Тони Николов, Портал "Култура"

Истерията в Кремъл заради взрива на Кримския мост бе последвана от безогледни и варварски удари по жилищни квартали в украинските градове. Жертвите са десетки. Появи се нов термин – „ракетна мъст“. „Фойерверкът“ на гигантския мост съвпадна с рождения ден на Путин. Затова сега обитателят на Кремъл „мъсти“. Сляпо и безпощадно. С бруталност, трудно вписваща се в някаква рационална стратегия и погазваща всички международни норми. Действията на Путиновата върхушка стават не само по-безогледни, но и все по-параноични. 

Трябва ли да се чудим тогава защо в „кремълската параноя“ бе намесена и България? Шизофренно-фашизоидното съзнание не мисли света другояче освен като пространство на вражески сили, които ти мислят целодневно злото. „По-близките“ от тях – съвсем непосредствено, по-отдалечените – дългосрочно. Но във всички случаи „пъкленият заговор“ е налице. Ето защо изобщо не е важно дали някакъв камион е тръгнал от България с един или друг товар, а даже и без товар… Важното е, че съществува „световен заговор срещу Русия“, замислен от „колективния Запад“ (термин, специално измислен за да заличи географията в полза на политическата параноя).

Ако следвахме Путиновата логика, ние също бихме могли да заявим съмнения срещу Русия – например за взривовете в завод „Арсенал“, където загинаха хора. Случайно ли е това, или не е случайно? И не е ли очевидно кой би имал интерес от инцидента?

Ала в една демократична държава не е прието да се отправят тежки и сериозни обвинения без никакви доказателства. Затова не го правим. Но пък е редно (поради множество причини) руската посланичка г-жа Митрофанова да не присъства на 19 октомври при конституирането на новото Народно събрание. Дори като „символен жест“ на национално достойнство. Да видим какво ще се случи.

* * *

„Войната на Путин“ се води от обкръжението му така, сякаш става дума за гигантска военна суперпродукция, от тези, каквито снимаше съветското кино, или за мащабна компютърна игра. Нанасят се все нови и нови удари, местят се някакви подразделения, полетата на Украйна са осеяни с окопи, ровове и гробове…  

Първоначалните планове се провалиха, войната отдавна не е „брицкриг“, но бойните действия продължават.

В началото потенциалът на руската армия поне два пъти превишаваше този на украинските части. Руските загуби досега обаче се изчисляват на около 60 000 души. И те са съществени, ако добавим към тях и ранените, което наложи частичната мобилизация. След което милиони руснаци за броени дни напуснаха страната си. Съответно и режимът на Путин се разтресе, а върхушката изпадна в истерия и още по-голяма параноя.

До 15 септември (според „плана Путин) трябваше да бъде превзета цялата Донецка област, за да се потвърди анексирането чрез референдум, а ето че това не се случи.

Затова сега се наказват мирните украински жители.

Новата тактика на Кремъл е в разрушаването на енергийната инфраструктура на Украйна (електроцентрали и топлоцентрали), за да има мрак и студ през зимата. Кримският мост е все пак военна инфраструктура, по която до южния фронт се превозва жива сила, боеприпаси, снабдяване. Той е „легитимна цел“ във време на война, докато в момента руското военно командване са хвали в комюникетата си как атакува жилищни квартали, прекъсва се електрозахранването на училища, болници и домове.

В същото време по официалния руски държавен канал ОРТ се излъчват репортажи, които трябва да убедят зрителите как Кримският (Керченски) мост изобщо не е засегнат. И че ако преди е имало задръствания по автомобилните ленти, сега до Краснодар се пътува само за четиридесет минути. Слава Богу, че мостът е бил „ударен“, че да се пътува спокойно. Но пък всяка сутрин украинските градове биват атакувани с ракети.  

* * *

И тук отново стигаме до въпроса – за какво се води тази война?

Отговорите са два – „практически“ и „метафизически“.

На първия от тях се натъкнах наскоро в статия на генерал майор Владимир Овчински, член на „Изборския клуб“ (официозен „тинк-танк“ на режима). Статията даваше да се разбере „какво точно има в Украйна?“ с неприкрито „колонизаторски плам“.

И тъй, забележете:

Първо: „В Украйна са налични големи находища на петрол и природен газ, каменни и кафяви въглища… Добивът на петрол и газ се извършва в Предкарпатието, в Причерноморската-Кримска провинция, в Днепровската и Донецка област. Що се отнася до въглищата, те се добиват в Лвовско-Волинския басейн, в Днепровския и Донецкия басейн“.

Дотук, както е казал поетът, значението на Донецк става „безпощадно ясно“.

Второ – „рудните ресурси: манганова руда (Никополски басейн), желязо (Криворожки и Кримски басейн, Мариупол); титан (Малишев, Иршан), хрим (Никитовское); уран (Желтореченское и Кировоградски район), злато (Сергеевско, Майско, Мужиевско и Клинцовско местонахождение)“.

Замисълът на една „голяма кражба“, завършващ с подробни описания на находища на каменна сол и полускъпоценни камъни. Всичко това опаковано в идеите за „възсъединяването на историята“.

И тук е редно да се спрем на „езотерично-митологичните причини“ за тази война. В един свой текст философът Михал Епщайн не скрива колко поразен е бил от реакцията на руска майка, чийто син е загинал на фронта. Изтривайки сълзите от очите си, тя завява пред камерата: „Изгубих син – но пък руската земя се приумножи“. Покъртително свидетелство.

Загубата на всяко човешко същество е непоправима. Как обаче се запълва тя със символната размяна на смърт срещу земя? С факта, че още нечии кости лежат в пръста? И с още земя? С още повече земя?

Като деца ни обясняваха, че Съветският съюз се простира на една шеста от земното кълбо. Честно казано, не съм изчислявал сегашната му редукция, но да допуснем, че днешна Русия заема примерно една осма от същата тази повърхност. Малко ли е това? И кому е потребно повече?

По темата за „руския Едипов комплекс“ (да овладеем „майката земя“ и то насила) цитираният от мен Михаил Епщайн е написал цяла книга. Уви, днешната Путинова война сякаш потвърждава някои негови интуиции. Всичко тръгва още от „съветската цивилизация“ от 20-те години на ХХ в., чиято разрушителност в световен мащаб е очевидна (още преди ядрения проект на Сталин и бълнуванията му за Трета световна война).

Сякаш наново се проиграват началата на гръцката митология. Хаосът и тъмните (хтонични) сили на Земята (Гея), в чиито недра чудовища коват страшните си оръжия в очакване да се разрази „гигантомахията“ (гигантската битка за битието).

Ето го в чист вид проекта на „съветската цивилизация“ (от Маяковски до Гастев и естетиката на „работническия удар“). Явно във въображението на Путин се е прелял много от този „съветски хтонизъм“, усилен от ненавистта към Запада в школите на КГБ.

Именно в този план би трябвало да се мислят и бляновете му за овладяването на „голямата земя“ (Украйна), това военно ницшеанство, съвместяващо светлото и тъмното начало (слънчевия Крим с минния Донбас и спускането в земните недра).

Тази Путинова „хтонична митология“ особено се разгърна в началото на новия век. Тогава начена езическият „култ към мъртвите“, за който съм писал и друг път („Безсмъртният полк“ и разнасянето на портретите на загиналите във войната, включително пред Паметника на съветската армия в София).

Тогава се пръкнаха и всички тези „макабрени идеи“ как трябвало да „гласуват мъртвите“ (чрез живите им потомци) и как мъртвите ще вземат (едва ли не) решения за живите. Утопиите се разширяваха, границите се стопяваха, усещаше се как назрява нещо страшно. И войната в Украйна се разрази с пълна сила.

Наскоро прочетох как в края на миналата година започнало преустройство на гробищата в Русия. Изменили се гробищните „стандарти“, предварителното планиране се променило. Прозорливи хора още тогава си казали: задава се голяма война. Нали някъде ще трябва да погребват убитите.

При отстъплението си от украинските градове и села руската армия остави безброй масови гробове, но и огромна „мерзост на запустението“. Местните жители разказват как със седмици не са могли да изчистят домовете си от „гадостите“, завещани им от окупаторите, вонята била нетърпима.

Книгата на Михаел Епщайн за „руската Едипова цивилизация“също изобилства с подобни примери. Не става думи за самоцелни детайли, а за нагледи на една тъмна (хтонична) култура, чиито движещи сили искат да върнат на земята всичко, което по някакъв начин е пребивавало вътре в тях. Оттук и затъването в нечистотии.

В очерка на Максим Горки „Ленин“ (някога задължително четиво в съветските учебници) се разказва как първите „делегати на беднотата“, изпълнили Зимния дворец през 1919 г., отказвали принципно да използват тоалетните, предпочитайки да удовлетворяват естествените си потребности в скъпоценните севърски вази. Да не говорим какво са вършели съветските войски в Европа. Полският фантаст Станислав Лем има цяло есе за „съветската клоака“.

В днешната си хтонична версия „войната на Путин“ е пряко въплъщение на „религията на смъртта“. Руската армия сее смърт, а твърди, че с ударите си носи освобождение. Възсъединява пространство (следвайки заветите на нацисткия Lebensraum), а унищожава живот. Разширява граници, но превръща в мерзост и пустота всичко, където стъпи. Наричат това, непонятно защо, „руска цивилизация“.