендарният изпълнител, че е по-подобаващо от морална гледна точка да зачете с две думи паметта на милионите невинни животи, които руският монархизъм, последвалият го болшевизъм и настоящият путенизъм погубиха, само защото Кремъл едностранно поиска да воюва и със собствения си народ, и с десетки съседни и далечни страни и народи? При това – все страни и народи, които като мистър Уотърс не искаха да воюват с Русия.
Ето как дума по дума нещата придобиват контури. Мистър Уотър зададе въпрос, на който безспорно имаше право. Давайки му отговор, аз зачетох това му човешко и гражданско право – да отговориш на питащия, значи да го уважиш. За разлика от войната обаче човешките права са взаимни – като мира са. След като зачетох правата на опонента си, надявам се и той да зачете моите. Може да го направи по един-единствен начин – като ми отговори. Така, както аз му отговарям. И както ще му отговарям и в бъдеще. Едно бъдеще, което и ние с мистър Уотър градим в момента. Градим го чрез въпросите, които задаваме. И чрез отговорите, които даваме, го градим. Така, както чрез премълчаването на тези отговори бихме го рушим.