Георги А. Ангелов, Дойче веле

Социалното неравенство е най-честият повод за социално недоволство, който ражда и революции. В последните години неравенството се увеличава с бързи темпове в света и с още по-бързи в България. Затова някои си спомнят с носталгия за времето на соца. Редовно се чуват фрази като „всички бяха равни”, „нямаше бедни и богати“. Но да видим дали това е вярно. 

Неравенството има много измерения и може да бъде разглеждано от множество гледни точки. Най-общо те се свеждат до две: неравенство по отношение на доходите и неравенство по отношение на възможностите, които даден индивид получава по рождение, по избор и късмет.

Неравенството в доходите по време на социализма

Т.нар. коефициент на Джини е показател за неравенството по отношение на доходите и се изразява в проценти - от нула до сто. Стойност "нула" на практика означава съвършено равенство на доходите.

Стойност 100 би означавала, че всички доходи в дадена икономика се придобиват от едно-единствено домакинство.

За България данни за коефициента на Джини има от 60-те години насам. До към 1975 коефициентът на Джини пада под 20, което е наистина ниска позиция и поставя България редом с развити държави като Великобритания, Германия, Полша и други. Към 1980 година коефициентът на България започва да гони стойност 30 и неравенството става по-голямо, отколкото в капиталистическа Великобритания и социалистическа Полша. Тук трябва да се има предвид, че сравняваме капиталистически държави с частна икономическа собственост и социалистическа България. Какво означава това? Че през този период има една номенклатурна прослойка, която концентрира доходи, съизмерими с тези на британската аристокрация и частната индустрия.

През 1980 година средната заплата в България 182,50 лв. Заплатите в номенклатурата са от 2500 лв. месечно за първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков до 450 лв. за заместник-председател и секретар на Окръжен народен съвет. Отделно членовете на ЦК на БКП са получавали солидни суми за разходи “за храна” - 1200 лева месечно в този период.

Външните белези на неравенството

Социалното неравенство през соца имаше и други външни белези, като западни коли и дрехи, до които имаха достъп само допуснатите на гурбет в арабски и африкански държави, дипломати и работещи в системата на външната търговия. Докато обикновените хора чакаха за съветска Лада до 10 години, елитът на БКП не е имал подобен проблем. С решение на Секретариата на ЦК на БКП от 30 ноември 1982 година Управлението за безопасност и охрана (УБО) доставя и продава на желаещите членове на Политбюро, кандидат-членовете на Политбюро и секретарите на ЦК на БКП по една „Мазда 323" за лични нужди на стойност 8000 лева.

Номенклатурата

Така стигаме до втория тип неравенство - по отношение на възможностите. В привилегированата номенклатура влизат не само ръководителите на Комунистическата партия и държавата, но и функционери на различни нива в градовете и предприятията, дипломати, и др. Тази група от хора се формира въз основа на произхода - заради тяхното или на техните родители, реално или стъкмено, участие в „съпротивата“ преди 1944 година”, пише историкът Момчил Методиев в сборника “Какво се случи преди 89-та”. “Тази група има достъп до най-елитните училища и болници, до по-добра работа, пътуване в чужбина, чужда валута, до по-добрите почивни станции. Тази привилегирована група има право да ползва и най-добрите жилища, в които отначало живеят на символичен наем, а след това имат право да ги закупят отново на символични цени.

Като извод за равенството по  време на соца звучи фразата на Джордж Оруел, станала популярна като виц: “Всички са равни, но някои са по-равни от другите”.