Бившият лидер на ДСБ Радан Кънев пусна във "Фейсбук" драматичен текст, от който разбираче, че изпитва непреодолимо желание да се извини, а също, че "изпитва нужда да поема своято част от политическата вина за "катастрофата на опита България да бъде измъкната от ръцете на мафията".

Ето какво написа Кънев:

“Nie entschuldigen, Baby. Nie reden. Blumen schicken. Ohne Brief. Nur Blumen. Die decken alles zu. Sogar Gräber” - казва Ото Кьостер от романа "Трима другари" на Ремарк.
И повечето български политици - особено тези, които никога не са чели дори Ремарк - следват завета му.
Но днес, близо три години след изборите през 2014г., когато огромен брой честни работещи българи повярваха на РБ, и две години след провала на "историческия компромис", в който вложих цялата си енергия и скромни политически умения, аз изпитвам неудържимо желание да се извиня. На тези, които ме подкрепиха през 2014, които ми вярваха през 2015, които се надяваха на ново, почтено, силно и обърнато към бъдещето демократично обединение през 2016.
Изпитвам нужда да поема моята част от политическата вина (а може и повече, видимо има желаещи да споделят своята) за катастрофата на опита България да бъде измъкната от ръцете на мафията.
Защото през изминалата седмица, с избора на силно "специализираната" парламентарна квота на ВСС, с назначаването на Мавродиев в Банката за развитие, с номинацията на Бойко Атанасов за КФН, с невижданата в демократична държава атака на изпълнителната власт срещу частен бизнес, с общото интервю на българския и руския главен прокурор, родината ни наистина удари дъното.
И оттук насетне въпросът не е "КОЙ?", защото всички знаем кой. Въпросът е "Накъде" и "Как". Въпросът е каква е цялостната, пълнокръвна визия за България? Каква е алтернативата на мафиотската стабилност, какви са пътищата за консолидиране не на корективно малцинство около властта на Борисов-Пеевски, а на национално мнозинство, обединено около общи национални цели и стратегия за развитие на страната и обществото ни в Единна Европа. 
Но без оценка на близкото минало, това ми се струва невъзможно. Един друг любим автор - за разлика от Ремарк, още жив - пее:
"... regret is just a memory written on my brow
And there's nothing I can do about it now..."
И все пак предпочитам - като личен акт - извинението, пред покриването на гробовете с цветя и рози.