Ивайло Дичев, Дойче веле

Демографията сякаш е най-прекият път към душата на българската публика. Новото изследване на Георги Бърдаров и Надежда Илиева от БАН отново задейства познатия медиен рефлекс. Не мога да съдя за конкретните тези, тях критично могат да обсъждат специалистите. Обикновено обаче подобни изследвания си остават на ниво медийни изяви. Ето защо ще обърна внимание само върху трите момента, които най-силно развълнуваха медиите.

Демографска пустиня или екорезерват

Демографската пустиня – с тази силна метафора авторите успешно активизираха националната депресия, която си е част от идентичността ни. Всички знаем, че България се обезлюдява, но образът на територия, която само след дванайсет години ще е 60% демографска пустиня (под десет жители на квадратен километър), естествено ще стресне всекиго. Ако бяха употребили някаква друга метафора, например екорезерват, щеше да звучи доста по-ободряващо.

Тъжно е, че селища изчезват, защото хората все по-масово мигрират към шест големи града в страната. Впрочем, жалейката за отиващото си село е литературен жанр от миналия век. Предполага се, че тъкмо селото въплъщава прословутите традиционни ценности. Въпросът е обаче дали ще си ги представим в живописна носия или в гумени ботуши и ватенка. Защо да е лошо, че населението се събира на по-големи места? За мен изглежда много по-лесно да организираш социални услуги, работа, инфраструктура и културен живот, когато намалелите по брой хора се съберат по-близо едни до друг. Държавата е малка, една добра ЖП мрежа ще превърне загиващите китни места в приятни туристически дестинации, а тези, които обработват земята, ще са на половин час от нивите си.

Главният проблем: трудовият пазар

Демографският срив е по-скоро проблем за пазара на труда. Георги Бърдаров е сред малкото, които обясняват какво е демографски преход: онзи необратим процес, при който раждаемостта спада успоредно с нарастването на стандарта. Навсякъде, във всички общества. И в това няма особена трагедия, тъкмо напротив – то е знак за развитост на обществото. Раждаемостта в България от 1,53 на жена съвсем не е ниска в сравнение с другите европейски страни. Проблемът е високата смъртност и хроничната емиграция.

Разбира се, стимулите за раждане на повече деца са хубаво нещо. Докладът обаче припомня един факт, който сякаш не интересува българските медии: въпреки сериозните пари, които изплащат за раждането на дете в Русия и Унгария, резултатът се измерва в едни пренебрежими десети от процента, а прирастът си остава все така отрицателен. Знаем също така, че родените сега са инвестиция за след 20 години – и вероятно ще растат в споменатата „пустиня“.

Идеята да върнем българските емигранти, като им дадем по-високи заплати, е медийно клише, което авторите на изследването сякаш не са подложили на критичен анализ. Ако работодателите имаха пари, щяха да дават. Но за да имат, трябва да се завърти производството, а за това пък няма хора. Виж, ако държавата реши да подпомага завръщащите се с жилища, оземляване, кредити - това вече е друг разговор.

Мечтанието за българи от съседни страни

Една от мерките, които докладът смело предлага, е „изработването на проактивна имиграционна политика“. Смело, защото върви против национал-популисткия консенсус. Какво значи проактивна? Започваме сериозно да обмисляме какви хора ни трябват, как да ги мотивираме, в какви количества да ги приемаме. Като повтаряме ясно, че освен имиграцията, просто няма друг начин да решим спешно демографския проблем. Трябва да преразгледаме критично и едно мечтание, което вече е общо място: да се взимат само етнически българи от околни места. Да, няма лошо, да идват, които искат. Но ще ми е интересно, например, да науча колко от нашите братя македонци, които получиха български паспорти, след като декларираха българска идентичност, после наистина останаха в България - и колко директно заминаха за Западна Европа?

Тъй че дали България наистина трябва да привлича еднотипно население, или пък е по-разумно да приема по малко от различни групи, на индивидуален принцип. Индивидуалната миграция, разселването по различни градове, определено изглежда като по-доброто решение. Но с какви ли мерки се привличат потенциални имигранти в една враждебна, да не кажа расистка страна?

А и къде да ги търсим? На пръв поглед сирийците изглеждаха идеални за уплътняване на трудовия пазар. Надигна се обаче истерия, че не били християни. Тръгнахме да взимаме украинци. Чудесно, само че Украйна е в още по-тежка демографска ситуация от България с 1,47 деца на жена. А е голяма и богата страна, която скоро сама ще търси имигранти. Защото нали не говорим за полу-курортен престой на сервитьори по Черноморието, а за сериозна трудова миграция? Тогава кой ще дойде – виетнамци, индийци? Където и да погледнем медиите изпищяват на умряло, а националните аятоласи вадят ятаганите.

Ромите - опасност или шанс?

Вторият момент, върху който поставиха акцент медиите, беше страхът от ромската плодовитост. Расизмът има този еротичен елемент: срах ме е, че другият е сексуално по-активен от мен, ражда повече деца, взима ми жените. В доклада е спомената странна оценка на неназовани експерти, според която през 2050 ромите щели да са 1,2 милиона. Според преброяването, през 2011 това малцинство наброяваше 320 000 човека. Излиза, че за няма 40 години броят му ще се е утроил, достигайки 22-23% от цялото население. Може би авторите не приемат официалната статистика. Но тогава върху какво стъпват?   

Тези подхвърлени и преувеличени от журналистите данни са твърде манипулативни, защото в българската душевност и без това го има този ужас от „циганизацията“. Никъде не е казано каква точно е фертилността при тази група. Последните известни ми данни датират от 1970те, когато тя е 2,5 на жена (при 2,3 за държавата), а сега вероятно е намаляла успоредно с тази на етническите българи. Имаме предвид и доста по-високата смъртност на ромите, които живеят средно с около 10 години по-малко.

Не се учудваме, че никой журналист не постави акцента върху напълно вярната теза на авторите, че ромите са шанс за нацията, именно защото са по-млади и могат частично да компенсират застаряването на населението. Едва 62 млади днес заместват пенсиониращите се 100 на пазара на труда, а тенденцията е към рязко влошаване. Как да използваме подобен човешки ресурс при етническия егоизъм, превърнат в национална политика, който пречи на всякакви опити за интегриране на това население? Ромите в България си остават също толкова чужди, колкото виетнамците.

От хора винаги ще има нужда

Всъщност най-големият демографски въпрос лично за мен е дали технологическото развитие няма да направи човешките същества излишни. Не само шофьори, полицаи и секретарки, но и лекари, инженери, юристи. Ако утре всичко ще върши изкуственият интелект, защо изобщо да се тревожим, че територията се обезлюдява? Ще си караме четвъртата възраст пред телевизорите и някакъв робот ще ни сменя памперсите. А наоколо 60% чиста природа.

Моето лично убеждение е, че от хора ще има нужда – не мога да го докажа приемете го като религиозна вяра. На техно-утопистите обаче бих предложил и един друг аргумент, който развива Ювал Харари в последната си книга. Роботите няма да направят излишни само определени групи вътре в страните – те ще маргинализират цели държави, които не успяват да се адаптират към новата икономика. Една такава държава рискува да стане България, запънала се като магаре на глобалния мост. Ако няма хора, ако се заобикаляме с телени мрежи и чакаме децата ни емигранти да ни пращат роботи за сменяне на памперсите: как точно ще се адаптираме, как ще развием изкуствен интелект, без да имаме малко естествен такъв?