Веселина Божилова, Дойче веле

В България броят на психиатрите е нищожен. При все повече психични заболявания. И ситуацията с клиниките е плачевна. Повечето болни така и не получават адекватно лечение. Защо? И кога най-после положението ще се подобри?

***

Над град Куклен в Родопите, недалеч от Пловдив, се намира манастирът "Св.св. Козма и Дамян", известен и като първата психиатрия в Европа в Средновековието. И до днес в притвора на една от двете църкви могат да се видят окови, свързани с вкопан в земята дебел синджир. Навремето са били 12. Душевно болните са били оковавани в тях и са оставали да пренощуват в църквата. Сутринта монасите им четяли молитви, а после са ги водили до аязмото, за да ги обливат с лековита вода. Първият ден обливането е продължавало, докато монахът броял до две. На другия ден продължавал до три. Така всеки ден с едно число отгоре. Краят на "терапията" настъпвал, когато монахът стигнел до 2000. Според легендите, този тип психиатрично лечение е давал резултат през ХIV век.

Седем века по-късно в сферата на лечението на душевно болните България все още брои. Това е констатация на европейски доклади не от днес. То се вижда. И по-важното: усеща се от всички, които са засегнати по някакъв начин.

Научна фантастика ли е реформата на психиатричната помощ?

От години се говори за реформа в психиатрията. Говоренето обаче се изчерпва или с ремонти тук-таме, или със страховити репортажи. Преди дни на сайта на Министерството на здравеопазването бе качена за обществено обсъждане нова Стратегия за психиатричната помощ с десетгодишен хоризонт. Подобно на тази отпреди седем години, тя също започва с деинституциолизацията на болните, но, за разлика от преди, този път има конкретни числа и предложения. Оценена приблизително на 600 милиона лева, стратегията има за цел да промени основния проблем на психиатричната помощ - фрагментарността. В нея се предвижда до 2024 година да бъдат разкрити центрове за психично здраве в седемте областни центрове, където в момента няма такива - Видин, Монтана, Габрово, Кюстендил, Силистра, Шумен и Перник. След десет години трябва да има мрежа от дневни центрове за психосоциални услуги, които да са в непрекъсната връзка с психиатричните стационарни служби във всяка община. Стратегията предвижда и откриване на детски психиатрични клиники към университетските болници, както и повишаване заплатите на медицинския персонал. Предвижда се и единна информационна система. Възможно ли е всичко това?

"Ако не съм вярвал, че реформата е осъществима, нямаше да качим стратегията на сайта на министерството", каза пред Дойче Веле министърът на здравеопазването д-р Костадин Ангелов. "Първото ми работно място, свързано с медицината, беше като санитар в Психиатричната клиника на Александровска болница. Аз съм се ангажирал лично от първия ми ден на министър", добява той.

Само 500 психиатри в България

В това искат да вярват и редовите психиатри. В България те не са толкова много - само 500 за цялата страна. Тази сфера на медицината остана извън клиничните пътеки, тя се финансира по друг начин и на практика изостана в заплащането, понякога с пъти в сравнение с други специалности. Оттам идва и един от първите големи проблеми, които реформата трябва да реши - кадрите. Държавните психиатрични болници са на исторически бюджет, който е оправдан дотолкова, доколкото традиционните психиатрични болести обикновено се проявяват в едни рамки независимо от поколенията. Дали обаче се държи сметка за новите патологии? Различното от миналото са увеличеният брой деменции при възрастните пациенти и лавината от разстройства при децата и младите - аутизъм в целия му спектър, хранителни разстройства, зависимости. Точно тук нещата наистина висят на един тънък косъм, защото детските психиатри у нас са общо 22 и са съсредоточени в София и големите градове, а кандидати за специализация в тази област трудно се намират. Има само една детска психиатрична клиника. Преди година голям проект по Норвежкия финансов механизъм е помогнал за обучението на лекари и медицински персонал за помощ в аутистичните състояния, казва министър Ангелов, който добавя: "Разчитаме и в бъдеще на европейски проекти".

Днес положението е критично

Новата стратегия идва в момент, когато нещата наистина са критични. В Отделението за зависимости в най-голямата държавна психиатрична болница в страната "Д-р Георги Кисьов" в Раднево има 60 легла, а пациентите рядко падат под 50. Лекарите са двама, сестрите - малко повече. Завеждащият отделението д-р Иван Добринов оценява стратегията като "научна фантастика", но добавя, че ще е много щастлив тя да се случи. Само че и в предишни стратегии са залагани подобни намерения, но нищо не се случва, освен някой друг ремонт на сградата. 
"Деинституциолизацията се повтаря като мантра", казва той. Липсата на единна информационна система поставя медиците пред огромни трудности. "Полицията или Спешна помощ ни карат пациент, който е в ступор. Няма никакви данни дали е бил на лечение, как е лекуван, какво е било състоянието му. Всеки път се започва отначало. По-скоро направени неща се развалят."

Преди години в Пловдив беше създадено отделение за детокс при наркозависимости, но след въвеждането на метадона, то беше закрито. Буквално на другия ден. На практика никъде, освен в държавните психиатрични болници или срещу солидно заплащане в някои от частните практики не може да се окаже помощ на човек, който е спрял да употребява наркотици и е в абстиненция. А за годините, откогато отделението го няма, обстоятелствата се промениха: много повече непълнолетни стигат до психотични епизоди след употреба на синтетична дрога, много повече имат нужда от медицинска помощ, а нея я няма.

"Работим на сляпо"

Ако се осъществи реформата в предложения текст, всеки областен град ще има Център за психично здраве подобно на този в Пловдив. Какви обаче са уловките и там? "Ние следим състоянието на пациентите... ако те дойдат сами или близките им ги доведат. Ако има подкрепяща среда, болният се лекува. Ние обаче нямаме право да му изписваме скъпоструващите лекарства, а го насочваме към личния му лекар, който да му издаде направление и той да отиде в частна психиатрична практика, където да му ги изпишат. И там съответно да плати приема", разказва д-р Теодора Арабаджиева от ЦПЗ - Пловдив.

Тя подчертава, че такъв увъртян път е сложен и за здрав човек, камо ли за психично болен. "Финансирането на поликлиничната ни част идва от субсидирането на стационарните легла. На практика не приемаме нито деменции, нито зависимости, нито тежки патологии. Предпочитат се по-леки диагнози, финансирането така или иначе е едно и също. Има и друго - при издаване на разрешение за оръжие се иска справка от нас дали човекът е на отчет. Скоро имаше случай, в който стана ясно, че при нас го няма, но от НОИ излезе цял поменик от епикризи с диагнози от частните практики. Тъй като нашият отчет е важен, на него са му дали разрешение и той има пистолет. От друга страна пък на отчет се водят деца с поправими дефекти, лекувани, примерно от логоневроза, които вече като възрастни не могат да постъпят на работа заради простия факт, че ги има в нашите регистри. Работим на сляпо".

Жоро и Николай от Пловдив

Подкрепящата среда за психично болния се оказва прекалено съществена в тази област на медицината. За по-добра илюстрация какво означава тя, ще опишем нактартко два случая със сходна диагноза. И в двата случая става дума за млади мъже. Жоро има майка, която също е с психически отклонения и на практика не може да се грижи за него. От години Жоро обикаля улиците като Форест Гъмп, гол до кръста и бос през лятото, зъзнещ през зимата. Не е агресивен, от време на време попада в болница, където го постягат. Когато излезе, тръгва пак да обикаля. Състоянието му единствено се влошава.

Николай отключи шизофрения след употреба на наркотици. Има загрижени родители. След няколко години лечение в болница и у дома, след стриктно провеждане на редовни прегледи и прием на медикаменти той води нормален живот. Завърши висше образование, работи.

Би трябвало и за Жоро някой да следи дали си пие лекарствата, къде живее, храни ли се, посещава ли редовно лекар. Това се нарича "следене на случая" и се осъществява от социални работници. Но у нас това е замряло от десетилетия. Няма го. Вместо това, периодично по медиите гръмва репортаж как съседи гонят от блока си психично болна жена, защото не издържат на пристъпите ѝ. Има публикации във Фейсбук, които показват някой тежък случай и добри хора се юрват да помагат, даже понякога успяват. Крайният резултат като цяло зависи от прекалено много случайности. Затова и докладите от чужбина ни посочват като лош пример.

Дали ще се случи реформата в психиатричната помощ, ще видим. Самата общност е разделена, затова няма да е лесно. Но е безспорно, че от нея има нужда. И то не от сега. И дано да стане по-бързо, а не да броим от 1 до 2000 както през ХIV век. Защото България е ужасно закъсняла.