Размисли пред могилата на (не)забравата на един кумир

“Не си правете идоли или кумири, не си издигайте стълбове и не поставяйте в земята си камъни с изображения , за да им се кланяте, защото аз съм Господ, вашият Бог!” 

                                                                                                    Левит 26;1

Александър Михайлов

След година, на днешната дата 29 юли, се навършват 110 години от смъртта на ген. Иван Колев, “създателят на модерната българска конница и спасител на Добруджа”. Години преминали  от „осанна“ до „разпни го“ за историческата памет на личността му. Години, в които предшествениците на създателите на днешните звезди на политическия и управленски небосклон у нас, живеещи с евросубсидии и бленуващи московски евразийски рай, наричащи безсрамно борбата за историческата истина и справедливост, подмяна, освен че заличиха гробът му се опитаха

да изтрият от паметта на поколенията

 спомена за личността и героизма му в името на България. 

След като узурпираха властта и правото на изразител на единствената и неоспорима истина, с помощта на господарите си от Москва, успяха, но почти. 

Почти, защото, както пише Хераклит за спартанците сражавали се в битката на Термопилите: ”От всеки 100 мъже, 10 дори не би трябвало да са там, 80 са просто мишени, а 9 са истинските бойци. Имаме късмет, че ги имаме, защото те са тези, които правят битката! Ах, но само един, само един е войнът, който ще върне останалите обратно ….”.

Този един в битката за Добруджа, където съотношението между българи и стоящите срещу тях, сърби, румъни и руси, не беше по-различно от това на спартанците и персите на Термопили. Това е героят, пред чиято памет сме свели глави днес - генерал Иван Колев.

Неслучайно цитирах Библията в началото, тъй като днес говоря за един от кумирите ми от детството, нарушавам напълно съзнателно и целенасочено императива от Левит и мисля, че Господ ще прости на мен и на всеки българин, поставил като свои кумири - Левски, Стамболов, Захари Стоянов, Ботев и ген. Иван Колев. 

Ще си позволя да разкажа, за първата си житейска среща с образа на моя герой от детството ми -  Иван Колев. Тогава  бях около шест годишен и чух за първи път за генерала. За мен  той беше пожълтяла черно-бяла снимка на мъж със странни мустаци, униформа и кон. Тя стоеше на огледалото над умивалника на един приятел, на прадядо ми. За мен беше странно и необяснимо, но  при почти всяко преминаване покрай това огледало, възрастният мъж отдаваше чинно чест на снимката. Години по-късно осъзнах пресъздаването в час по история на разказа за героизма на Българската конница в Добруджа, който чувах многократно в разказите на прадядо ми и неговият приятел дядо Борис. По-късно това ми спечели, изгонване от час и забележка в бележника, с текст “Разказва глупости в час по история”.  В учебника по история сочеха ген. Стойчев като създател на българската конница, а аз твърдях, че е ген. Колев. Толкова за съвременните радетели и за не подмяната на истинската история.

Генерал Иван Колев е 

героичен лъч, 

в миналото на нашият народ, но и един голям пример, ако мога да спекулирам, за трагедия и късмет в историята. 

Трагедия, защото е победил “неправилния” противник, който му  е изпратила съдбата и вечния „освободител“. Това му гарантира едно целенасочено и сигурно изличаване от историческата памет. Късмет в смъртта, че тя се случва доста преди в България на власт да дойдат коминтерновците-комунисти, модерните русофили, изповядващи руски империализъм под актуалното тогава име “комунистически идеал”. Днес наследниците им са привърженици на руския православен мир и дипломацията като начин за решаване на военния конфликт в Украйна.

Героичната постъпка на предвожданите от Генерал Иван Колев български войни, дава отговор за това, как се води

 дипломация на бойното поле

Самият генерал Иван Колев, русофил, руски възпитаник, бесарабски българин роден в Бановка, Украйна в рамките на тогавашната Руска империя, прави избор пред олтара на Родината и пренася в жертва филството си, избирайки честта си на войн и защитник на племето и народа си, изразено в речта му преди решаващата битка за Добруджа : “ …..аз съм български войник и съм длъжен да убия всеки, дръзнал да нахлуе въоръжен в земите ни…”.

В ден като днешния е добре да се замислим и знаем, че подвигът на Генерала и водените от него войни не е просто спечелена битка, а една от причините за Брест - Литовския мирен договор, довел до изваждането на Русия от бойното поле на Първата световна война, получаване на независимост от нея (макар и не дълговечна) на другата му Родина, Украйна. Отсъствието на вечния ни освободител от масата на победителите във Версай и Ньой е една от основните причини, наред с идеите на Удро Уилсън България да съществува и днес, а да не “бъде разпарчетосана между съседите си, за назидание на всички народи в Изтока, както постъпиха с Полша”, както предлага Сергей Татищев по повод непокорството ни да извършим Съединението.

Затова нека помним героя, напук на заличителите на историческата истина, напук на слугите готови да преговарят за свободата и правото на самоопределение с агресора и на борците за “мир”, преминаващ през капитулация на жертвата пред кръволога.

Нека “търсим историческата истина и изучаваме в детайли историята, защото това е единственият начин да разберем настоящето и прогнозираме бъдещето, за да живеем по- добре”, според препоръката на сър Уинстън Чърчил пред студенти в Кембридж.