Александър Йорданов

Преди 143 години Христо Ботев завършва обръщението си към капитана на парахода „Радецки” Дагоберт Енглендер с думите:
„Да живее християнска Европа!”
Завършва го така, защото желае да види България като част от християнска Европа. И защото не може да гледа „турчин как бесней над бащино ми огнище“. А и защото, година по-рано, във вестник „Знаме”, се е произнесъл и срещу имперска Русия осъждайки недвусмислено политиката ѝ на репресии срещу бесарабските българи:
„Няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и не оставиха ни една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано… На мяста даже и кръв са пролея! Секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив, когато ние със своето воловско търпение в сяко едно отношение са стараем 

да докажем, че сме родени за тояга

 „Трай душо, черней кожо!“ е девизата на нашият живот.”
Българската философийка „трай душо” осъжда след Освобождението и модерният български поет Пенчо Славейков:„освободените имат много повече нужда от свобода, отколкото робът.”

На 29 май Христо Ботев и неговите другари стъпват на Козлодуйския бряг. И поемат към своята Голгота – към Веслец, Милин камък, към безсмъртието. Тази история е известна. Но малцина знаят, че след боя на Милин камък, когато четниците търсят глътка водица и вечерна прохлада, още една „чета“, от близо 200 души, избира не пътя към Балкана, а пътя към Храма. Във Враца, в черквата „Вознесение“, се събират врачанските комити и там остават цяла нощ отправяйки молитви за спасение, а може би и в очакване на Спасителя. А той ги е очаквал на…Балкана!
Страшна е тази картина. Защото и днес, ние българите, сме 

раздвоени между Балкана и Храма

 В трагичния и последен за Войводата ден, Храмът на българската свобода е във величието на жертвения подвиг „там на Балкана“, а потърсилите утеха в Божия храм, ни показват и другото лице на нашата народопсихология.
Цялата ни история е белязана от раздвоеност и нерешителност.
Белязана е от трагично сплитане на величието и срама. Затова и за голяма част от народа ни подвигът на Ботев и неговите другари изглежда като чудачество, като падане, както пише Захарий Стоянов „в такава една страна, гдето хората му не разбират от езика и той от техния, гдето слънцето се считало за зараза“.
Минавала ли му е на Христо Ботев мисълта, че до свободата може да се стигне и с „мирен преход”, с „нежна революция“? Не може да не му е минавала. Защото е имало и такива идея по онова време в Българския централен революционен комитет. А и Любен Каравелов след като е написал, че „свободата не ще екзарх, иска Караджата“ изведнъж отправя друго послание: “четете, учете се, мили птички”. С други думи – първо знанието, ученето, а сетне борбата. Може би е съзнавал, че само, ако е просветен народът ни може истински да постигне свободата си. Но младите – Ботев и Стамболов, са гневни, чувстват се предадени от тази „философия“. Стамболов дори ще избухне в гневно подигравателна тирада:
„И аз, честит, ща си купа
файтон с два бели хата,
ще разхождам по Букурещ
с него мойта Ната!"
Сръбкинята Наталия (Ната) е съпругата на Каравелов. Медиите от онази епоха са съхранили разправиите между нашите борци за свобода. Има остри нападки, обвинения, подигравки, сатира– мила и позната родна картинка. Но в последна сметка всеки сам избира своя път. В спомените си един от Ботевите четници разказва за оттласкването на парахода „Радецки“ от румънския бряг. Последни прегръдки, целувки, сълзи и “Бог да ви е на помощ”! Между изпращачите с насълзени очи е и Любен Каравелов. Само след два дни Христо Ботев вече е 

в света на безсмъртието

Каравелов го последва след осем месеца. Но той още през месец юли 1873 г. във в.”Независимост” е казал това, което е искал да каже:
"... българинът са бори за своето съществование, за своята свобода, за своето име и за своята народност; а неговите русски братия му казват, че български народ не съществува и че думата България е само географическо понятие! Разбира са, че „ако славянофилите да не би биле така чудни, то тие биле твърде смешни.“
Днес аз бих добавил...смешни и жалки. Като тия наши псевдопатриоти, които за България говорят, а за Русия работят. Но явно такива сме си ние...!