Официално лагерът се появява с Указ № 8 на регентите от 11 януари 1945 г. по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов. В него без съд и присъда, по целесъобразност попадат врагове на народната власт, фашисти, асоциални елементи и хулигани. По съветския пример лагерът е наречен Трудово-възпитателно общежитие (ТВО). 

През 1949 г. (Протокол № 5 от 27 април на Министерския съвет) режимът взима решение за по-ефективен контрол и изолиране на политическите си противници и опозиционери, концентрирайки ги на едно място - Дунавските острови, а лагерът си спечелва  прозвището Българския Сибир. 249 лагеристи от Богданов дол са изпратени да основат лагера. Стоварени са на гола поляна и сами, с подръчни средства, започват да строят първите бараки от леси. Липсват дори пирони. Лагерът «Белене» започва да се пълни, като броят на задържаните, в съзвучие със Сталиновата теза за засилване на класовата борба, расте лавинообразно. Така към края на същата година задържаните стават 3000. Точният брой на лагерниците през годините в зависимост от източника варира. През 1951 г. според строго поверителна справка на МВР в лагера са въдворени 1459 лица. По свидетелства на лагеристи от Културния съвет през 1952 г. в него се намират над 5000 души – от които 2500 на първи обект и 2000 на втори обект на остров Персин. Там са настанени и 150–200 криминални затворници. 500–600 жени са затворени на остров Щурчето. През пролетта на 1953 г. по сведение на лагеристи, работещи в счетоводството на лагерното комендантство, броят на задържаните лица е 3500. 

С Протокол «А», № 135 от 5 септември 1953 г. Политбюро на ЦК на БКП взима реше закриване на лагера в Белене. Последните 80 души са освободени през декември. Но това не е краят на историята. Закритият лагер формално е преименуван в затвор, но под новия етикет продължава да функционира. Политически въдворени лица свидетелстват за пребиваването си там през 1954–1955 г. 

По време на Унгарската революция, с Протокол «Б» № 9 на Политбюро на ЦК на БКП от 17.ХI.1956 г. е постановено лагерът в Белене да се възстанови. «Да се въдворят в ТВО «Белене» най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове». Решението е потвърдено и от Указ № 468 на Народното събрание от 4 декември същата година. 

Същата година броят на лагеристите набъбва до 2800. По-късно част от тях са освободени, но мястото им е заето от втора вълна въдворени, свързана с т.нар. акция срещу хулиганите. 

По неофициални данни през този лагер на смъртта са преминали над 30 хил. лагеристи. Няколко хиляди от тях са намерили тук смъртта при неизяснени обстоятелства, а и до днес продължават да се носят легенди за каторжния труд и жестоките порядки в Белене, установени от комунистическата милиция. Според запазени архивни документи дневният хранителен порцион на затворниците е бил 0,78 ст., порционът на стражевите кучета е бил 0,85 ст.

Под натиск на международното обществено мнение с решение на Политбюро от 27 август 1959 г. лагерът в Белене се закрива. В този момент в него се намират 1421 души. 1257 от тях са освободени, а за останалите 166, обявени за «непоправими рецидивисти», са в каменните кариери край Ловеч – поделение 0789.

Започналото след идването на демокрацията дело за лагерите бе провалено от функционери и магистрати, свързани с управляващата сега БСП. Така до днес за безчинствата и садистичните порядки в Белене няма нито един осъден.