Виолета Радева

Широко разпространена е вярата, че Ф. Достоевски е горещ защитник на българите. Твърди се, че от страстното му перо са излезли разтърсващи текстове на състрадание и съучастие, породени от зверското потушаване на Априлското въстание. Мнозина обаче биха се затруднили да отговорят на следните въпроси:

Къде са тези текстове?

Какво конкретно е написал руският класик?

Каква е неговата визия за бъдещето на толкова уж обичания страдащ славянски брат?

Преди да видим какъв е отговорът, нека да припомним лайтмотива на руската външна политика от времето на Иван Грозни, та до днес! Той може да бъде изразен чрез две прости изречения.

Първото: „Русия ще спаси света”!?

Второто: „Москва е Третият Рим”!?

Независимо от словесните дрипи, с които през вековете бива дегизирана, тази по същината си една, при това неизменна идея, е в основата на наглите претенции на Русия да „спасява” света чрез завладяването на все повече и повече територии и народи. Пазителка на правилното християнско вероизповедание – православието; носителка на абсолютната справедливост – социализма; притежателка на единствено вярното философско учение – марксизма-ленинизма; весталка на мира и братолюбието, Русия не спира да „освобождава” и да „обновява”. Защото само на руснаците били дадени „ключът на живота и новото слово” /Достоевски/ и второто пришествие на Христос щяло да се извърши именно в Русия! /Сякаш самият Спасител не казва на учениците си, че ще се върне със слава и пришествието му ще е небесно явление, което ще бъде видяно от целия свят!/

По време на Горбачовата перестройка съветското общество преживя трус, какъвто не познаваше от десетилетия. Писатели, журналисти, историци, икономисти, социолози трескаво се заеха да търсят отговор на въпроса защо СССР, респективно Русия, е в колапс? На много висок глас заговориха неославянофилите, които през 60-те години на 20 век се наричаха почвеници и в произведенията си отразяваха тоталната разруха на руското село, загубата и на малкото оцелели духовни проблясъци, душевното оварваряване на човека от глухата провинция, окован по-тежко и от времето на крепостническия режим - колхозниците нямат паспорти и им е забранено свободното придвижване из територията на неизбродната социалистическа империя.

В големите списания, в „Литературная газета” и в „Огоньок” се разгоря през втората половина на 80-те и през 90-те години на 20 век ожесточена полемика между новите славянофили и привържениците на демократичното развитие на Русия по примера на останалия цивилизован свят. Публикувани бяха много произведения на писатели, философи, политици от далечното минало, които червената стихия е отнесла след октомврийския преврат в Европа, както и на „предатели”, изхвърлени на Запад, след като са лежали години в лагери или в психиатрични заведения.

Тогава широко се обсъждаше т.нар. руска идея, 

възраждането на мита за месианската роля на Русия

Един от писателите, Валех Рзаев, изказа любопитно становище, което открих сред многобройните си записки от онзи период на екзалтирано четене и слушане на западни радиостанции. „Месианската идея е много привлекателна – твърди той. – Тя консолидира нацията, тя се обръща към гените и заставя човека да преодолее в себе си човешкото и да се приближи към небето. Всеки народ, когато е вече уморен, изтощен, изхабен възражда месианската идея. Тя завладява съзнанието му, когато е свързан с нравствени заблуди. Търси спасение в нея, когато физически се усеща роб”.

Чели сме колко голям хуманист, проникновен психолог и велик художник е Достоевски. Според литературоведа Бахтин, той бил създал „напълно нов тип художествено мислене, който условно сме нарекли ПОЛИФОНИЧЕН”. По популярност го изпреварвал само геният на всички гении Ленин.

Като всеки творец, Достоевски има своите възторжени почитатели, има и своите критици. Изкуството не е математика, където сборът от две и две е четири за всички, живеещи в пространство, описвано от Евклидовата геометрия. В изкуството важат субективни, а не обективни критерии. Вкусът е нещо индивидуално, за него не се спори. Някой приема за трогателен, умиляващ света на сонимармеладови, мишкиновци, ростаневци, девушкиновци, намира сладост в страданията им, тоест склонен е към мазохизъм. Друг не мисли, че психиатричните случаи на девиантно поведение трябва да изчерпват образния свят на едно забележително писателско творчество. Без съмнение има поклонници на садо-мазо, има хора, които като Лиза Хохлакова от „Братя Карамазови” могат да кажат:

„Искам някой да ме измъчи, да се ожени за мен, а после да ме измъчи, да ме измами, да ме напусне и да замине. Аз не искам да бъда щастлива!.. Аз просто не искам да правя добро, аз искам да правя зло и никаква болест няма тук...”

Галерията от неврастеници, идиоти, мазохисти и садисти в романите и повестите на Достоевски е богата, типовете са детайлно описани, щателно изследвани. Мъките на тези герои, които са клинични случаи, карат някои хора всеотдайно да ги съпреживяват, а други да се отвращават и плашат. Наистина потресно е да виждаш как наивници и полуидиоти могат в еднаква степен да бъдат и жертви, и мъчители, как извършват 

най-брутални злодеяния без да мислят и без да изпитват ужас

Свещеникът и лидер на въздържателното движение в Русия Григорий Петров, емигрирал в България след болшевишкия преврат, нарича тези сбъркани хора, този изкълчен свят ДОСТОЕВЩИНА. Нему, преживял ужасите на червената чума, принадлежат думите:

„Всички отвратителни мръсотии и зверства на руския болшевизъм до голяма степен са проява на достоевщината, изстъпления са на болната народна душа. В никой друг народ на културното човечество не биха могли да се намерят толкова сладострастни джелати колкото даде и сега, в болшевишко време дава руският народ”.

Григорий Петров пояснява какво разбира под „достоевщина”:

„Както безкрайното търпение на руския народ, неговата покорност на страданията дотам, че да се наслаждава от тях, тъй и временната му дивашка разюзданост, неговото скотство и зверство – всичко това е достоевщина...У хората със силна воля, у хората, които знаят и ценят достойнството на човека, тези сломени роби на духа предизвикват не съжаление, а досада и остро раздразнение. Такива покорни роби на страданията са като болестотворни микроби в човешкото общество. Те причиняват духовно малокръвие, упадък и безсилие”.

Според него руснаците са „отровени от достоевщината”, те са „духовно извратени” от страданията и насилията в продължение на хиляда години, те обичат да страдат, „жадуват за страдание” и имат „култ към страданията”. Такава мисъл изказва и Достоевски в рубриката си „Дневник на писателя” през 1873 г., докато е редактор на сп. „Гражданин”. „Смятам, че най-главната, най-дълбоката духовна потребност на руския народ – пише той – е потребността от страдание, непрекъснато и неутолимо, винаги и във всичко. С тая жажда за страдание той сякаш е заразен от памтивека. Страдалческата струя минава през цялата му история и не иде само от външните нещастия и беди, а извира от самото сърце народно...Руският народ сякаш се наслаждава на страданието си”.

В младостта си Достоевски се увлича от социализма на Фурие, Прудон, Луи Блан.

В резултат на смъртната присъда, получена заради участието му в кръжока на петрашевци и заменянето ѝ с четири години каторга и шест години служба като войник, той претърпява коренна промяна на идейните си убеждения. В този ад – каторгата – Достоевски преживява тотален морален срив и безкрайно физическо и душевно страдание. В дъното на ада, където мерзостно се кикотят пропадналите човешки души, където порокът безсрамно се самовъзхвалява, а цинизмът залива с мътните си талази дори най-слабо мъждукащата разумна мисъл, Достоевски търси утеха в Светото Писание. Опитва се да разбере образа на Спасителя. Но не може да почувства Неговата милост към падналите, заради чиито грехове Той приема кръстните страдания. Поразителен е изводът, който прави: Христос не ни обича, Той ни е търпял, прощавал, но ни е ПРЕЗИРАЛ! Не е възможно да обичаш ближния си и да не го презираш, заявява Достоевски след каторгата. Оттук нататък и у светеца писателят ще открива престъпни наклонности и скрита развала /да си припомним, че трупът на стареца Зосима започва да смърди непосредствено след смъртта му, независимо от неговата святост/.

На пръв поглед изглежда, че Достоевски носи в сърцето си Христос и приема Неговата Истина. В действителност е чужд на християнската етика и духовност. „Любите друг друга” – завеща на учениците Си и на следовниците Си Божият Син. В романите на Достоевски обаче, но най-вече в публицистиката, 

натрапващата се емоция е омразата

Тя извира от всеки ред. Обектите ѝ са много и различни. Писателят от дъното на душата си мрази евреите, които не нарича иначе, освен чифути. Мрази поляците, французите, италианците, англичаните. Мрази папата, католиците, протестантите, еретиците, атеистите. Мрази либералите, западняците, анархистите, социалистите. Мрази буржоазията /която била „най-големият враг на демоса”/, европейското Просвещение, позитивизма. Но най-изгаряща е омразата към Европа като цяло – този духовен, материален, цивилизационен феномен. За него тя е седалище на всичко долно, мерзко и отблъскващо, майка на ненавистната република и секуларизацията.

От рационална гледна точка е нонсенс, а от позицията на вярващ християнин е недопустимо да се генерализират отделни отрицателни качества и да се приписват en bloc на някои расови, полови, етнически или културни групи. За отделните хора се съди по техните лични качества, а не по това към каква група принадлежат. Показателен пример за това ни е дал Иисус Христос при срещата си със самарянката.

Мизантроп по своята вътрешна нагласа, Достоевски нееднократно характеризира отделните националности. Особено антипатични са му французите, в които съзира „вродено лакейство” и „шпионство по призвание”. Франция е едновременно безбожна и католическа, социалистическа и буржоазна, лишена от идеали, необразована, меркантилна. Германците служат на Ваала, трупат пари с честен труд, за да станат милионери, те са лъжливи и коварни, притежават „фелдфебелска глупост”. Достоевски дори се срамувал за онзи руснак, „който вярва, че прусакът е победил с училището”. В „Играчът на рулетка”, чрез образа на руския скитник и безразсъден прахосник и пройдоха /своеобразен автопортрет на писателя/ осмива и немското трудолюбие, и упоритостта на германеца да богатее чрез труда си. Но истински, дълбоко омразни на писателя са тъй наречените братя-славяни: поляци, българи, сърби, които били неблагодарни и които не желаели ДОБРОВОЛНО да се обединят под скиптъра на руския самодържец!

За да станат по-ясни основанията на Достоевски за нестихващата омраза към Европа и европейците, нека да проследим мисълта му и аргументите, изложени в една по характера си програмна негова статия – „Трите идеи”, с която се открива втората годишнина на сп. „Дневник на писателя” през януари 1877 година. Да си припомним, че това е в навечерието на войната, която Русия обявява на Османската империя, използвайки за повод Априлското въстание и зверското му потушаване.

Първата идея 

е идеята на католицизма, тоест цезаро-папизъм, единение с политически средства; римската идея.

Втората идея

е идеята на протестантството – „всеки за себе си”; германската идея.

Третата идея

е православната идея – „славянската”, която запазвала „образа на Христа”; руската идея /теократизъм/.

По това време се води усилен дебат за пътищата, по които трябва да тръгне Северната империя. Независимо от конкретните оценки на ситуацията и идеологическите нюанси, интелектуалният елит е узрял за идеята да бъде премахнато самодържавието, за демократични промени и отърсване от азиатския деспотизъм във всички сфери на живота. Сиреч има обществени предпоставки за бърза модернизация на огромната империя по примера на останалите европейски държави. Управляващата върхушка обаче се опитва със зъби и нокти да опази статуквото, отдавна изживяло времето си и превърнало се в ужасяващ анахронизъм.

Къде е Достоевски в този дебат?

Задаващата се вече неудържима европеизация отвращава Достоевски. Подземните бучения в руския обществен живот, които той повече интуитивно, отколкото осъзнато долавя, го карат да се нагърби с непосилна и абсурдна задача – да проповядва чинопочитание, да охранява чрез достъпните му средства самодържавието и Църквата като институция /не Вярата!/. Той се опитва да спре надигащата се буря, която всички прозорливи умове предвиждат и която вече обагря руския политически хоризонт. Няма нищо случайно или външно в наближаващата руска революция и в последвалия болшевишки преврат, както преди почти век, така и сега разни „почвеници”, „православни”, „славянофили” и други мимикрирали болшевици и антисемити се опитват да внушават. Нито жидо-масоните са виновни, нито германският запечатан вагон, с който Ленин, Зиновиев, Крупская и останалите им съмишленици са се върнали нелегално в кипящата Русия, нито някакъв англо-американски заговор срещу „най-великата страна”. „Вината” е прозаична и банална. Тя е в закъснялото с векове обществено развитие и в особеностите на сложилия се под натиска на тиранията – чужда и своя – начин на традиционен руски живот.

За нашия съвременник изглежда странно, да не кажа нелепо, твърдението на Достоевски, че 

социализмът е производен на католицизма

Образът на „кристалния дворец”, който се появява в творчеството му, той нарича латинска измислица. Нещо повече: бие тревога, че Ватиканът подготвял „чудовищен заговор” за завладяване на света, като се обедини със социалистите. Щял да скъса с Христос, да се отрече от Него, за да възтържествувал политически. В умопомрачението си стига дотам да предупреждава обществото, че предстояло сключване на военен съюз между папата и Интернационала.

Като поставя знак за равенство между католицизма и социализма, писателят пренебрегва дори широко известни факти. Куриозно е, но по предложение на якобинците през 1791 г. френският Конвент поставя на гласуване въпроса за съществуването на Бог. По време на Великата френска революция са закрити и дори разрушени църкви /разбира се несравнимо по-малко, отколкото са разрушили, осквернили и ограбили болшевиците в Съветска Русия, Украйна, Полша, да не говорим за храмовете и светите места на неславянските етноси и нехристиянските народи/. Социалистите и комунарите са войнстващи атеисти, макар и не колкото движените от бесовете болшевици.

Протестантството той определя като германизъм, като борба на германските племена за откъсване от Римската империя и по-късно от католицизма. Но гордите германци през изминалите 19 века не били произнесли според Достоевски „ново слово”, те живеели „само с отрицанието и протеста срещу своя враг”. И писателят смело прогнозира, че когато Германия разруши своя противник /Рим, католицизма, латинския свят/, изведнъж тя самата ще умре. И докато католическа Франция и протестантска Германия се дебнели кой кого да довърши, да доразгроми, в европейския Изток /разбирай единствено Русия!/ „се разгоря и засия с небивал и невиждан блясък третата световна идея – зараждащата се славянска идея, - може би трета бъдеща възможност за разрешаване на човешките и европейските съдбини”.

Разсъждавайки в апокалиптичен дух за края на 19 век, Достоевски предвижда, че Германия, сплотена в единен политически и държавен организъм, ще се вдигне за последното сражение със своя вечен противник – обединените папство и пролетариат. Но решителна роля в тази борба щял да изиграе Изтокът с неговото „ново слово” и това окончателно щяло да спре и да победи двуглавото чудовище социализъм + католицизъм. Това щял да бъде завършекът на историческите съдбини на човечеството. Победителките Германия и Русия щели да си поделят света: Германия ще господства над целия Запад, предоставяйки на своята съюзница Русия великата хегемония на Изток!

Както става ясно, шаблонните твърдения за Достоевски като „пророк” са кухи и несъстоятелни. Не с Германия се съюзява Русия в Първата световна война, а с ненавистната му Франция и с Англия против Германия. А алиансът между Хитлерова Германия и Сталинова Русия доведе до най-кървавата война, която е познавало човечеството в своята история. За няколко десетилетия изглеждаше, че апокалиптичните прогнози на Достоевски са се сбъднали. Съветска Русия владееше повече от половината Европа и огромна част от Азия и Африка. Но краят на 20 век смали заразата на алената чума и донесе разпадането на разплутата Съветска империя. Така идеалите на Западна Европа, на хуманизма и демокрацията се оказаха по-силни, по-жизнеспособни от идеалите на наложената с непрестанен терор власт на азиатската деспотия.

Ще напомня отново, че когато е писана статията „Трите идеи”, тъй нареченият Източен въпрос, тоест въпросът за съдбата на Османската империя и за бъдещето на Балканския полуостров след кървавия разгром на Априлското въстание, се изпречва пред великите сили като камен преткновения. Независимо от всички дипломатически игри и интриги, от уж нежеланието си да води война с Турция, Русия се готви тайно за война още от избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година. Печелене на време и отклоняване на вниманието е участието й в свиканата през декември 1876 г. Цариградска посланическа конференция. Още през октомври 1876 г. руското командване одобрява „Основи на българската войскова организация”. В документа ясно е казано, че българският народ ЩЕ СЛУЖИ НА СТРАНАТА, КОЯТО ГО УПРАВЛЯВА, тоест на Русия!

В пропагандната кампания, целяща да подготви руското общество за предстоящата война, с истинско настървение се включва Ф. Достоевски. „Третата световна идея” – Москва „да разреши” човешките и европейските съдбини, за него ще бъде осъществена чрез война, 

война всеобща и окончателна,

която щяла да ознаменува „началото на края на цялата предходна история на европейското човечество”.

Не приличат ли тези лозунги и непомерни амбиции на претенциите на болшевиците, на тяхната идеология, според която една нова световна война ще доведе до световна комунистическа революция? Целта оправдава средствата – максимата, която е пътеводна звезда за болшевиците, прогърмява преди това в публицистиката на Достоевски. Заради „всеобщото и окончателно” разрешаване на „човешките и европейските съдбини” трябвало да отпаднат всякакви „дребни, третостепенни, юдействащи съображения”. На възраженията на някои обществени слоеве и идейни течения, че Русия не е готова за война, Ф. Достоевски отговаря, че тя разполагала „с две страшни сили, които надхвърлят всички други сили по света: целостта и духовната неразделност на милионния ни народ и най-тясното му единение с монарха”. Изкушавам се да добавя, че подобно умонастроение в Русия наблюдаваме и днес, когато омразата срещу украинските „фашисти” и одобрението за вожда Путин са обхванали над 85 на сто от милионния народ. Да, народът мълчал, но прозвучи ли „великото царско слово”, щял да се вдигне като един. Вярна констатация. И в царска, и в съветска, и в посткомунистическа Русия руснаците гледат изпод вежди с помътени от водката очи и мълчат. Не е случайно, че честните руски писатели и журналисти и преди, и сега са упреквали и упрекват народа си, че е инертна маса, затъпяла от многовековно насилие и пиянство.

Впрочем и Достоевски е принуден да признае, че в Русия всред простолюдието цари мъртвило, цинизъм, разврат и безобразие, че народът в очите на един малко по-интелигентен човек изглежда като „сляпа стихийна маса без съзнание, поголовно отдала се на порока и предразсъдъците, почти без изключение – диваци” /sic!/. Но въпреки това писателят провижда у руския крестянин „духовна висота” и „всемирна любов”. Днес можем да преценим как са се проявили и какво причиниха тези високи руски добродетели – милиони избити, насилени, ограбени, смачкани, извратени и погубени човешки съдби, таланти и морал, при това не само в преялата с територия Руско-съветска империя, но и в половин Европа, в огромната част на Азия, в Африка, Куба и Латинска Америка.

Октомврийският болшевишки преврат и спечелването на властта от Лениновата шайка след Гражданската война биха били невъзможни и немислими без бунта на разбеснялата се тъмна маса, без нейната злобна отмъстителност и жестокост. И наред с образованите, аристократите и буржоата, този „боголюбив”, „вярващ”, готов на „духовен подвиг” народ разстрелва и избесва или изпраща в лагери стотици хиляди монаси, монахини и свещеници, ограбва и разрушава хиляди църкви, манастири и духовни центрове. А основанията и оправданията са му дадени от същия голям познавач на руската душа: „Ако държи на дълголетието си, всеки велик народ вярва и трябва да вярва, че именно той и само той носи спасение на света, че живее, именно за да стои начело на народите, да ги събере около себе си и дружно да ги води напред към окончателната цел, отредена за всички тях”. Дал му е и нужната опора, както и нравственото извинение, като обяснява върху кои три кита трябва да стоят великите народи: „Вярата, че искаш и можеш /курсив – Ф.Д./ да кажеш нова дума на света, че ще го обновиш най-сетне с преливащата у теб жива сила, вярата в светостта на своите идеали, вярата в силата на своята любов и жажда да служиш на човечеството”.

За писателя-сърцевед няма никакво значение дали другите народи искат да чуят тази нова дума. И дали за тях тя е наистина нова!

Много красиви и много лъжливи думи изрича Достоевски, за да подготви, да обработи, да подпали руското обществено мнение за предстоящата поредна руско-турска война. Неговият глас дава 

път на славянофилските копнежи 

и практически намерения, изразени по един наистина неистов начин! За разлика от писанията на славянофилите – теоретици и политици, този глас се чува и тежи много, защото е глас на нашумял писател, който умело внушава, настройва, вълнува, убеждава, увлича и подстрекава.

Когато започва руско-турската война от 1877-1878 г., Достоевски пише:

„На тях /европейските политици – бел.м./ наистина не им е известно, че Източният въпрос, тоест славянският, съвсем не е измислен от славянофилите, пък и изобщо никой не го е измислял, той сам се е родил, при това много отдавна – родил се е преди славянофилите, преди нас, преди вас, дори преди Петър Велики и Руската империя. Той се е родил още с първото сплотяване на великоруското племе в единна руска държава, тоест още от Московското царство. Източният въпрос е вечна идея на Московското царство, идея, която Петър Велики признава напълно и когато напуска Москва, я пренася в Петербург. Той напълно разбира нейната органична връзка с руската държава и с руската душа. Ето защо в Петербург идеята не само не умира, но и пряко се признава от всички приемници на Петър като руско предопределение /подчертано от Достоевски/.

Един изначален порив към свещеното и към Христос, който живеел в душата на руския мужик, тласкал мъже и жени да зарежат невръстните си деца и като нарамвали просяшка торба, тръгвали накъдето им видят очите. Но винаги стигали до Светите земии ужасно ги заболявали душите, че те принадлежат на друговерци. По тази причина кръвно свързаният с народа си руски цар /в чиито жили тече, впрочем, германска кръв!/, не можелда остане глух за душевната болка на поданиците си и затова свещената цел на Русия била да завземе Константинопол, да стигне до топлите морета, миещи бреговете на Мала Азия и да спре в Ерусалим!!!

Не ви ли напомня това мечтание героичната картина на бъдещето, така съблазнително за руските уши начертана в наше време от таваришч Жириновски и мълчаливо приведена вече в действие от собственика на Кремъл?! Възвишена задача, достойна за такъв състрадателен народ, който от състрадание изтребва в десетилетията след Достоевски милиони украинци, грузинци, арменци, евреи, татари, българи, поляци и десетки коренни сибирски народности. И всичко това, защото този „състрадателен” народ е движен от „най-високи, най-благородни подбуди” – да изгради новата Римска империя,

Москва да стане Третият Рим!

В края на март 1876 г. сред руското общество оживено се дискутира вероятността от война с Турция. В априлската книжка на своето списание „Дневник на писателя” Достоевски развива възгледите си за войната. Според него тя е изключително полезна „във всяко отношение и затова тя е крайно необходима...и то в най-висша степен”. Априлското въстание още не е избухнало. Светът още не подозира до какви жестокости ще прибегнат турците при потушаването му. Но големият хуманист, сърцевед и правдолюб, който в действителност е само мрачен идеолог на бъдещото световно руско господство, призовава към война a priori.

Според Достоевски Русия имала право да иска и да завземе Константинопол, защото била „предводителка на православието”, негова „покровителка и пазителка” и един ден трябвало да стане „господарка на всички народи, изповядващи православието”. Когато войната вече е факт, писателят дава израз на раздразнението, обхванало голяма част от руското общество при директната среща с българското население. Руските войници и офицери, идвайки в България, очаквали да срещнат един много по-беден от мужиците народ, по-неграмотен, по-див и варварски от поданиците на руския цар-батюшка. За тяхно изумление, българите живеят в хубави къщи, разполагат с овощни и зеленчукови градини, отглеждат всякакъв вид животни, имат лозя, пчелини, воденици, имат църкви, които в градовете, например в Свищов, Велико Търново, Горна Оряховица, Лясковец, че дори и в по-големите села, се издигат красиви и внушителни. Излезли са изпод майсторските ръце на Уста Генчо, на Уста Колю Фичето, зографисвани са от художници като Захарий Зограф, Папавитанов, Станислав Доспевски...Българките са хубави, достолепни жени, облечени в красиви носии, мъжете са едри и здрави работници, които без мъка влачат тежките оръдия през снежния Балкан, катерят се по кози пътеки, бият се с ентусиазъм и самопожертвувателност, умеят да търгуват, знаят си сметката и трудно се лъжат.

Както пише Достоевски, „чак онемяхме от негодувание”.

От негодувание! И защо?! Ами защото очаквали да видят едно, а ... „изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях...и като връх на всичкото това по три православни църкви на всяка джамия – и ще се бием за вярата на поробените”! Достоевски хем споделя същото раздразнение, хем ужасно се възмущава от подобни настроения сред руското общество, защото целта на поредната руско-турска война изобщо не е освобождаването на някакви си там българи, както ясно се изразява писателят.

„Константинопол трябва да стане наш рано или късно - настоява Достоевски. – Не само великолепното пристанище, не само излазът към моря и океани свързват Русия тъй тясно с решаването на съдбата на тоя фатален въпрос...” Заключението на един дълъг пасаж в този дух има вид на заклинание, един вид стряскащо пророчество, избълвано от устата на смахнат юродив и то гласи: „...както и да завършат сегашните, може би извънредно необходими дипломатически споразумения и преговори в Европа, рано или късно Константинопол трябва да стане наш /подчертаното е от Достоевски/, ако ще дори и в бъдещото столетие!”

В публицистиката на Достоевски няма да намерим нищо от патоса на кореспонденциите и статиите, излезли изпод перата на Я.Макгахан, Ю. Скайлер, Е. Пиърс, Иван дьо Вестин, Емил дьо Жирарден, Гладстон, Джузепе Гарибалди. В тях няма да открием факти за зверството, с което турците смазват Априлското въстание, за изгорените в църквите жени, деца и старци, за клането в Батак, за обстрелвания с топове и изгорен Дряновски манастир, за опожарените села в Подбалкана и Родопите. Няма позоваване на конкретни данни. В обилието от страници за т.н. Източен въпрос и за войната, в обилието от страници, където разточително и многократно се повтаря лайтмотивът, че Константинопол трябва да бъде превзет, че 

Константинопол трябва да бъде руско владение,

че всички православни народи /включително гърци и румънци/ и всички славяни /сред които има и милиони католици!!!/ трябва да бъдат обхванати в една империя начело с руския самодържец – за ужаса, преживян от българите, писателят си служи с една метафора. Един приятел му бил разказал, че сред „славянските деца”, докарани в Москва, имало едно момиченце, българче, което имало припадъци, защото видяло как черкезите одрали кожата на баща му. Няколко реда по-надолу отново споменава „тая история за малката българка, която имала припадъци” /Ф.Д./, колкото да му послужи като художествено средство, един вид увод към разсъждението му за гнусната цивилизация, за европейския дух, развращаващ руския народен живот.

Истинското си отношение към българите е изразил мимоходом в един знаменателен пасаж, от който ще цитирам част: „...Източният въпрос е, тъй да се каже, един от световните въпроси, един от най-важните раздели на наближаващото световно решение на човешките съдбини...работите тук засягат ...не само славяните, русите и турците или конкретно някакви там българи /подчертаното от мен/, но и целия Запад на Европа...”

И за да няма съмнения в последователната политика на Северната империя спрямо България, независимо дали е по царско, комунистическо или посткомунистическо време, за да няма илюзии, че сме отминали благополучно протока между Сцила и Харибда с приобщаването ни към европейското семейство, ще завърша с още един цитат от публицистиката на Достоевски:

„На Русия вероятно ще се наложи да се бори с ограничеността и ината на славяните, с лошите им навици, с неизбежната и близка изневяра на славянската идея в името на европейските форми на политическо и социално устройство, към които те ще се хвърлят с ентусиазъм”.

Съмнява ли се някой, че днес Русия с всички средства се бори с нашия инат, с нашата ограниченост, с нашите лоши навици, с нашата изневяра на славянската идея заради европейските форми на политическо и социално устройство? Ако се съмнява, нека внимателно да се вгледа в живота, в пресата, в електронните медии, в икономиката и в политическите муцуни, които четвърт век приватизират, продават, раздават, източват, фалират и ограбват националния стопански ресурс. А като огледа човек пейзажа от птичи поглед, върху картата на България се виждат само червените знамена на „Лукойол”.

ПОСЛЕПИС: Тази статия е обобщена извадка от студия, която беше отпечатана в списание „Известия на Българската Орда” в кн. 1 /73/ от 2010 г. и кн. 1 /74/ от 2011 г., където подробно и акуратно са посочени източниците на всички цитати и са развити някои от темите, засегнати тук по необходимост повърхностно.