Киев удържа идеологическа победа. Претенциите на Москва да бъде център на световното православие бяха ако не унищожени, то поне силно компрометирани. Какво още показа този конфликт?

Създаването на автокефалната Украинска православна църква предизвика еуфория в Киев и изблик на войнствени изявления в Москва. Но полемиката между тях е повече от странна. През 21-и век, в предверието на светска Европа се разгоря религиозно-юридически спор, който по своята същност и терминология напомня за епизод от епохата на религиозните войни.

На практика се спори за това кое е по-важно: верността към старинни правила и договори или политическата целесъобразност? И двете страни в конфликта се опитват да се представят за привърженици на религиозната и юридическа истина, въпреки че и в двата случая става дума главно за актуални политически и идеологически въпроси. Украинските власти намериха още един способ да подчертаят своето дистанциране от Москва, а руските власти - да открият нов фронт за атаки срещу Киев.

В Киев, кой знае защо, смятат за задължително да има неразривна връзка между държавния суверенитет и наличието на национална църква. Всъщност обаче, това е доста архаична и спорна концепция. Особено, когато става дума за страна като Украйна, която декларира желание да стане съвременна и демократична европейска държава.

Църквата и суверенитетът

Лесно може да се види, че днешна Европа се състои от светски държави, а загрижеността на властите по религиозните въпроси не е присъща за прогресивните и развити в икономическо отношение демокрации. А Русия? Тя е суверенна държава, има си и независима от цял свят църква. Дали обаче това я приближава до идеалите на съвременната демокрация и Европа?

Онова, което най-ярко отличаваше постсъветска Украйна от Русия бе свободното функциониране на няколко православни църкви с различен каноничен статут, но с равни юридически права. Нещо повече: украинската държава не ограничаваше религиозната активност на католиците, протестантите и другите вероизповедания. Русия обаче се ужасява дори само при мисълта, че някаква част от православните християни могат да се отцепят от господстващата църква, да създадат своя йерархия и властите да не се противопоставят на подобен разкол. В Русия държавата полага огромни усилия, за да снижи религиозния плурализъм в обществото.

В този смисъл демонстрираното единство между украинската държава и новосъздадената православна църква може да се окаже не стъпка към Европа, а в съвсем друга, напълно противоположна посока. Ако Украйна иска да стане съвременна европейска държава, различаваща се от Русия на Путин, тя ще трябва да извади религиозните въпроси от сферата на държавните интереси. Във всеки случай е много странно, че президентът на Украйна хаби толкова сили и време за създаването на още една православна църква в своята страна. На фона на безрадостното състояние на украинската икономика, църковната активност на Петро Порошенко изглежда като успешен, но и доста циничен опит да отклони вниманието на избирателите от някои далеч по-належащи въпроси в началото на президентската предизборна кампания.

Архаизмът на политически елити в Москва и Киев

Създаването на автокефална украинска църква, призната от международните православни институции, е напълно закономерен и неизбежен процес, колкото и да се противи Москва. Съвсем очевидно е, че рано или късно въпросът за независимостта на православните украинци от московския патриарх щеше дойде на дневен ред и да доведе до пълното отделяне на украинската църква от руската. Удивително е по-скоро друго: че това се случва толкова късно - цели 27 години след фактическото отделяне на Украйна от Русия. Друг е въпросът, че сегашният спор, който в по-спокойна политическа обстановка би занимавал единствено църковните юристи, се превърна в уникална възможност за Киев да удържи известна победа над Москва. А за Петро Порошенко, чието име дори е вписано в църковния томос на Вселенския патриарх, това е още по-важна лична победа в началото на кандидат-президентската надпревара в Украйна.

Киев удържа и идеологическа победа. Претенциите на Москва да бъде център на световното православие, а Руската православна църква - влиятелна международна структура, бяха ако не унищожени, то поне силно компрометирани. И големият победител тук е не толкова Украйна, колкото Вселенският патриарх Вартоломей.

Но променя ли се нещо на практика? Едва ли. Русия и Украйна за пореден път демонстрираха пред света архаизма на политическите си елити, безвъзвратното им затъване в митовете и догмите на отдавна отминали епохи. В края на второто десетилетие на 21-ия век украинският елит изглежда смята за крайно важно да се обзаведе с национална православна църква, а руският елит вижда дълга си в това да  задържи Украйна в състава на Московската патриаршия. Влиятелните хора, които определят политиката на двете страни, иначе нямаше в продължение на месеци да се занимават тъкмо с този въпрос. Можеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно!

(Фьодор Крашенинников, "Дойче веле")