Милен Радев, Де зората

Само дни делят тази година най-големия християнски празник (по календара на източните църкви) Възкресение и деня на смразяващата памет за многомилионното изтребление на европейското еврейство – Йом ХаШоа (4 срещу 5 май).

През 1710 година в свой трактат германският философ Лайбниц въведе понятието Теодицея (богооправдание) като събирателно за ученията, основани на тезата, че Вселената се управлява от добър и справедлив Бог въпреки съществуването на злото в света. Но самата дилема между всемогъщието на Бога-създател и успоредното, реално властване на злото на Земята занимава и тормози човека от хилядолетия.

В чудото на Възкресението, смятат много християнски мислители и верующи, по най-сюблимен начин се решава горният мъчителен въпрос. С въплъщаването на Бог в човешката същност чрез своя син Исус, в приемането от Божественото на земните човешки мъки и последващата победа над смъртта във Възкресението, възсиява тройният принцип на Вярата, Надеждата и Любовта като крепители на земното съществуване и обещание за след-земната победа на Доброто.

Честитейки си и празнувайки отново и отново светлото Възкресение всеки смъртен трупа от година на година и все нови и нови познания и (не дай си Боже!) преки опитности за беснеенето на злото на земята. Малко са съжденията, наситени с толкова неоспорима истина както изреченото от мъдреца-проповедник, че в многото мъдрост има много тъга и който трупа знания, трупа и печал.

Убедени, че всемогъществото на Бог е негов неотменим атрибут и изправени пред невъзможността да се откажем от представата за любещия и състрадателен Бог, на нас, както и на безброй поколения преди нас, ни остава сякаш пред тази най-тежка дилема на съществуването да се оттеглим в една лична теология на мълчанието. Съвсем в духа на еврейската мъдрост, която казва “Ако Го познавах, тогава щях да съм Той”.

Приемането Му такъв, какъвто Той ни се разкрива в нашите познания и опитности за света и все пак неразколебаването в Него е може би ключовият момент за постигане на тъй желаната жизнена мъдрост.

Добре знам и сам се мъча от съзнанието, че никаква теория не може да облекчи възприемането на Аушвиц и Колима, на Катин, Белене и Сребреница нито в ежедневието, нито пред настъпващи празници като Възкресението, още по-малко пред паметни дни като идващия Йом ХаШоа. Затова – дотук с теорията. С риск да увелича тъгата, но с убеждението, че затварянето на очите и другите сетива ни лишава от ч о в е ш к о с т, преминавам сега към практиката.

* * *

Преди време успях да се снабдя с книга, която, макар и публикувана през 1988 г. от реномираното издателство S.Fischer в немалък тираж, днес е библиографска рядкост в Германия.

Става дума за книгата „Ех, какви хубави времена“ – Изтреблението на евреите от гледна точна на извършителите и на зяпачите, издадена от Клее, Дресен и Рийс. Сборник с лични признания, писма, показания на участници и свидетели от германска страна в т.н. „финално решаване на еврейския въпрос“ в Източна Европа. И с много снимки от лични архиви като например фотоалбума на зам.-коменданта на Треблинка Курт Франц, чийто ръкописен надпис “Ех, че хубаво време беше!” на корицата на албума е послужил за заглавие на сборника…

Почерпка на лагерното командване в Треблинка с най-добрия приятел на човека

Ернст Клее е теолог и педагог, премиран автор на филмови документации, Вили Дресен е дългогодишен прокурор в Централата за разследване на национал-социалистическите престъпления в Лудвигсбург, а Фолкер Рийс е историк.

Дълго време познавах книгата само от вторични публикации, от откъси и снимки в интернет. Причините да не я притежавам бе както трудността с намирането й (и високата цена на циркулиращите тук и там отделни екземпляри) така и вътрешната несигурност дали мога и трябва да я притежавам, да я държа в ръцете си…

От миналата есен я притежавам и всеки път я разлиствам с треперещи ръце. В най-буквалния смисъл на думата. Трудно ми е да си представя, че другиго може да остави хладнокръвен. (Макар че всекидневно ми се случва да се убеждавам, колко много са „другите“…)

Дори и документалният епос на Клод Ланцман „Шоа“ не поразява на тъй екзистенциално – чак теодицейно – ниво както тези 300 страници в сборника. Пред наближаващия Йом ХаШоа исках да преведа няколко страшни абзаца от „Ех, какви хубави времена“, за да може и българският читател при желание да вникне извън сухите учебни или пропагандни текстове, които познаваме, в истински неописуемото.

Предупреждавам, че това, което следва, ще Ви съпътства цял живот!

Кратко въведение в предисторията на епизода:

В самия момент на настъплението на Германия на Изток на 22 юни 1941, когато Съветите главоломно се оттеглят от Литва, Латвия, Западна Украина (Източна Полша) в подземията и в дворовете на НКВД са застреляни хиляди местни хора, арестувани по време на съветската окупация, които не могат да бъдат вече „евакуирани“ на Изток и не бива да останат живи.

Когато навлиза през зеещите портали на панически изоставените съветски учреждения тамошното население намира купчини от трупове на свои близки и съграждани. Скоро започват разкопките на масовите гробове, където в течение на година и половина окупация НКВД е заравяло други хиляди избити…

Украинци, поляци, литовци обезумяват и търсят виновни за гибелта на сънародниците си.

Всеобщо прието е било по това време схващането, че при болшевиците решаваща роля играят „еврейските комисари“. Особено в по-елементарни среди масовите настроения през месеците на окупацията са за властващ „болшевишко-еврейски терор“. Има и немалко свидетелства, че при навлизането на съветските войски през септември 1939 и после през лятото на 1940 г. те са били посрещани наистина със симпатия от част от местното еврейско население, извършвали са се демонстрации с червени знамена и с бюстове на Ленин и пр.

Германската агентура, както се смята днес, е подбуждала такива настроения. Следващите пасажи показват нагледно как навлизащите през юни 1941 г. части на Вермахта и особено активът на СС използват обстановката, окуражават и къде все още скрито, къде открито стимулират масовите престъпления на наличната както навсякъде по света местна литовска, украинска и полска паплач.

Из сведение на Франц Щалекер (загинал 1942 г.), водач на Айнзацгрупа А („оперативни групи“ или според друго название „черезвичайни команди“ са части на СС с полицейско-екзекуционни функции, главно на Изток) от масива на т.н. „Нюрнбергски документи“ – доказателствен материал на Нюрнбергските процеси:

„Съгласно спуснатата ни заповед Айнзацгрупа А навлезе на 23.6.1941, втория ден на Източния поход в предвидения за дислокация район на Ковно (Каунас) <…> Още в първите часове бяха предприети действия, които се сблъскаха със значителни трудности, за да бъдат подбудени местни антисемитски сили към погроми срещу евреите. В духа на заповедите нашите части бяха категорично готови с всички сили да решат еврейския въпрос. Желателно бе обаче да не се проявяват поне в самото начало при провеждане на необичайно суровите мерки, които биха предизвикали определено брожение и сред германските среди. Ето защо трябваше да се запази видимостта за една спонтанна и естествена реакция на местното население срещу десетилетното потисничество от страна на евреите. Че то самò предприема първите мерки в отговор на терора на комунистите от последните месеци.

<…>

В Литва още в самото начало на Похода на Изток активни местни националистически сили се бяха организирали в така наречени партизански отряди, за да се включат в борбата с болшевизма. По техни данни, те бяха дали около 4000 жертви в тази борба.

Още с навлизането в Ковно предното ни командване установи контакт с четирите най-големи партизански групировки. Те се конкурираха взаимно за колкото може по-добри контакти с Вермахта за да си осигурят по-влиятелно положение и бъдещо активно участие в борбата със Съветската армия. <…> Тъй като по политически причини не можеше да става дума за използване на партизаните във военни действия, бе решено най-надеждните бойци да бъдат организирани в една оперативна част от 300 души. <…> Тази група бе използвана след това не само в Ковно, но и в други населени места в Литва. Може да се отчете, че тя реши поставените й задачи при подготовката и провеждането на по-големи акции по ликвидация без особени произшествия.

<…>

Изхождахме от това, че населението на балтийските страни, страдало по най-жесток начин под властта на болшевизма и на еврейството по време на тяхната анексия от СССР, след освобождаването им от чуждата окупация, самò ще обезвреди останалите в страните им при оттеглянето на Червената армия противници. Задача на частите на СС бе да разбудят стремежа за самоочистване и да го насочат в правилна посока, за да се постигне по възможно най-бърз начин поставената цел по прочистване на терена. Също тъй важно бе да се утвърди за бъдещето като неоспорим и доказуем факт обстоятелството, че освободеното население по собствена инициатива е взело най-твърди мерки срещу болшевишкия и еврейски враг, без да са били необходими инструкции от германска страна.

<…>

За учудване се оказа, че в Каунас не бе тъй лесно да се предизвика антиеврейски погром от по-голям мащаб. Но благодарение въздействието на изпратената там неголяма наша предна команда и влиянието на назначения за водач на партизанската част журналист Климатис стана възможно провеждането на погром, при това без да излезе наяве някакво германско задание или внушение. В хода на първия погром през нощта на 25 срещу 26 юни литовските партизани елиминираха над 1500 евреи, бяха запалени няколко синагоги и опожарен един еврейски жилищен квартал с около 60 къщи. На следващия ден и нощ по същия начин бяха обезвредени още 2300 евреи…”

Из сведението на о.з. полковник фон Бишофсхаузен, изпратено през 1959 г. до Централата за разследване на национал-социалистическите престъпления в Лудвигсбург:

“Като адютант на щаба на Сухопътна група Север ми бе възложено да посетя щаба на XVI армия, дислоцирана в Ковно. Пристигнах там предиобяд на 27 юни. Пътувайки през града преминах покрай една бензиностанция, която бе обградена от гъста тълпа граждани. Сред нея се намираха и много жени, които вдигаха високо децата си, или за да виждат по-добре се бяха изправили на столове и на сандъци. Постоянно избухващите аплодисменти, смях и викове „браво, браво!“ ме накараха отначало да помисля, че става дума за някакъв празник но победата или спортно състезание. Когато попитах обаче какво точно става, ми отговориха, че тук в момента работи „джелатинът на Ковно“. Казаха ми, че колаборанти и предатели намират най-после заслуженото си наказание. Като се приближих станах свидетел на най-ужасната сцена, който съм виждал в хода на две световни войни.

На бетонираната площадка пред бензиностанцията стоеше около 25-годишен, среден на ръст, рус мъж, който тъкмо се бе подпрял да си отдъхне на дебела колкото китка тояга, стигаща някъде до гърдите му. В краката му лежаха около 15 – 20 убити или умиращи. От един маркуч течеше непрестанно вода, която отмиваше пролятата кръв към каналната решетка. Само на няколко крачки зад този човек стояха, охранявани от няколко въоръжени цивилни, двайсетина души, които с няма покорност очакваха своята екзекуция. След кратък жест с ръка, следващият пристъпи мълчаливо на пред и бе пребит по най-зверски начин с тоягата до смърт. Всеки удар бе съпровождан от възторжени викове на зрителите.

<…>

Същата вечер бях гост в армейския щаб. <…> По време на вечерята генерал Буш заяви, че става дума за вътрешно-политически конфликт, че той в момента е безпомощен да предприеме нещо срещу масовите убийства, още повече, че това му било забранено „отгоре“. Каза, че се надявал обаче да получи в скоро време други инструкции „отгоре“. През цялата следваща нощ се чуваха залпове от единичен и картечен огън, които свидетелстваха за разстрели на други места в града, най-вероятно в района на старата крепост.“

Сведение на фотографа Гунсилиус, изпратено през 1958 г. до Централата:

„Пристигнах в Ковно на 25.6.1941 сутринта. Там вече нямаше никакви бойни действия. Близо до определената ми квартира забелязах следобед голямо стълпотворение на народ в оградения от три страни двора на една бензиностанция. Откъм улицата пространството бе преградено от плътна стена от хора. Пред очите ми се разкри следната картина: Вляво стоеше група мъже на възраст от 30 – 50 години. Трябва да са били 45-50 души, оградени и пазени от цивилни лица. Тези бяха въоръжени с карабини и носеха ленти на ръкавите, както се вижда на снимките, които направих.

Млад човек, трябва да беше литовец със запретнати ръкави, държеше в ръка железен прът. Той си избираше един след друг хора от групата вляво и го убиваше чрез един или няколко удара по тила. По този начин за три-четвърти час, пред очите ми той изтреби цялата група от 45-50 човека. Направих голяма серия снимки на убитите.

След като всички бяха убити, младежът отложи пръта, нахлузи акордеон, изкачи се върху камарата от трупове и засвири литовския национален химн. Мелодията ми беше позната, но и околните ми обърнаха внимание, че това е националният химн. Държането на присъстващите (сред тях и жени и деца) бе направо невероятно. След всеки убит започваха да ръкопляскат, а когато зазвуча химнът всички запяха и аплодираха. В първата редица стояха жени с малки деца на ръце, които присъстваха на всичко до самия край.

Запитах немскоезични цивилни каква е цялата тази работа и ми бе обяснено следното: родителите на младежа, който избиваше хората, били измъкнати преди два дни от леглото от НКВД, арестувани и веднага разстреляни по подозрение, че са националисти. Това сега било отмъщението на осиротелия младеж. Недалеко бе положен ред трупове, които по свидетелство на гражданите били разстреляни преди два дни от оттеглящите се комисари и комунисти.

Още докато разговарях с гражданите към мен се обърна офицер от СС, които изиска фотоапарата ми. Успях да се отърва, тъй като апаратът бе служебен и имах специално разрешително от армейското командване. Заявих на офицера, че може да получи фотоапарата само лично от генерал-фелдмаршал Буш. След това ме пусна да си ходя…”

За да не остане, въпреки очевидното, някой с впечатлението, че се набляга на не-германското участие в практическото изпълнение на „финалното решение“ следва един наслуки изваден епизод от писмо на майор Рьослер до неговия началник пехотен генерал Шнийвиндт от 3 януари 1942 г.

„…командваният от мен 528 пехотен полк се намираше в края на юли на подстъпите към Житомир. След като разгърнахме щаба по квартирите, чух на неголямо разстояние и през равномерни паузи пушечни залпове, със следващи пистолетни изстрели. Реших да проуча случващото се и се отправих натам с адютантите <…> Скоро се досетихме, че ще станем свидетели на жестоки сцени, защото научихме от прииждащите от наша посока многобройни военослужещи и цивилни, че зад железопътния насип пред нас се извършват екзекуции. Приближавайки се, не можехме да погледнем през насипа, но постоянно чувахме след подаване на сигнал със свирка пушечни залпове.

<…>

Когато се изкатерихме на насипа пред очите ни се разкри картина, които не можеше да не разтърси и ужаси по своята жестокост. Пред насипа бе изкопан ров около 7-8 метра дълъг и може би 4 метра широк. Изхвърлената пръст бе изравнена от една страна. Тази изравнена пръст и стената на рова под нея бяха изцяло залети с потоци кръв. Самият ров бе запълнен с многобройни човешки трупове от всякаква възраст и пол, така че дълбочината му дори не можеше да се прецени на око. Зад натрупаната пръст от другата страна стоеше команда на специалната полиция под ръководството на офицер. По униформите на тези полицаи имаше следи от кръв. Наоколо в голям полукръг се бяха разположили безброй войници от разположените наблизо части, някои по бански, като зрители, но също и доста цивилни с жените и децата си.

След като се приближих до самия край на рова видях неща, които никога няма да забравя. Помня един старец с бяла брада, който лежеше в рова, а през лявата му ръка още висеше малко бастунче. Тъй като този човек показваше чрез тежкото си дишане, че е още жив, се обърнах към стоящия редом полицай и го призовах да довърши човека. Смеейки се той ми отвърна: „Изстрелял съм му седем куршума в корема, ще пукне така и така…“

В коментара към писмото на майор Рьослер е посочено, че при въпросната акция на 3 км от Житомир са убити 2000 евреи…