Днес на остров Белене се провежда национално възпоменание за жертвите на комунистическия режим. Faktor.bg предлага на читателите впечатляващ откъс от документалната книга на Борислав Скочев „Концлагерът „Белене“1949-1987“. Публикува се с разрешението на автора.

„Вие искате да оскотее българският народ. Но той не ще търпи нито Иван Грозни, нито Ленин, нито Сталин – тия гробокопачи на народите! Но всичко това си е работа на тоя ми руски народец! България ще живее, господа, вие мъчители и убийци!“

Именно премахването на лидерството е една от важните задачи на третата стъпка към тоталното господство – унищожаването на човешката индивидуалност и свеждането на човека до неговите първични реакции.
Лагеристите разбират отлично целите на концлагера. Любомир Банковски пише: „Всичко, което се предприема от управата на лагера спрямо нас – разместване по обекти, наказание, разпити, спиране на писма и колети, преместване на по-лека или по-тежка работа – преследва една основна цел: да ни измъчват не само физически, а да рушат и психиката ни, като създават чувство на несигурност, съмнение, завист, недоверие и антагонизъм между нас. И накрая, да смачкат индивидуалността ни и да ни доведат до едно животинско състояние, при което господства само инстинктът за самосъхранение.“
 От лагера трябва да излезе безлична маса, над която никой не подава главата си. Това е задача на концлагера по определение: въдворените в него предвоенни политически и държавни лидери, войскови командири и полицейски началници, водачите на легалната опозиция и обществено влиятелните движения, неформалните лидери на съпротивата срещу ТКЗС или срещу насилствената смяна на имената на помаците и турците след освобождаването си не трябва повече да излизат начело, да увличат и въздействат. Към пречупването им е насочена културно-просветната работа (да бъдат принудени да изнасят беседи, да се разкайват публично) и агентурно-оперативната работа (да бъдат компрометирани, изолирани и „приобщени“). Когато през 80-те години в лагера се оформят лидери, започва и неговото ликвидиране. 
Личностите, у които концлагерът не успява да създаде рефлекса за сливане с масата, са немалко, особено в първия период на концлагера. Въпреки честите карцери такова е поведението на анархиста Христо Колев Йорданов. В „Куциян“ той протестира пред лагерната управа, че въдворените българи мюсюлмани от Родопите, които са бедни и не получават хранителни пратки, гладуват и умират и така се извършва едно национално предателство, като се дава храна на турските журналисти да злословят за България. Самият Христо Колев разказва как предупредил един дошъл в „Белене“ на проверка инспектор, че до Гърция ще стигнат заплахите на Китов, че всички доведени от „Ножарево“ 150 гърци „ще изпукат тука“, и ако концлагерните началници нямат партийна доблест, ако не държат на класовото си достойнство, то са длъжни

да държат сметка за честта и достойнството на българския народ

Колев разказал и за нощните побои, извършвани от милиционерите. След този разговор милиционерите били наказани, а гърците били поставени на лека работа. 
„Техните имена ще се помнят. Образите им са скъпи за всички, които са ги опознали. Без такива другари животът в лагера би бил по-тежък. С държанието и делата си те отстояват достойнството и човека в лагериста“ – пише Атанас Москов за хора като майор Страхинов и Жоро Стефанов – студент в Чехословакия, доведен принудително в България, готов да помогне на всекиго.
Разказвайки за Методи Янчулев, Кирил Тонев пише: „Фактът, че имаше такива достойни хора сред нас, ни даваше сили да устояваме.“ 
Владимир Свинтила, Атанас Москов, Трифон Силянов¬ски, Стефан Бочев, Йордан Вълчев разказват за бойния пилот Добри Стан¬човски, който „от достойнството е направил религия“ и чието поведение в лагера буди благородното у човека, а Стефан Бочев го причислява към „орловата природа“ – едър мъж, невероятен здравеняк, но и с нещо едро в самата му личност: „Не знам как да кажа – който е виждал една снимка от младия Стефан Караджа – разгърден, с някак си израз на „свободен човек“ лъхащ от него целия – ще ме разбере.“ 
Трифон Силяновски разказ¬ва, че и душевно най-слабите понасят достойно лагера, но отбелязва спе-циално някои личности: „Бившият пълномощен министър от Вашингтон Сашо Наумов беше, също секретарят на Никола Мушанов – адвокатът Мушунков, много добър, много достоен човек. От земеделците много добро впечатление ми направи Недко Ботев – на около 70 години, никога не хленчи, работеше си, от никого помощ не искаше. Беше и Пешо Сърбина – Петър Сърбински, той също добре се държеше там. Най-добрите обаче, най-чистите и топли хора, където нямаше и капка предателство, това бяха анархистите. Получават колети – той ще вземе една хапка оттам, другото всичко ще раздаде, ще дойде, ще те подкрепи, ще пита уморен ли си. Това само анархист може да го направи. Бяха нахакани и отговаряха, дръзко се държаха. И милиционери биеха, бе! Носеха си черджета под дрехите – ще му направят мечка и ще му хвърлят боя. И се знаеше кой го прави – само анархистите го правеха. Затова всяка вечер поне по един от тях лежеше в карцера. Спомням си Йов Петров, Трифон Терзийски, дедо Ачо, анархист от Добрич, 76-годишен, горд, като че ли си е при бабата, хич не му пука. [...] Помня го Симеон Пенковски, много добър адвокат, каза му: „Гершане, не говори така, защото утре моя лик ще го носят по митинги¬те, а тебе ще те счукат!“ Такъв смелчага беше, и майор Стрихинов също, въобще страхотни хора. Не си пестяха никак думите, говореха, като че ли са си вкъщи.“
Майор Страхинов е легендарна със смелостта и предизвикателното си поведение личност.  
„Цвятко Симеонов и Гершанката извикваха набелязани от тях питомци, които да коментират или да задават въпроси по лекцията. На всяко събрание жертвата бе майор Иван Стрихинов. Красив, стегнат, спретнат човек, трийсетгодишен, безумно смел, много работлив. [...] Гершанката ще каже:
 – Я, майор Стрихинов, той пак ще ни каже нещо наопаки! 
Иван Стрихинов наистина винаги казваше нещо наопаки, но винаги със следния смисъл: вие искате да оскотее българският народ. Но той не ще търпи нито Иван Грозни, нито Ленин, нито Сталин – тия гробокопачи на народите! Но всичко това си е работа на тоя ми руски народец! България ще живее, господа, вие мъчители и убийци! И си сяда. Тримата началници се превиват от смях. Понякога след лекцията не замъкваха Иван Стрихинов в карцера, беше омръзнало на началниците, насмешката бе достатъчна. Той бе легендарният юнак на общежитието“ – пише Йордан Вълчев в книгата си „Куциян“.
 „..Майор Стрихинов нарочно го наказваха. „Майоре, дай тон за към обекта!“ А песента беше: „Нашто знаме кат кръв е червено, сърп и чук е наш символ свещен...“ И майор Стрихинов дава: „Вашто знаме кат кръв е червено...“ Бият го, пада и пак става, и вика: „Вашто знаме...“ – спомня си Трифон Силяновски.
 „Направиха обиск и под нара на майор Стрихинов намериха торба с няколко килограма ярма. Вечерта лагеристът Иван Стрихинов тръгна пред карето на строените лагеристи. Беше му заповядано да вика: „Крадих ярма от свинарника!“ Но майорът изменя редакцията и при общо веселие се провиква:

„Крадих ярма от дажбата на моите събратя прасетата!“

За тая му духовитост той стоя в карцера с пет дена повече, отколкото двамата „готвачи“ на каша от ярма“ – пише Атанас Москов. 
При една проверка в лагера майорът имал заповед да мълчи, иначе – да му мисли. Проверяващите питали лагеристите имат ли оплаквания. Мълчание. По едно време се чул гласът на Майора: „Много, много, мно-о-го, много сми щастливи! Много, много, мно-о-ого, много сми доволни!“ „Пропада цялото представление, скроено от началствата ни, комендантът клати озъбено глава към Майора. Само че to no effect: Майора пак поема – въпреки свирепите погледи на коменданта: Много, много, мно-о-го, много сми щастливи! Много, много, мно-о-го, много сми доволни! Избухнала е в смях неудържим цялата чета, смее се и „комисията“, дошла да се убеди, че сме добре и доволни. Убеди се..“ – пише Стефан Бочев. 
Петко Огойски пише, че след смъртта на Сталин затворниците на I обект научават, че на II обект началникът на лагера майор Китов попитал известния лагерист майор Страхинов как се посреща новината за смъртта на вожда, а той отговорил: „Без особена радост, но и без никаква скръб, гражданино началник“. За което бил вкаран в карцера. 
И други лагеристи са запомнени с остроумието или разказите си. Атанас Лерински заплаща с живота си това, че поддържал духа на хората с вицове и солени шеги по адрес на надзирателите; един от тях му се заканил, че жив няма да излезе от лагера. Горянинът Бандит Димо от Габарево, Казанлъшко, който бил „духовит, доста просветен и много страдал“, в угнетяващи моменти винаги намирал сили да разсее другарите си с неизчерпаем запас от шеги (Н. Гешев). Преводачът Тодор Берберов поддържал духа на затворниците в наказателното отделение с разкази от културната история на човечеството. Социалдемократът Любен Генков и анархистът Георги Донев разобличавали доносниците под формата на спиритически сеанси (Кирил Тонев).
Но Майора не е само концлагерният Тил Уленшпигел, който връща лагеристите от света на страха и подчинението в реалността на подиграната, уязвима власт. Майора е преди всичко лидер. Стефан Бочев пише за него: „Майора беше роден водач на хора. Нему авторитетът му, когато е бил на служба, очевидно не е идвал от „мундира“. Ако да беше избухнал в лагера някой ден някакъв бунт, сигурен съм, че Майора щеше да стане веднага, от само себе си водачът – признатия от всички и непоколебал се да застане начело водач... Много съм мислил за Майора, още един типичен случай на проигран наш национален капитал: времената – и нашенците, които се разпореждаха с тях – го прахосаха. Такива като него „водачи на хора“ имат вродено свойство-качество да увличат, да вдъхновяват за действие – такива „напрасничавите“. Не може, нито искам да кажа, че би било добре всички да са такива. Но не би било зле да имахме малко повечко от тия – напрасничавите, защото несъгласни да са роби...“
Една характерна история разказва Бойчо Огнянов. През лятото на 1949 г. той и други 7 души, които не изпълнили нормата, били отведени от милиционерите на брега, пребъркали джобовете им, закачили сухарните им торби на една върба и ги качили на понтонна лодка. Милиционерът Митко Злото им хвърлил една кутия с думите: „Е па довиждане, ако оживеете“, една моторница изтеглила понтона в средата на ръкава, пуснали котва и откачили теглещото въже. От дупка на пода извирала вода и лагеристите се редували да я изгребват с кутията. През нощта били осветявани с прожектор от българския бряг. На сутринта ги изтеглили на брега и милиционерът им забранил да казват къде са били, иначе ще ги разстреля. Оказало се, че те са третите „понтонисти“. След това били наказани още 6 души. Майор Страхинов ги увещавал да се оплачат на проверяващите началници – заради онези, които ще бъдат следващите и могат да загинат. Но хората били наплашени и предпочитали да работят свръхсили, за да изпълнят нормите. През месец-два на острова под предлог за проверка идвали на лов началници от София, персоналът ставал по-сдържан, на най-окъсаните давали нови дрехи. Гостите заговаряли лагеристите, но те не смеели да се оплачат. Веднъж старшината представил на един генерал млади земеделци като криминални. Страхинов изтичал, козирувал, представил се по военному и казал, че още довечера ще го разстрелят уж при опит за бягство, но това повече не се търпи. Обяснил, че тези момчета са земсисти и разказал за понтона. След това наказанието било прекратено. А Страхинов известно време бил тих, изпълнителен и не отговарял на провокации.

Атанас Москов разказва, че в „Богданов дол“ един лагерист бил наказан прав под лампата на плаца, вързан с ръце нагоре. Лагерен нагаждач, у едни той предизвиквал насмешка, у други съжаление и възмущение. „Господин началник, господин началник!“ – „находчивият и винаги готов да помогне на страдащите“ майор Страхинов се отправил към началника на охраната Гершанов и му казал, че всички пътници от влака гледат вързания, а след малко ще мине и бързият влак за Кюстендил. Гершанов с подозрение се взрял в невинното лице на Майора, но дал заповед и Страхинов бързо развързал жертвата. „И този път номерът му сполучи, на него винаги може да се разчита“ – говорели си лагеристите. 
През лятото на 1951 г. лагеристи били изпратени като строители на Щурчето и там един от лагеристите свинари им дал цял чувал царевично брашно, но милиционерите го открили. Майора поел вината и заявил, че го взел без знанието на свинарите (Тр. Терзийски). „Майор Стрихинов веднъж го пребили от бой, защото ги хванали да си правят качамак с брашно, което им бях дал. Но не ме издаде“ – разказва и Румен Пенков.
За Страхинов Атанас Москов пише: „Той вижда винаги нещата розови. В най-тежките дни и моменти ще намери думи да окуражи другарите си и ако не ги е убедил, то поне ги е накарал да си поосвежат настроението с надеждни предположения.“ През лятото на 1949 г., когато в лагера плъзнал слухът, че в ООН се готви резолюция за нарушаването на човешките права в България, майор Страхинов вдъхвал кураж, „сега, когато такива големи работи стават по света“: „Отиват си, аз ви казвам, отиват си и нас с камбани ще ни извикат от Белене!“. Забелязал, че милиционерите го дебнат, Майора подхвърля:

„Ще бъдат скопени всички, които са били милиционери.“

Пореден повод майорът да бъде пребит през нощта, върнат в бараката със счупена ръка, превърнат в безформена кървава каша. 
„Невероятно устройство имал майорът. Мина време. Кожата му почна да се изчиства, месата да оздравяват, костите да зарастват. Започна да става, да ходи, да работи, да пее и пак да коментира събитията.
– Ще си отидат, с камбани ще ни посрещнат в Белене, аз ви го казвам...“
Тодор Хаджиниколов пише, че майор Страхинов е легендата на острова, всички без „антените“ го обичат. Когато дойде нов въдворен, Майора го разпитва, след това минава по бараките, съобщава кой е и колко време е бил в следствието, че е слабичък и кой колкото може да даде за ядене, събира по залък два и го подхранва, взема му канчето и пръв го пълни на баката. Въпреки че сам е с празен куфар, той е в състояние винаги да снабди нуждаещите се с храна и вещи – игли, конци, джобно ножче. Винаги с висок дух и самочувствие, никога унил, не пада духом, говори с висок глас, разговорлив. 
За Стефан Власков лагеристи като Иван Страхинов били рядкост. Жизнен, всеотдаен, всякога бодър, вдъхвал надежда с поведението си. Неговият смях и мощният му глас предизвиквали гнева на охраната и началниците. Често го наказвали, но никога не паднал духом. Никога не го видял покрусен. 
Дългите години в концлагерите не успяват да произведат от Страхинов покорен човек. Стефан Власков го срещнал години по-късно по улиците на София и пише, че не го били сломили безкрайните превъдворявания в лагерите. Йордан Вълчев също видял „легендарния юнак“ след години: „Пак весел, пак си пее, сбиваше се с милиционерите от квартала, докато ги научил да не го закачат, когато държи реч от седалката на каруцата си“. 
А Стефан Бочев в края на 50-те го срещнал на кръстовището на „Витошка“ и „Алабин“. Каруцата му била натоварена с бюстове на Сталин. 
„Сте-фа-не-е-е, ка-а-рам ги, Сте-фа-не-е! За мазето ги карам, Стефане-е, за мазето-о-о-о!“ – И показва с ръка напреде, сякаш сочи къде е това „мазе“. Платформата вече тръгна, пресече „Алабин“, отива. А пък Майора още се извръща към мене, и сочи към олюляващите се под него, в платформата, редици гипсови Сталиновци, и вика ли вика: „За мазето ги карам, Стефане, за мазето!“ Наоколо минувачите се подсмихват, ама едва-едва, с ъгълчето на устата.“ 

Едно от средствата за

създаване на примирени хора

е принуждаването на лагеристите да се отказват от политическите си убеждения, да се разкайват публично за предишната си политическа дейност и да участват в културно-просветната работа с доклади по зададените идеологически теми. Тези опити са насочвани най-вече към земеделските лидери, но почти никой от авторитетните водачи не приема. 
Петър Байчев пише, че когато в началото на 1950 г. комендантът събрал в КПК „опозиционните величия“ и поискал от тях доклад на тема „Ролята на опозицията в България“, всички те се държали достойно и отказали под някакъв предлог. Накрая комендантът възложил доклада на Петър Сърбински. Той отказал, бил откаран на брега, пребит, върнат на обекта и изпратен в карцер за 10–15 дни, но не изнесъл доклад. За 2 юни 1950 г. свещеник Илия Нинчев, земеделец, изнесъл доклад за Христо Ботев и въпреки че комунистът култпросветник Васил Живков го преглеждал „под лупа“, отецът „изкара Ботев почти дружбаш“. В „Богданов дол“ Христо Колев бил поканен от следователя Марин Гинев да изнесе беседа за религията, по който въпрос комунистите и анархистите имали общи възгледи. Христо Колев отговорил, че не може да говори пред публика, която няма свободата да изложи своите несъгласия. Обсъждането на докладите и беседите често се превръща в демонстрация на несъгласие. В началото на 1951 г. администрацията докладва, че „има една малка част от въдворените, които използват колективните четения и ги разясняват с цел да заблудят колебаещите се въдворени“, и посочва земеделците Асен Сърбински, Вангел Горов, Иван Страхинов, Минчо Драндаревски, Петър Сърбински, Слави Попигнатов, Недко Ботев.1744 Доклад за проверка на ръководството на отдел „Затвори и ТВО“ от началото на декември 1951 г. отбелязва, че при изнасянето на доклади на I обект е имало подсвирквания, но не могло да се установи кой е и никой не искал да издаде приятеля си.1745 Лагеристите задават подигравателни въпроси, чиято провокативност не може да бъде схваната от необразованите възпитатели. Атанас Москов пише, че в „Богданов дол“ лекторът по темата „Социалистическият реализъм в изкуството“ предизвикал социалдемократите Цвети Иванов и Казанджиев да се изкажат. Лагеристите били доволни от разгорелия се спор, а управата не могла нищо да разбере, но докладчикът се оплакал, че двамата социалдемократи били против комунистическото становище за изкуството и през нощта възпитателят ги извикал, били ги до припадък и ги хвърлили в карцера. В подобни спорове с лекторите влизат и турците в годините 1985–1986.