Докато светът отчаяно търси път към деескалация, Кремъл отново залага не на аргументи, а на обиди. Малко преди предстоящите мирни преговори в Истанбул, руската дипломация отново показа истинското си лице: не на държава, търсеща мир, а на режим, който борави с арсенала от унижения, подигравки и лични нападки, за да демонстрира някакво "превъзходство".

Да наречеш един достоен президент — при това президент на воюваща страна — „клоун“, „загубеняк“ и „жалък“ пред целия свят, не е просто липса на етикет. Това е цинично послание: Москва не търси решение, тя търси подчинение.

Изказванията на Мария Захарова и Сергей Лавров са показателни за дипломатическия примитивизъм, който се опитва да маскира политическата безизходица на Кремъл зад агресия и арогантност.

Зеленски може да бъде харесван или не, но едно е сигурно — в най-тежката криза за страната си той не се скри в бункер, не делегира отговорността, а излезе с лице пред народа и света. И когато президент на воюваща страна призовава за лична отговорност от човека, който е отприщил агресията – това не е „жалко“, това е напомняне какво значи истинското лидерство.

Обидите на Москва не са проява на сила, а на слабост. Когато не можеш да наложиш политическа логика, прибягваш до обиди. Когато се страхуваш от истински разговор, залагаш на унижение.

Ако Кремъл мисли, че така ще сломи Украйна или ще принуди западните партньори на Зеленски да отстъпят – значи не просто е изгубил чувството си за реалност. Загубил е и последната капка политическа легитимност, която претендира, че притежава.