Делото на Паиский Хилендарски продължава своя път през вековете, а превратностите в българската историческа съдба непрекъснато - и до днес, след повече от два века и половина - потвърждават великата прозорливост на апостолското му послание и значимостта на неговата личност. Това казва проф. Кирил Топалов в своя статия по темата, публикувана от БГНЕС:  

Историята на балканското културно и политическо развитие е немислима без онзи тип дейци, които нашите народи справедливо нарекоха Апостоли. Това определение, носещо смисъла на мъченик, спасител, учител, духовен будител и жертвоготовен борец, приляга още на най-ранните възрожденци, сред които безспорно най-внушително се откроява фигурата на Паисий. Открил драмата на историческата съдба на своя народ, опознал неговото настояще и прозрял в бъдещето му, хилендарският монах превърна преди 260 години своята малка книжка „История славеноболгарская” в манифест на настъпващата нова епоха, върна историческата памет и достойнството на българина, конституира неговата идентичност и го пробуди за нов духовен и политически живот.

Съвременници на една динамична епоха и наследници на богата и драматична история, запознаването с която още от най-ранните ни години играе първостепенна роля за формирането на нашата културноисторическа идентичност, ние днес не винаги успяваме да си дадем точна сметка за значимостта на Паисиевото дело. За да оценим истинската му стойност, трябва да си зададем въпроса - какво е знаел българинът за историята си в условията на безпросветното и безправното си съществуване в Османската империя. Въпросът е особено важен, защото споменът за миналото определя настоящето и бъдещето както на отделния човек, така и на всеки народ като цяло. Знаел ли е българинът през XVIII в., че в ранното средновековие неговата държава е била една от първите, най-големите и най-могъщите в Европа, че е люлка на славянската писменост и култура, че, с други думи, до идването на друговерците завоеватели на Балканския полуостров е била една от трите европейски „велики сили”, наред с Византия и Франкската империя, определящи политическия живот в цивилизованата по онова време част на света?

Писмени свидетелства за всичко това са се намирали в много европейски библиотеки, но с някои единични изключения за българите те са били и неизвестни, и недостъпни. Съхранявали са се в книгохранилищата на немалко манастири и църкви, но са били познати на ограничен брой грамотни монаси и свещеници. Отделни исторически спомени са намирали отглас в народните песни и предания, но са имали легендарен характер и са се възприемали повече в приказен план. Като оставим настрана отделните изключения, се изправяме пред един невероятен за днешния човек факт: през своето почти четиривековно безправно съществуване в империята масовият българин постепенно е изгубвал историческата си памет и по това време вече е живеел със съзнанието, че откакто свят светува, той е подчинен на волята на чужд - и по народност и по вяра – господар.

Това важи и за всички останали поробени балкански народи и не случайно през просвещенския XVIII в. и в началото на XIX в. се появяват първите им будителски исторически съчинения. (Особено важна роля в сръбското възраждане например изиграва историческият труд на българина от видински род Иван (Йован) Раич „История на разни славянски народи, най-вече на българи, хървати и сърби ". ) Въпреки несъвършенствата на първите балкански исторически трудове, техните автори възстановяват прекъснатата нишка на историческата памет на своите народи, като по този начин не само спасяват народностната им идентичност, но и създават най-сигурната предпоставка за тяхното духовно пробуждане и за устремяването им към пълноценен политически, обществен, икономически и културен живот.

Възкресяването на спомена за някогашната българска държава се превръща в силен импулс за пробуждане и бързо развитие на българското национално съзнание, свързано с чувство за принадлежност към една народностна общност, обединена от език, територия, историческа съдба, духовна и материална култура. А това е първата и най-необходимата предпоставка за излизане от гибелната анонимност на дотогавашното съществуване на българския народ сред многонационалното море на една крайно изостанала варварска империя и за решително поемане по пътя на свободно и пълноценно развиващите се европейски народи. По своята сила и по мащабността на историческите си резултати тази идея има само един аналог - делото на Кирил и Методий и техните ученици за духовното и политическото спасение и развитие на славянството.

Родът на Паисий е от Банско - един от бързо развиващите се по онова време български стопански центрове, чиито предприемчиви жители не само са произвеждали различни стоки, но и са търгували с близки и далечни земи. За ранното пробуждане на духовни интереси у бъдещия апостол е допринесла и семейната среда - по-големият му брат Лаврентий е монах, по-късно игумен на Хилендарския манастир, а най-големият, родолюбивият заможен търговец Хаджи Вълчо, е щедър дарител на българските манастири Хилендар и Зограф в Света гора. На 23-годишна възраст (приема се, че е роден в 1722 г ) Паисий се замонашва при своя брат в Хилендар и поема по неговия път - става таксидиот, т. е. пътуващ монах, чиято задача е да бъде свещеник, про- поведник и учител, да събира помощи и поклонници за манастира. (Паисий има чин йеромонах, който му дава право да извършва църковна служба, става и проигумен.) Тази духовническа длъжност му дава възможност както да обикаля българските земи и да опознае отблизо нерадостната участ на своите съотечественици, така и да се самообразова. Извинението му, че не е учил „нито граматика, нито светски науки”, трябва да се възприема повече като израз на скромност. Със своето дело той се представя като сериозно образована за времето си личност с изключително високи интелектуални качества, като много добре подготвен историк и талантлив писател, като човек с неспокоен и търсещ дух и със силно развито чувство за обществен дълг.

Цялото заглавие на Паисиевия труд, предадено на езика, на който той е написан, гласи: „ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ о народе и о цареи и о светих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская; събрано и нареждено Паисием иеромонахом бившаго и пришедъша ва Светие гори Атонские от епархии Самоковские в лето 1745 и събравшаго историю сию в лето 1762 на ползу роду болгарскому." Историята се състои от четири главни дяла: първият съдържа две предисловия, във втория се разглежда политическата история, в третия - културната история, а четвъртият представлява послесловът.

До идеята за написване на творбата си Паисий достига в резултат не само на преките си житейски наблюдения и на прочетените книги и ръкописи, които е намирал в богатите атонски манастирски книгохранилища и в църкви и манастири из България, но и на оживените полемики между атонските монаси, в които са намирали израз все по-засилващите се противоречия в интересите на пробуждащите се за нов духовен и политически живот балкански народности, независимо от обединяващото ги православие. Националната идея се оказва по-силна от религиозната, а в споровете между образованите монаси най-голяма доказателствена мощ са имали историческите аргументи. Ето защо и в началото на своето произведение Паисий поставя въпроса за необходимостта от познаване на историята. Първият от двата увода, с които започва „История славеноболгарская”, е озаглавен „Ползата от историята". Той е взет почти изцяло от предговора към полския превод на „История църковна и гражданска" от Цезар Бароний, един от основните чужди извори на Паисий. Верен на тогавашната традиция историческите съчинения да започват с подобни уводи, българският книжовник трансформира средновековната догма за суетността и изменчивостта на човешката съдба в оптимистичната идея, че злото не е вечно, че онеправданите народи могат да имат и по-добра участ.

Не това обаче е единственото, нито пък най-важното, което той иска да каже на своите „читатели и слушатели". Истинското му послание към тях е вторият, оригиналният му увод, озаглавен „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история". Тук вече говори не толкова проповедникът и учителят, колкото будителят и апостолът. Той се обръща към тях с неподправената сърдечност на искрена приятелска беседа: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език." Паисий разчита не на наставлението, а на съпричастието, стреми се не да подчини чуждото мнение, а да намери разбиране; сякаш не толкова убеждава, колкото се опитва да внуши, че само припомня известни на всички неща, намирайки по този начин най-сигурния път към доверието на сънародниците си.

Но тонът на интимната беседа се променя рязко, когато неизбежно се появява темата за волното или неволно отродяване и отцеругателство. Опитният оратор най-напред констатира факта: „А които не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужда култура и чужд език и нехаят за своя български език, а се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи..." След което логично идва гневният му упрек, който обаче звучи по-скоро като стон, отколкото като ругателство: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?..." Не омраза, а дълго събирано огорчение и голяма болка са родили острия тон и обръщенията „неразумни", „юроде" (слабоумни), „бе- зумни" и др. Паисий познава и владее въздействащата сила на образното слово: „Но поради що ти, неразумни, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?..." Внушил чувството за вина и срам от недостойното поведение, той отново търси подкрепа в най-силното оръжие - аргументите, придружени от пример: „Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и изтънченост?" Гневният, понякога саркастичен тон на обвинението постепенно се успокоява и преминава в добронамерено насърчение, нелишено все пак и от строга нотка: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! По-добра е българската простота и незлобливост."

Като проникновен народопсихолог, Паисий намира най-силните си аргументи в три плана: битов (за разлика от мнозина други българите „приемат и гощават" в своя дом всекиго и с радост даряват милостиня); библейски (от Адам до Давид и Йосиф всички велики, „праведни и свети пророци и патриарси" са били не богати и горделиви търговци, а „прости и незлобливи", земеделци и овчари); и исторически („Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език...").

Още тук, в предисловието, Паисий изразява една своя важна идея, която ще намери разгърнат израз малко по-нататък, в самото историческо изложение. Достойнството на един народ и на една държава се изгражда и мери както с политическите, така и с духовно-културните му завоевания, с развитието на неговата книжовност: „...написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствали на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци жития и служби."

Така съвсем ясно, логично и разбираемо за всички Паисий не само изяснява подбудите си за написването на историята, но успява да доведе и своите читатели и слушатели до осъзнаването на важността на предприетия от него труд. И всичко това - без сянка от самоизтъкване. Напротив - епохалното си дело той представя само като скромно изпълнение на един дълг. Вдъхновеният манифест на новото време, пламенният зов на апостола за духовно свестяване, за пробуждане на националната гордост и достойнство запазва до края интимно-разговорния си тон и завършва като разказ за добросъвестно свършена работа, предполагащ не благодарност и адмирации, а просто разбиране и съпричастие.

В същинската част на своя труд Паисий проследява политическата и културната история на българите от най-древни библейски времена (от легендарния Потоп) до падането на България под турско робство. В „Историческо събрание за българския народ" - главата, с която започва политическата история, той извежда произхода на българите от Афет, третия син на Ной, с което - в духа на средновековната традиция - нарежда своя народ сред богоизбраните основатели на човешкия род и цивилизация на земята. Специално подчертава славянския му характер (неслучайно озаглавява историята си „славянобългарска") и с нескрита гордост го изтъква като най-многоброен и най-силен сред останалите славянски народи, на които чрез своите книжовници Кирил и Методий дава писменост и култура. Проследява появата и заселването на българите на Балканския полуостров, многобройните им войни с Византия и други враждебни сили за държавно укрепване и международно признание.

Паисий не само разказва събитията, но и използва всеки удобен случай, за да изтъкне могъществото и безстрашието на българите: „Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал срещу десет без страх, както и досега от север излиза всесилен и мощен във война и бран народ. Такива били в началото българите, силни и яки във война." Познава силата на авторитетните чужди свидетелства и винаги, когато това е възможно, ги привежда с библиографската точност на добросъвестен изследовател: „В първата част на Барония, на лист 567, пише: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим." Той знае, че когато трябва да се изтъкнат достойнствата на българите, особено ценни са позоваванията на мненията, изказани от техните противници: „Така и гърците пишат в своите истории: „Българите са диви и непобедими във война." И пак: „Лют е българският народ и непобедими са във войните." И след като е привел достатъчно чужди свидетелства, може да обобщи, без страх, че някой ще се усъмни в думите му: „…Римското царство било силно и славно на земята, но българите посред гърците и римляните усвоили и завладели най-много земя и царували през толкова години самостоятелно и славно."

При разказа за Константин Шишман изложението на българската история се прекъсва с една кратка глава „Тук внимавай, читателю, ще кажем накратко за сръбските крале". Предизвикан от спорове с чужди монаси, Паисий е намерил за необходимо да отговори на някои необосновани претенции. Той прави един кратък обективен анализ на успехите и неуспехите на съвсем незначителната през цялото Средновековие сръбска държавица, съществувала често като подчинена на други, съседни балкански владетели област, но не скрива и недоволството си от изопачаването на историческата истина. „Кралството им било малко, много тясно и съществувало късо време… Затова сърбите и досега укоряват българите. От безумие им се струва, че отначало са били по-славни от българите с кралство и войска, и земя. Но не е така. Всички народи на земята знаят българите и във всички истории се свидетелства и се намира писано. За сърбите няма никъде никакво писание, нито свидетелство в латинските и гръцки истории... Колкото техни книги има за кралете им, във всяка писали различно и несъгласно. Кой както е искал и както е слушал от простите хора, така и писал... И досега някои от тях вадят нови неща и натъкмяват истории и празни речи, но нямат от началото никакво свидетелство за своя род, както имат българите от гръцки и латински истории."

Паисий предупреждава, че патриотарското „високоумие" и „безумие" водят до несправедливо и опасно надценяване на своя народ за сметка на другите и затова нееднократно се осланя на авторитетните свидетелства в исторически източници на гръцки и латински. Верността към историческата истина определя отношението му както към сърбите, така и към гърците: „Тук не се писа, за да се похвалят българите, а гърците да се похулят, но забележи, читателю, както се намериха техните деяния, така се и написа." Чувството му за справедливост го довежда не само до упрека към византийската политика на съглашателство с турците срещу българската държава, но и до тъжната констатация за общата вина: „Ако гърците и българите бяха имали любов и съгласие, турците не биха могли да ги надвият по никакъв начин…”

С погледа и умението на писател той рисува апокалиптичната картина на нещастията, които сполетяват българския народ при варварското нашествие на поробителите - насилственото отвличане на деца и „млади и красиви юноши” за еничарската войска и нечовешките страдания на техните близки, превръщането на най-хубавите църкви в джамии, заграбването на къщите, нивите, лозята и имуществото на българите, избиването на всички по-видни, богати и образовани... За да дойде накрая по омировски епичният и трагичен вопъл: „Така хората в онова време имали скръб върху скръб и жалост върху жалост.”

А за да затвърди знанията върху българската история и да внуши още по-силно идеята за славата и могъществото на българската държава, той прибавя две кратки глави, в които изброява имената и припомня сбито делата на владетелите й, изтъквайки „колко знаменити били българските крале и царе". Библейското изреждане на имената създава усещането за дълговечност и трайност на българската държава, а кратките, но силни и ярки характеристики на качествата на владетелите имат задача да пробудят националната гордост на българите, чувството им за чест и достойнство. Обаче историкът не е безкритичен към онези, които не са били достойни да носят българската корона, и подчертава симпатиите си към царете, които са „били непобедими на война и в тежки и усилни времена по божия воля освобождавали своя български народ от голямото угнетение и пленение на други народи и царства."

Но Паисий ясно е съзнавал, че историята на един народ не е само летопис на войни и междудържавни съперничества. В духовната атмосфера на Света гора, сред многобройните български книги в хилядолетните манастирски книгохранителници, несъмнено подтикнат и от усърдието на другите да събират, изучават, издават и изтъкват при всеки повод известното за своите светци и духовни наставници, той отделя в своя труд специално внимание на културната история на българския народ. На чуждите хвалби с божи угодници и бранители на православната вяра той противопоставя нещо несравнимо по-голямо - делото на солунските братя Кирил и Методий и техните ученици и последователи. Озаглавява първата част в този дял съвсем лаконично: „За славянските учители", знаейки много добре, че силата на убеждението не е в многословието, а в значимостта на фактите. Посочва категорично българския характер на делото на славянските първоучители: те създават азбука на български език и на същия език превеждат най-важните богослужебни книги, които донасят светлината на знанието и на християнското учение не само на българите, но и на моравците, русите, сърбите и други славяни. „Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение. При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство."

Паисий се противопоставя на опитите, които още тогава се правят, да се омаловажи българският характер на това велико дело, да му се придаде някакъв безличен „славянски" облик: „Целият народ и четиримата патриарси, Ерусалим, Синая, Света гора - всички говорят болгарска или воргарска книга, а не сербска или словенска." Възразява категорично и срещу опитите да се унижава достойнството на съвременните му българи, жертви на жестока историческа съдба: „Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е опазил от агарянското робство и гръцката архиерейска власт, от която българите страдат." Затова не смята за излишно, нито за нескромно, да подчертае отново, че „българите по-рано от всички славянски народи приели православието, по-рано имали свой патриарх и цар и започнали да четат на своя език." В духа на идеите на просвещенския XVIIІ век той се стреми да внуши дълбок респект и искрено уважение към книжовника - учител, просветител и духовен наставник, към сътвореното от него народополезно слово и дело. Красноречив израз на това негово схващане е и самото използване на думата „учители" в озаглавяването на този дял - убедително потвърждение на изказаната един век по-късно максима, че Средновековието завършва тогава, когато думата „учител" започва да измества думата „светец".

Освен на славянските учители, които е дал българският народ, Паисий посвещава специална глава и на българските светци, чийто списък е не по-малък от този на българските владетели. Но винаги, когато е възможно, той изтъква тяхната значимост както в чисто християнски, така и в културно-политически смисъл, подчертава книжовните им интереси и грижата им за изграждането и укрепването на българската духовност и държавност. Ето защо и в тази глава определя средищно място при изброяването им и отново отделя специално внимание на Кирил и Методий и техните ученици Климент, Наум, Сава, Ангеларий и Горазд (наречен тук Еразъм).

Своята „История славеноболгарская” Паисий завършва така, както я започва - като приятелска беседа с близки хора, пред които могат да се споделят интимни неща: както за липсата все пак на системно образование („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах"), така и за усилието да се преодолеят измъчващите го болести („Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах - това презрях поради голямото желание, което имах."). Разбира се, най-важно в послесловието е признанието за вътрешните подтици, довели до създаването на такъв епохален труд. Воден от съзнанието за голямата отговорност, която носи предприемането на подобни дело, той споделя като че извинително: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе." Сякаш неуверен, че ще получи опрощение за своята дързост, той намира за необходимо отново да припомни укорите на „сърбите и гърците", че българите нямат своя история. Паисий е далеч от мисълта да придаде на извършеното ореол на някаква изключителност. Напротив, той се чувства задължен да обясни ясно и подробно, че е претърсил „всички светогорски манастири", че две години е събирал „по малко от много истории" не само в Света гора, но и в „немската земя", че е започнал историята си в Хилендарския манастир, но поради „голям смут и несъгласие между братята" за неплатени данъци я е обогатил и завършил в Зографския, където намерил „още много сведения и писания за българите"... Тук намираме и единственото свидетелство за неговата възраст - през 1762 г., когато е завършил историята си, е бил 40-годишен.

Обликът на Паисий се различава коренно от типичния образ на средновековния книжовник, все още преобладаващ по онова време - средата на XVIІІ век. С основните си черти той изразява пълноценно представата ни за истинския възрожденски писател, съчетал в една личност книжовника и обществения деец, подчинил и живота, и способностите си на голямата националноосвободителна идея. Творбата му, както и оскъдните свидетелства за жизнената му съдба ни го представят като опитен оратор и увлекателен събеседник, като добър психолог и вещ познавач на народната душевност, който умее да направи читателя и слушателя на своята история съпричастни на предприетото дело, а от тук и на едно ново чувство - за обществен дълг и отговорност. Пред нас се появяват чертите на една неспокойна, любознателна и самоотвержена натура, на човек, роден както за задълбочена книжовна работа, така и за чисто апостолска мисия.

На път, сред онези, за които е написал и на които носи светлината на своята „историйца", го настига и смъртта - през 1773 г. в Амбелино, някогашната южна част на Станимака (Асеновград).

Продължава своя път през вековете неговото дело, а превратностите в българската историческа съдба непрекъснато - и до днес, след повече от два века и половина - потвърждават великата прозорливост на апостолското му послание и значимостта на неговата личност - многостранна и богата, достойна за епохата си, и за която епохата също бе достойна. Личност трагично-величава, защото бе изпреварила времето си - и тъкмо затова се бе явила точно навреме. /БГНЕС

---------

Проф. Кирил Топалов, литературен критик, писател и дипломат.