В края на февруари 1944 година, сред приключването на депортацията на чеченците и ингушите, Берия изпраща телеграма на Сталин от Грозни: "Днес приключваме тук работата и заминаваме за Кабардино-Балкария". Подобно на други народи от Северен Кавказ и балкарците са подложени на убийства и терор заради тяхната "неблагонадеждност".

Рано сутринта на 8 март 1944 г., докато мъжете воюват на фронта, на старците, жените и децата е заповядано незабавно да си съберат багажа и да се готвят за път. За 24 часа цялото население на балкарските села е натоварено на камионите. 

Депортирани са всички, без никакви изключения, включително прикованите към леглото деца, старци и жени. Вината им се определяла единствено от балкарския им произход.  Около 40 хиляди души са изпратени в Средна Азия и Казахстан с 14 ешелона. 

Изселването е съпроводено с чудовищен терор и насилие. За приготвяне давали 20 минути. Хората били изгонвани от родния им дом без топли дрехи, без продукти. Пътят до Средна Азия, дълъг 5 000 километра, е осеян с костите на балкарци.

За 18 дни в товарните вагони от глад, студ и болести умират стотици. Тези, които оцеляват се оказват в оградени и силно охранявани места. В продължение на 13 години балкарците живеят в нещо средно между лагери и казарми. Самоволното отлъчване се оценявало като бягство и се наказвало със затвор.

От изселените 52 процента са деца, 30 — жени, 18 процента — старци и инвалиди и само за една година всеки 8 от тях умира. 

Завръщането на балкарците на историческата им родина става едва през 1957-1959 година.