Росен Йорданов, социален психолог

За една година „Продължаваме промяната“ преминаха от атакуващ и проактивен към дефанзивен и изолационистки режим на функциониране, от който не са се отклонили и до днес. Страхът, колебанията и най-вече липсата на ясна посока сякаш все повече започнаха да вземат връх, всуе на декларативния оптимизъм и прокламираната целеустременост от близкото минало.

Румен Радев е студен и деспотичен „родител“ към партиите, в чието създаване има роля. Друг е въпросът дали той не е повече „пастрок“, който е представител на истинския „бащица“. За Радев е важно тези партии да не са автономни и успешни, а да следват неговите нужди и команди. В противен случай винаги може да си направи нови.

Психологическата трансформация на „Продължаваме промяната“

Когато коментираме нечия трансформация е задължително да сме наясно и да отчитаме изходното състояние, от което е започнало въпросното изменение. И тук не става дума за чисто етимологичен спор, а за по-дълбок психологичен и ако щете философски въпрос, доколкото достигнатото състояние, форма, съдържание или вид - ако в действителност е ново и е налице - има повече характеристиките на метаморфоза, модификация, преобразяване, видоизменение или прозаична смяна на вторични (несъществени) признаци.

В този смисъл е редно да опишем как стояха и изглеждаха нещата от социално и индивидуално психологична гледна точка - от една страна като обществено-политически субект, а от друга като публични черти и поведение на водещите фигури в тази формация към момента на нейното формиране, а и преди него.

И така, ретроспекцията на почти двугодишните, министерски, парламентарни, непарламентарни и други публични действия и прояви (включително асоциални) - и на колективния орган като цяло и на персонализиращите го персонажи - ни разкрива една почти класическа картина на прогресиращо „биполярно разстройство“. Важно е да разясним накратко, че много характерно за този тип душевни страдания е цикличното редуване на манийни и депресивни периоди, като в началото пиковите епизоди са по-продължителни и интензивни, а с времето започват да превалират падовите (депримиращите).

Ако приложим този понятиен апарат, за описание на станалото и случващото се можем да забележим подобна „клинична“ вариабилност в настроението на колективно и индивидуално ниво - със съответните личностни специфики, разбира се. Като започнем от първите избори през април 2021 г. насам, наблюдавахме една почти христоматийна хроника на ескалиращи симптоми на войнстващ нарцисизъм, с изразени злокачествени елементи, разгърнати на фона на трайно персистиращи (задържащи се) хипоманийни епизоди и протичащи с типични, за тези състояния акценти, като: раздута (завишена) самооценка, афиширана до нива на грандиозност, особено ярко при двамата лидери; прекомерна психомоторна ажитираност (в медицината - възбуда, активност), с обичайните за мисленето под речеви напор вербални конфабулации и летеж на идеи, абстинентна потребност от публични изяви, морална разюзданост и склонност към необмислени действия и риск, завишен промискуитет (в медицината - сексуална активност) и не на последно място раздразнителност и агресивни нагласи. В разсъжденията и изразните средства изобилстваше от враждебно нюансирани послания, конфронтационни възгледи и параноидни интерпретации.

Не бива да се подминават и някои метаморфози в поведението и доказано антисоциални (противообществени) такива, характерни за закононарушители, които без съмнение издаваха вътрешни колизии и морален антагонизъм, както в отношенията между субектите, така и във интраличностен аспект за „извършителите“. Особеният апломб при вживяването в ролята на „блюстител на реда“ от страна на Петков по време на незаконните арести през миналата година бе специфичен „хипоманиен апогей“, който обаче ни намекна за малоценностни чувства и компенсаторни (инфантилни по природа) копнежи за преодоляването им, чрез имитационни властови превъплъщения. И най-вече, че психологически се наблюдава изчерпване, умора и безсилие, които предвещаваха скоротечна смяна на виталитета и настроението.

Тя настъпи със скоропостижното падане на редовното правителство през късната пролет на миналата година, когато вътрешните противоречия кулминираха във външни сблъсъци, както с „братята в семейството“ в лицето на ИТН, така и със символичния „баща“, с когото толкова се гордееха месеци преди това в лицето на Румен Радев. В условията на войната в Украйна и галопираща инфлация, разобличаването на съмнителни, незаконни и некомпетентни решения в рамките на краткия мандат, съществуваше реален риск от „емоционален“ колапс в пряк и преносен смисъл. Наложи се дори биологичният баща да вземе нещата на „ръчно управление“, за да се предотвратят по-тежки форми на емоционален срив и депривация. С помощта на вътрешни и външни „специалисти“ от чужбина и прилагането на подходящи финансови и медийни „антидепресанти“ и „невролептици“ бяха избегнати по-тежки „депресивни“ и „психотични“ състояния и бе смекчена „меланхолията“ от загубата на изборите през есента. Трябва да отбележим също, че този период бе преживян травматично и за самочувствието на тази млада и „пръскаща енергия“ формация. Шокът от загубата на инициатива, от неуспешния „блицкриг“ за превземане на политическия терен у нас, в който сякаш бяха напълно убедени, доведе до видими нарушения на контакта с реалността и дори на моменти до „ало-психична дезориентация“ (психична неадекватност). Колкото и да се опитваха да запазват самообладание, в израженията на видните представители на партията, се забелязваха признаци на неувереност, несигурност, униние, тревожност и най-вече страх. На практика от атакуващ и проактивен, те преминаха в дефанзивен и изолационистки, режим на функциониране, от който не са се отклонили и до днес. Страхът, колебанията и най-вече липсата на ясна посока сякаш все повече започнаха да вземат връх, всуе на декларативния оптимизъм и прокламираната целеустременост от близкото минало. Затова и първоначалната безпощадна риторика на разобличаване и заклеймяване на „лошите“ все повече наподобява на заяждане на дребно, гръмките фрази и клетвени заклинания за настъпване на „ерата на доброто“ сега изглеждат повече като свенливи благопожелания, а претенциите за ерудиция и компетентност са все по-дискусионни и несъстоятелни.

Ако трябва да обобщим, то в психотерапевтичен смисъл ПП символично се намира в процес на принудително отрезвяващо „лечение“ в момента, и по конкретно с цел да „редуцира“ свърхраздутото си политическо „Его“ в рамките на една приемлива реална самооценка, а от гледна точка на политическата психология трансформацията се изразява в усилие за ограничаване на щетите – от претенции за национално лидерство и безалтернативно управление на държавата, към постигане на частични успехи в местната власт. Нещо, което е отколешна и неизменна цел на техния по-малък партньор „Демократична България“.

Радев като политически баща – от ПП през „Български възход“ към „Левицата“

Румен Радев символично е баща на тези „млади“ и не толкова млади формации, озарили българския политически небосклон през последните две години и в това няма никакво съмнение за повечето будни граждани. Друг е въпросът дали той не е повече „пастрок“, който е представител на истинския „бащица“, но това е тема за по-дълъг разговор.

В психологията отдавна съществува една много популярна схема за оценка на родителските поведенчески модели, включваща две основни дименсии. Първата измерва степента на ангажираност с родителската роля – загриженост, въвлеченост, внимание и отговорност от страна на родителя към детето. Втората отразява степента на доверие на родителя към детето и респективно прилагането на мерки за външен контрол, върху неговото поведение. Така се очертават четири основни типа родителско поведение: ангажиран–авторитарен; ангажиран–либерален; неангажиран–авторитарен и неангажиран–либерален. Класическият прототип на първия модел е загриженият родител, който се интересува от всичко за своето дете и насочва, дори и строг, всяка негова стъпка и действие в живота, водейки го към желаната от родителя предначертана цел. При втория модел загрижеността и вниманието са налице, но липсва директивното отношение и инструктивното поведение, като се окуражават и подпомагат повече желанията и стремежите на детето. При комбинацията неангажиран–авторитарен е характерно дистанцираното, властно отношение на родителя, без подкрепа и разбиране, но с доминиращо желание за контрол и безропотно подчинение, което често води до прилагане на груби и тежки наказания – водещи са волята и интересите на родителя. При четвъртата конфигурация отсъстват и доверието и напътствията и контрола и като цяло интересът – детето се отглежда само, а родителят нехае.

Ако приложим тези категории за да оценим „бащинството“ на Радев мисля, че отговорът е еднозначен. Всички минали и настоящи политически решения и действия на Радев към посочените по-горе политически партии показват, че той следва модела на деспотичен и студен родител, от типа неангажиран–авторитарен! Изглежда така, а и скорошните събития го показват, че за него не е важно „питомците“ му да бъдат добре възпитани и да станат успешни, а по-скоро го интересува да не го обременяват с грижи и проблеми, да не са автономни, а да следват неговите нужди и команди. Всъщност сякаш дори не е важно дали „отрочетата“ ще оцелеят, защото той може винаги да си създаде нови! /БГНЕС