Константин Мишев, Ню Йорк

Кога за първи път Тодор Живков сложи мека шапка и изостави каскета? Моят детски спомен е, че това стана при срещата с Йосиф Броз Тито през 1965 година. Подслушвах един рзговор на възрастните и те обсъждаха този въпрос. Възможно е да греша. На снимката е по-късна среща между двамата през 1967 година. Не намирам други фотографии. Но това помня. А другият ми спомен е Живков с бял (светъл) шлифер и каскет. Така ми е останал в детското съзнание ( снимката с Хрушчов) Сетих се за това от едни дискусии  

за каскета на Живков и тюрбана на Людмила

 Райко Николов е жив и здрав и вероятно знае за това. Но не го познавам лично, нито синът му Марин Райков(служебен премиер, а днес посланик на България в Рим, б.р.). Райко е бил посланик в Белград през онези години. Безспорен ас на съветското разузнаване в българското външно министерство, но в името на обективността книгите му са доста точни. Малцина от някогашните съветски разведки в България си позволяват или им позволяват да пишат истината по много въпроси. Не по всички, разбира се. 
Тъй като е модерно да се обсъжда дрескодът на днешните политици (особено на съпругите им) интересно ми е как Живков е преминал от каскет към мека шапка? Това ПиАр ли е било в онези години? Скъсване със сиромахомилството? Нямам представа. 
Все пак 

не всички в Политбюро бяха с каскети

 Мисля че Тодор Павлов винаги е носил мека шапка. Иначе, отново като дете през първата половина на шейсетте години ми бяха много интересни възрастните мъже как поздравяват дами или приятели(познати), когато са с меки шапки. Ако е дама шапката се повдига малко, ако е мъж само се пипа над периферията. В онези години, неизбитите софиянци от по-заможни или културни семейства вече бяха се върнали от лагерите или от местата, където бяха изселени и имаше в центъра много достолепни мъже с меки шапки. Но по тази интересна тема всичко е казано в едно чудесно есе на Георги Марков за шапките:

ШАПКИТЕ

Беше време, когато в страната на победилия социализъм възкръсна модата на мъжките шапки. Епохата на работническите каскети като неразделна част от биографията на прогресивния гражданин, изглежда, безвъзвратно бе отминала в историята още преди Сталин да умре. Горе-долу по онова време представителите на властта престанаха да приемат работническия каскет като сигурно доказателство за лоялност. И щом хората разбраха, че прогресивният каскет, под който те бяха скрили своите непрогресивни глави, вече не важеше, те го захвърлиха с искрено презрение. Бунтът срещу каскета беше толкова силен, че разтърси стройните партийни редици и дори железните редове на Държавна сигурност, където също изпопадаха много каскети (някои заедно с това под тях).
Но след като отхвърлиха символа на прогреса, гражданите на народната република проявиха драгоценно благоразумие и не се втурнаха веднага към старата мека шапка. Просто ние всички ходехме дълъг период гологлави. Дори и при силните зимни студове много мъже храбро вървяха в сняг и виелици, без да сложат нещо върху главите си. Би могло да се каже, че в продължение на две или три петилетки голата глава беше на мода. И предполагам, че тази мода продължи толкова дълго поради отвращението, което беше оставил каскетът. Дори чичо ми, който цял живот беше носил каскет, се раздели с него, защото леля му каза: „Киро, махни го тоя парцал от главата си, че те прави на плашило!“ Първите признаци за възшествието на меката шапка не дойдоха чрез „остатъците от буржоазно-капиталистическото минало“. Остатъците като всички остатъци бяха толкова притеснени, че най-малко можеха да мислят за някогашните меки шапки. Спомням си, един такъв остатък, мой приятел, ми каза:
„И чалма ще сложа, само да не ме закачат повече!“
До чалми все пак не се стигна, защото се ориентирахме към Близкия запад, вместо към Близкия изток. Първите неоапостоли на меката шапка бяха служителите във външнотърговските предприятия, дипломатите и хората от разузнаването в чужбина. Служителите от външнотърговските предприятия твърдяха, че без меки шапки от изискан филц („Борсалино“ например) западните партньори не ги приемали с респект. Дипломатите казваха, че се чувствували ужасно (като китайци), ако на прием или коктейл не подадат на съответния камериер изящна шапка. Що се отнася до разузнавачите, те казваха, че без най-модни и красиви шапки врагът лесно ги разпознава. Един от тези разузнавачи казал на шефа си, генерал Х., мой добър познат, следните забележителни думи:
„Ако не ми дадете пари за мека шапка, то по-добре във визитната ми картичка да пише направо «извънреден шпионин».“
Всички тези граждани се позоваваха твърде успешно на Хрушчов и Булганин и не стана нужда по-късно да се позовават на Брежнев и Косигин, защото меката шапка зае мястото си отпреди войната. Същите дейци със същите аргументи възстановиха модата на бялата риза и вратовръзката, които на свой ред заместиха ватенката, доченото облекло и мръсната разкопчана риза.
Но трябва да се каже, че истинският иширет за настъпващата мода на мъжките шапки дойде от хората на изкуството. До това време тук-там се мяркаше някаква френска барета върху някоя художническа глава. После изведнъж в софийския артистичен свят се появи цял букет от красиви шапки. Те бяха най-различни модели — от псевдоморяшки фуражки с платнени козирки и шнурове до спортни, ловджийски и меки филцови шапки. Една от неизбежните поръчки за всеки, който пътуваше за чужбина, беше да купи мъжки шапки.
Ала шегата настрана. Най-хубавите шапки не бяха вносните. Разбира се, те не се продаваха в държавните магазини или шапкарските кооперации, а се появяваха тайнствено като мистериозно частно производство. Тези шапки бяха толкова елегантни и красиви, че в чувствителна степен променяха външния вид на своите собственици. Между нас казано, много простеещи лица чрез шапките получиха някакви изрази на одухотвореност и дори интелектуалност. Затова от хората на изкуството тези шапки започнаха да се разпространяват нагоре по държавната и партийна йерархия, към министри и висши ръководители. Повече от явно беше, че в България се беше появил шапкарски гений.
Един ден известен софийски художник, който искаше от мен някаква услуга, ме попита конспиративно:
— Искаш ли истинска шапка?
Утвърдителният ми отговор беше причина да се намеря в колата му. Излязохме извън София, отбихме се от асфалтовото шосе и запрашихме по черен селски път. Явно собственикът на колата знаеше добре посоката.
„Ще видиш рядка скица!“ — предупреди ме той.
След половин час се намерихме всред селска махала, из която тичаха дечурлига, прасета и гъски. Изглежда се намирахме на самото дъно на шопския край. Толкова по-голяма беше изненадата ми да видя между две легнали на припек свини черен правителствен мерцедес.
„Трябва да почакаме — предупреди ме художникът. — Има някой пред нас.“
Отминахме към полето и когато се върнахме след двайсетина минути мерцедеса наистина го нямаше. Почукахме на вратата на двуетажна неизмазана къща. Отвори ни възпълна жена на средна възраст, вероятно от самото село.
— Ааа, ти ли си! — мързеливо произнесе тя, като позна художника.
— Водя нов клиент на маестрото! — каза ентусиазирано моят спътник, но тя не му обърна никакво внимание и ни поведе вътре, през тъмен и влажен коридор. После почука на затворената врата вляво.
— Господин Атанасков…, идат тука при тебе… — оповести тя и ни за ряза.
На вратата застана нисък, извънредно слаб старец, с напълно гола глава и огромни многодиоптрови очила. Той изглеждаше като брат близнак на Махатма Ганди. Може би единствената разлика беше в това, че носеше костюм и вратовръзка.
— Заповядайте — каза той с мек, много приятен глас и ни посочи с из искан маниер два много стари фотьойла.
Когато седнах, видях, че пред мен се намираше гора от шапки. Всички те бяха наложени върху дебели дървени калъпи. Но почти веднага забелязах нещо невероятно — всяка шапка придаваше на дървения калъп под нея характерен израз, сякаш с шапка дървото преставаше да бъде дърво и придобиваше човешки черти. Направи ми впечатление, че и самите шапки бяха поставени в най-различно положение — строго напред, леко килнати встрани или назад, с повече или по-малко подгъната периферия. Всяко положение внушаваше определено чувство…
По някое време забелязах, че старият шапкар беше застанал между шапките си и ме гледаше с голяма, многозначителна усмивка.
„Сър — каза тържествено той, — смисълът на една шапка е да придаде на главата онова необходимо качество, което й липсва!“
Бях смаян. Първо, от това, че в републиката на „другарите“ някой се обръщаше към хората със „сър“, и второ, че шапката може да има такъв забележителен смисъл.
Но шапкарят не ме остави в недоумение. Като обигран лектор, който произнася за хиляден път едни и същи думи, той добави:
— Ако изглеждате глупак, шапката трябва да постигне обратното. Ако сте сноб, трябва да ви представи като приятен особняк. Ако имате суров, неприятен вид, трябва да ви направи по-приветлив. Ако сте подлец, трябва да ви придаде почтеност. Ако сте беден, трябва да изглеждате богат. Ако сте слаб, трябва да ви даде сила… — той спря за миг и след това със същия мил и любезен тон добави: — Моите шапки не са парцалите, които хората слагат на главите си, за да не им е студено!
— Вие сте невероятен! — казах аз, като си мислех, че този човек правеше шапки само за да се подиграва с ония, които щяха да ги носят.
— Аз съм необходим! — отвърна той, притегли близкия стол и седна срещу нас. През дебелите стъкла на очилата му усмихнатите му очи бяха придобили жабешки форми. Механично той грабна шивашкия метър, сръчно го уви около главата ми, като в същото време каза:
— Трябва да знаете, сър, шапката е част от вас… понякога повече от вас, но никога по-малко… Нали в поговорката се казва: „Хората те приемат по шапката, а изпращат по ума!“ Но, сър, нали най-важното в живота е КАК ВИ ПРИЕМАТ, а не КАК ВИ ИЗПРАЩАТ! В края на краищата какво значение има КАК ЩЕ ВИ ИЗПРАТЯТ!
— Сега разбирам защо имате толкова много клиенти! — забелязах.
— О, да! — каза той — Не мога да се оплача! Аз съм точно на осемдесет и две години и ми се иска да спра… уморявам се… Но знаете ли… — лицето му придоби наивно-лукав израз — всеки път, когато сляза в града и се вгледам в хората… чувствувам, че има нужда от моите шапки!
— Но защо живеете тук? — попитах.
— Защото тук ме изселиха след войната… Аз имах ателие на „Неофит Рилски“, но един ден пристигнаха… вие знаете кои… и ми казаха, че ме изселват, защото съм бил разкрасявал монархията, буржоазията и капитализма… докараха ме тук… И сега, когато смятат, че разкрасявам социализма, искат да ме върнат в града… казаха ми, че мога да отида да живея там, когато си искам, и дори ми предложиха ново ателие… но аз не искам… тук ми е добре…
— Господин Атанасков е правил шапки на много видни хора и навремето, и сега… — обади се моят спътник.
— Да — потвърди старият шапкар, — аз съм правил шапки на десет министър-председатели… пет сегашни и пет някогашни… И на много други министри, генерали, важни личности… може би защото нямах голяма конкуренция… — Той отново се усмихна широко. — Може да ви се вижда странно, сър, но с тези ръце… — той разпери пръстите си — съм докосвал главите на хора, които бяха смъртни врагове… на господин Ф. и на неговия фактически убиец господин К., и на този, който уби господин К., а именно господин Ч. Може да се каже, че единственото, което обединяваше тези видни господа… бяха моите шапки… И знаете ли… — лицето на шапкаря придоби остър подигравателен израз. — Всеки следващ искаше да има шапката на онзи преди него! Фактически те бяха най-лесните ми клиенти, защото искаха една и съща шапка!
Побиха ме тръпки. Изведнъж старецът загуби своя кротък образ на близнак на Махатма Ганди и ми се стори, че зад дебелите очила святкаше нещо дяволско. Почувствувах, че никога не бих сложил негова шапка на главата си. И сякаш да потвърди моето подозрение, шапкарят тържествено добави:
— Не ви ли е интересно, сър, като си помислите, че всички те отминават! А аз оставам! Главите им отминават, а моите шапки стоят! Моите шапки са по-трайни от техните глави, което ме кара да мисля, че шапките са по-важни от главите!
Той замлъкна. Отиде до шкафа в дъното, взе два дебели каталога и ги постави пред мен.
— Изберете си модела! — каза шапкарят и излезе.
— Какво ще кажеш! Нали е скица и половина! — гордо каза моят спътник, видял силното впечатление, което старецът остави у мен.
— Не искам никаква шапка! Хайде да си вървим! — отвърнах грубо.
— Недей така, ще го обидиш… в края на краищата какво лошо има в това човекът да се позабавлява с главите ни…!
Но аз вече бях в коридора. После чух зад гърба си моят приятел да дава някакво обяснение. Щели сме да се върнем пак.
— Какво толкова ти стана? — попита ме той, когато седнахме в колата. Забеляза ли, че твоят шапкар не прави никаква разлика между дървените калъпи за неговите шапки и нашите глави!
— Може би има пълно право! — възрази моят спътник и ме побутна: — Гледай!
Край нас премина и спря пред дома на шапкаря нов черен правителствен мерцедес.

Георги Марков