На 5 октомври през далечната 1858 година, със застъпничеството на Стефан Богориди, за епископ е ръкоположен Иларион Макариополски, но с изричната уговорка, че няма да иска своя епархия.
Иларион Макариополски е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Роден през 1812 г. в гр. Елена. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). Приема монашество в Хилендарския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис остров Андрос, а след това учи три години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Сава Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество. От 1844 г. ръководи в Цариград, заедно с Неофит Бозвели, църковно-националната борба.
През 1845–1850 г., в резултат на натиск, оказан от руски дипломати върху правителството, е заточен в Света гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов. След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи.
За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта.
На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. За тази си постъпка е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост.
След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет. Той е член и на първия Св. синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г.
Фактор
Иларион Макариополски е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Роден през 1812 г. в гр. Елена. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). Приема монашество в Хилендарския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис остров Андрос, а след това учи три години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Сава Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество. От 1844 г. ръководи в Цариград, заедно с Неофит Бозвели, църковно-националната борба.
През 1845–1850 г., в резултат на натиск, оказан от руски дипломати върху правителството, е заточен в Света гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов. След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи.
За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта.
На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. За тази си постъпка е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост.
След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет. Той е член и на първия Св. синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г.
Още от От редактора
Бурмов става първият премиер на България: Дипломация между турското влияние и руската зависимост
Кабинетът, укрепил основите в устройството на страната, в много отношения се опитва да се освободи от шапката на руското влияние. Управлението е съставено от Батенберг под зоркото око но Русия, а решенията по вътрешнополитическата ситуация са съобразени с вижданията на цар Александър ІІ
Съединените щати честват 250 години държавност
На 4 юли 1776 г. Континенталният конгрес приема Декларацията за независимостта на САЩ
Умира Георги Димитров, но истината за неговата роля все още разделя България
77 години след смъртта на Вожда, както още са го наричали, българските историци отказват да направят обективен прочит на живота и делото на Георги Димитров, а Кремъл отказва да разсекрети документи около смъртта му