Ивайло Дичев, Дойче веле

Тук няма да анализирам работата на президента. Г-н Радев имаше добро попадение със спирането на закона за концесиите, реверанс към БСП с безсмисленото инатене около канадското споразумение и може би тежка грешка с поканата на Путин във времето на евро-председателството ни. Трябва да имаме предвид, че този човек попадна случайно на върха на държавата; той беше буквално измислен от социолозите, които заложиха на продукт, който не е политик, омразен бизнесмен или скудоумен интелигент, за това пък е успял с една патриотична, та даже атрактивна професия. Тъй че алах керим, до тук добре! Ще добавя и един стилистичен момент: говори толкова бавно, че аз лично се разсейвам и изпускам нишката.

Работата е там, че периодично се чуват хипотези, ако не внушения, че г-н Радев има потенциал да се превърне в самостоятелен център на властта. Дали?

Институция с родилни дефекти

Възможността е заложена в самата недомислица на президентската институция, натоварена с много повече надежди, отколкото правомощия. Навремето президентът Желев влезе в схватка с хардлайнерите и вдъхнови появата на либералните СДС-та с тиренцата; г-н Първанов направо разцепи партията си, създавайки АБВ, и дори много лоялният към ГЕРБ Плевнелиев успя да се превърне в емблема на традиционната десница, която опита да го издигне за свой кандидат.

И тук не става дума просто за президентски нарцисизъм – президентският център на власт е натоварен с трепетно очакване от електората и емпиричните личности просто откликват. Уморени от хаос и безотговорност, хората искат да видят някаква персонификация на властта отвъд партийните боричкания - дето се казва поне да имат кого да наругаят от другата страна на телевизора. Единият не му е в компетенцията, другият го цака съдът, третият се бои от медиен скандал, четвъртият удържа коалицията си.

Един президент идеално играе ролята на въплътеното единство: той участва във всички тържествени ритуали, честити празници, прави преглед на войници, ръкува се със световни лидери. И заедно с това всъщност не отговаря за нищо конкретно, защото няма правомощия. А както се изрази преди време Първан Симеонов, у нас колкото повече действаш, толкова повече губиш рейтинг, защото рискуваш да настъпиш един или друг. Президентът е в идеалната позиция много да говори, малко да върши – да цитирам и Георги Лозанов, който нарече навремето президента Първанов най-скъпо платеният есеист на републиката. Есеист – ама се харчи!

Мъглявината от очакване, която се носи около президент-генерала, е засилена от усещането за безалтернативност, което донесе третият мандат на ГЕРБ. Как, по дяволите, да се пробие статуквото? Опитват нови партии, опитват коалиции – нищо! Засега Радев демонстрира по-висока от очакваната активност, има амбиции, възприел е ролята на неуправляемия фактор. Защо да не го преобърне тъкмо той?

Три хипотези

Според една възможна версия, от Радев се очаква да овладее лявото пространство и да замени превъзбудената Нинова, която се изхвърля в твърде крайни посоки. Тезата, конспиративна или не, е, че той си е техен и рано или късно ще си го приберат. Е да, но ако се заяви като откровен деятел на БСП, нов център на власт няма да има и темата на този текст ще се окаже излишна. Създаване на АБВ-2 - след провала на първия опит за разцепване на партията - без ясно идеологическо разграничение противоречи на всякакъв здрав разум. Интересно е дали г-н Радев би бил способен да събере около себе си някаква нова левица, несвързана с апаратните игри на Столетницата, което се подсказва от избора на някои от съветниците му. Но засега не виждам някакви ясно различими леви жестове в президентските изяви – като изключим популисткото заиграване с Русия. Но какво ли пък ляво има в онази империя на олигархията? Впрочем новите леви, вдъхновени от европейските си връстници, едва ли ще се идентифицират с едно така военизирано президентство.

Друго очакване следва естествено от символиката на пагона – военно-патриотичен център. Хрумва ми аналогия с кръга „Звено“ - в смисъл надпартийно единство около темите ред и сигурност. За жалост днес всички партии (та дори довчерашни либерални) са се подредили на тази опашка и електорат едва ли ще остане за всички. Предишни президенти у нас се обкръжават с интелектуалци, артисти, учени – този като че ли търси повече естествената си среда на военни. Но изглежда слабо вероятно, защото тя, армията отдавна не е каквото беше. Едни самолети не могат да купят сума ти години, а ние говорим за властови център!

Най-правдоподобна изглежда третата хипотеза, според която президентът би могъл да създаде центристка структура от професионалисти, прагматици, умерени хора, малко църква, малко военни, някои ритуални специалисти.

Изборът на проф. Герджиков от бившето НДСВ за служебен премиер и политически шареното му правителство окуражава подобни надежди. Самите действия на Радев до сега могат да се четат не само като неопитност, самообучение  по метода „проба-грешка“ (по Румяна Коларова), а и като центристки – жест към едните, жест към другите, за да има равновесие. Влиза в остър конфликт с Цветанов около проклетите самолети и тъкмо решаваме, че играе за БСП – отказва се да блокира санкциите срещу Русия, които беше обещал - завой надясно. Подобна формация ще се хареса на избирателя, уморен от партийни дрязги. Но засега г-н Радев май не се очертава като успешна ракета-носител. Все пак човекът едва ли може да мери митичната харизма със Симеон Сакскобурггота. А да извърши геройство на президентския пост е слабо вероятно.

А не е ли по-добре...?

Въпросът е защо така често се връща темата за президентската партия. Който наблюдава политиката знае, че след един, да не говорим за два мандата, и най-прекрасният президент се амортизира – тези процеси днес вървят много бързо. Каквато и партия да опита да сглоби, тя ще разочарова.

Не е ли по-добре наместо за президентска партия да мислим как да реформираме самата президентската институция – или да я натоварим със сериозни правомощия по арбитриране на обществения живот, или обратно - да оставим парламента да избира за президент някой опитен медиатор, за който по-рядко да се сещаме.