проф. Владимир Чуков, Foreign Insider

Безпрецедентното посещение на сирийския военен министър Али Аюб в Аман, предшествано от постепенното отваряне на сирийско-йорданската граница през последните седмици подсказва промяна на американската политика спрямо режима на Башар Асад.

В тази светлина специализираният израелски сайт Debka цитира високопоставен американски представител, който казва:

„Самата администрация на Байдън може да не посрещне Асад отново с отворени обятия, но очевидно е оставила отворена вратата за другите да го направят… Видимо тя няма да се противопостави на това съюзниците на САЩ да се обърнат и нормализират отношенията с режима на Асад.“

В погледа на Вашингтон присъствието на Хизбула и иранската революционна гвардия на сирийска територия остава незабелязано, което остави отпечатък и върху чувствителността на Тел Авив на тези военни обекти на територията на съседната държава.

Първият арабски държавен глава, който се възползва от новото отношение на САЩ към Дамаск, е йорданският монарх Абдула Втори. Отношението на йорданското генерално разузнаване /CID/ към сирийската опозиция, действаща на нейна територия, се промени.

Нейният сайт Syria Direct, поддържан от Аман, беше спрян, а обслужващите го журналисти – арестувани. Посещението на делегация на Националната коалиция на сирийските опозиционни сили във Вашингтон, молеща за продължаване на твърдата политика спрямо Асад, се определя като безуспешно.

В енергийната сфера нещата продължиха в същия контекст. САЩ дадоха зелена светлина на построяването на 1200 километра газопровод от Египет, през Йордания и Сирия до Ливан.

Вероятно тогава Тел Авив усети, че нещата в региона са се променили. Битуващата от години теза, че Израел трябва да се научи да живее с ядрен Иран, започна да придобива все по-ясни очертания с идването на правителството на Нафтали Бенет /независимо че тримата най-висши израелски генерали са привърженици на военната опция срещу Ислямската република/.

Нещата се допълват и от политиката на сближаване на Вашингтон и Москва по въпроса с иранската ядрена програма. Запознати отбелязват, че двете велики сили са се споразумели да гарантират на Израел, че Иран няма да премине границата на обогатяването на уран, който да позволи на аятоласите да създадат ядрена бомба.

За пръв път от 2015 г. Русия се присъедини към неофициалните преговори на САЩ с представители на новата иранска администрация за деблокиране на ситуацията.

Анализатори считат, че това е била цената на САЩ в сделката – категоричното гарантиране на сигурността на Израел срещу превръщането на Сирия и региона в „руска зона на влияние“.

На терена, на който се осъществяваше необявената израелско-иранска война нещата се развиват в сходна светлина. През последните месеци Тел Авив силно намали интензитета на военните удари в Сирия и Ирак /за сметка на тези, идващи от Азербайджан и то на иранска територия, довели до азеро-иранско напрежение/.

Специалисти отбелязват необичаен дълъг период на въздържане от страна на израелските ВВС. Става въпрос за времето от 19 август до 6 октомври. Израелски самолети вече не атакуват ирански танкери, превозващи нефт до Сирия.

Последната подобна доставка бе на 6 октомври до сирийската рафинерия Бениас. Тя е извършена напълно в разрез с действащия закон за санкции срещу сирийския режим “Кайсар”.

В същото време политиката на Тел Авив спрямо Голанските възвишения не влиза в общата рамка. Контролът върху тази област е част от израелската система за национална сигурност.

Новият израелски премиер Нафтали Бенет дори одобри програма за активизирането на заселването на Голанските възвишения с цел удвояване на броя на населението, достигайки до 54 000 души.

Оттеглянето от Афганистан, напускането на 7 октомври на бойните части на американската армия от Ирак /там остават съветници, инструктори и консултанти, в това число и частни/ и отхлабването на примката около шията на Асад доказват, че Вашингтон наистина променя външнополитическите си приоритети.

Не е ясно дали и евентуално кога би бил изтеглен и контингента от 700 души от Североизточна Сирия. Прокюрдските Сирийски демократични сили твърдят, че са получили гаранции, че това няма да се случи.

В същото време, Вашингтон вече няма нищо против кюрдите да преговарят с Дамаск и Русия за противопоставянето на турските набези срещу тях. Не е ясно дали в ход е формулата за гарантиране на тяхната сигурност /от Турция/ срещу спазаряването на специално кюрдско присъствие в сирийския политически живот.

Подобен тип преговорни процеси вървят твърде бавно. Видно е, че понастоящем Китай и сигурността на Тайван са основната грижа на администрацията на Байдън, а Близкият Изток все по-отчетливо остава на заден план.

Последният обаче няма да слезе от дневния ред. В региона има изградени специални отношения /с Израел/, но и съюзници, които е добре да си останат надеждни, а не разочаровани /Саудитска Арабия, Катар, Египет и други/.

Последните не могат да създадат миграционна заплаха за САЩ, поради географските разстояния. В недрата на тези общества има огромен потенциал за формирането на терористични ядра, с които Америка вече си е имала достатъчно неприятности.

Сякаш на по-заден план са отношенията с ЕС. Те обаче, след скандала с подводниците и формирането на AUKUS, също изплуват като проблемни за външната политика на САЩ.

В близките няколко години ще се види дали подкрепената от Вашингтон инициатива „Три морета“ е подпираща /засега финансова, но с потенциал и за политическа/ алтернатива за източната част на ЕС.

Решението на полския Конституционен съд за непризнаването на върховенството на европейското законодателство е червената лампа, която светна в тази посока