Димитър Иванов

Мръсната руска война дамгоса сърцата и душите на милиони украинци. Физическите рани и белези ще заздравеят и ще изтлеят с годините, но духовните ще доминират винаги в съзнанието на невинните  жертви.

Такава е съдбата и на 60-годишния Андрей. Той е от Мериопул, но от месец e намерил убежище в България. Срещаме се в София в хуманитарния център, създаден от украинската общност за подпомагане на пострадалите от войната сънародници.

Андрей има усещането, че е преминал през Ада. Физически е свободен, далеч е от войната и окупаторите, приютила го е европейска държава, но психически още се чувства

пленник на руската жестокост

Говори и плаче. Изпитва неистов страх, че садистите ще се върнат за него, ще го открият и тук, за да се разплатят, защото за тях той е предател.

След старта на руската агресия на 22 февруари животът на Андрей се преобръща. 

„Първо в града влезнаха военни части на сепаратистите, това ни провокира и веднага се събрахме в центъра на спонтанен митинг. Бяхме около 50-60 човека. Не се познавахме, но всеки искаше да изрази правото да сме свободни и като украинци да определяме какъв живот да живеем. Решихме, че ще протестираме всеки ден в 12 часа в центъра. Броят на недоволните от руската агресия растеше всеки ден. Към средата на март вече се събирахме над 3 хил. души. Скандирахме: „Путин – хульо“, „Лукашенко – педераст“, „Слава на Украйна“. Аз и още трима бяхме организатори на демонстрациите. Първоначално окупаторите не ни закачаха, стояха с автомати отстрани и само ни наблюдаваха. През този период успяха да наложат по всички нива нова администрация – вярна и лоялна на Москва. Но на 15 март пристигна руската гвардия, докараха и автозатворите. Изключиха интернета, нямахме възможност да научаваме какво се случва на фронта, как се държи украинската армия. Целта на окупаторите беше хората да нямат никаква информация.  Първоначално решиха да ни примамят с раздаване на хранителни помощи, но ние демонстративно  ги отказвах или ги изхвърляхме и горяхме.  Саботирахме акциите им. Искахме да им покажем, че са нежелани на нашата земя. След като помощите не сработиха, започнаха репресиите – побоища, задържания. Всеки ден сменяхме началните часове и местата на демонстрациите, но те ни откриваха. Техни шпиони пък са ни фотографирали и заснемали с видео“, разказва пред Faktor.bg Андрей.

На 6 април той буквално е отвлечен от протеста, натикан е в един от камионите затвори, а преди това вижда как войниците арестуват и другите трима организатори на протестите.

„Бях в шок, закараха ме в сградата на полицията, набутаха ме в една малка стая. Взеха телефона ми, проверяваха какво има в него, какви са контактите ми. Нарязаха дрехите ми.  Първият въпрос на един млад руснак беше защо ходя на митинги? Отговорих, че нищо лошо не правя – пея химна на моята страна и нося знамето й. Той започна да крещи нервно: 

„Няма такава държава, Украйна е измислена страна“

После със скоч облепиха очите ми, накараха ме да сваля панталоните, вързаха и краката ми със скоч. И започнаха да ме бият по краката. Боят вървеше перорално с въпросите: „Колко получавате за участие в тези протести, кой ги организира, кой ви финансира“. Отговарях – аз съм патриот за моята държава, не търся нито пари, нито други облаги. Ходя на митингите, защото вие не сте освободители, вие ни поробихте… Лишихте ни от добрия и свободен живот. Не харесваха отговорите ми и измислиха ново мъчение – завързаха ушите ми с някакви парцалчета и закрепиха на тях клипсове, по които пускаха ток. Страшно мъчение,  опитах с ръка да махна единия клипс, но ме закопчаха с белезници. Пускаха ми ток на порции по 30-40 секунди, но тези секунди ти се струват като вечност.  Всъщност това е ултразвук - един много силен писък, който ти се забива в мозъка и не може да се понесе. На третия ден от мъченията ги попитах: Какво искатe да чуете от мен? И пак започнаха с въпроси за организаторите на митингите, кой ни  плаща, на кого сме агенти. Обясних, че съм казал всичко, няма тайни, но не мога да си измислям отговори, които те искат да чуят. Тогава продължиха мъчението – бой с гумена палка. Налагаха ме по краката, по кръста по гърдите, рамената, по седалищните части, бедрата. Старшият на насилниците ми казваше: „Ти си по-възрастен от нас, а се занимаваш с глупости“. На бюрото бяха разхвърлили купчина със снимки от протестите. На някои от тях с поглед откривах себе си, а разпитващият със злорадство ми казваше: „Всичко знаем за тебе, за твоите другари, не можете да ни излъжете, имаме пълна информация“. После избухваше в някакъв ярост и 

започваше да рита с краката си главата ми, все едно рита топка

От тези удари получих тежки кръвоизливи в очите. Всеки ден  разпитите продължаваха по близо два часа. Първите вечери лежах върху гол  бетона.  Краката ми отичаха, опитаха да срежат скоча, с който ги бяха вързали, но с ножа може би нарочно ме порязаха и шурна кръв. После ме преместиха в една малка стая, в която имаше само един стол и парче балатум 60/60. Храниха ни само сутрин – някаква супа и вечер хляб, останал от тяхната храна. Четири  денонощия прекарах в тази килия. Температурата там беше малко над нула градуса. Ребрата много боляха,  бяха натъртени и пукнати, страшни болки ме прорязваха в гърдите. Храчех кръв. По някога разпитващите мъчители се сменяха, но новите задаваха пак същите въпроси: „Защо отменихте и фалшифицирахте историята, защо отменихте 9 май, защо не казвате на децата си истината?“ Изнемощял от мъченията питах коя истина искат да чуят. Обяснявах, че  и двамата ми дядовци са участвали в Отечествената война, че за мен 9 май е бил свят празник, че съм учил децата си да почитат жертвите в тази война. Опитвах се да не ги дразня с отговорите, но тях ги вбесяваше дори и очевадната истина. След един такъв разпит един младок опря   дулото на пистолета си в слабините ми и каза да се сбогувам с живота си, след като крия от тях истината.  След фалшивия разстрел започваха отново с въпросите: „Кои са хората от протестите, кажи имена, адреси, къде работят, кой ги организира, кой им плаща?“ Нямаше как и да издам някого, защото ние реално не се познавахме. Протестите се случваха спонтанно. Реално такава е била ситуацията и в другите южни окупирани райони на Украйна. Подобен е бил и терорът и методите на „освободителите“.

Една сутрин в килията нахълтаха трима руснаци. Единият ме изправи и опря дулото на автомат в главата ми. Другият държеше пред очите ми някакъв текст на голям лист. А третият започна да снима с камера. Трябвало да прочета пред камерата написаното на хартията. Текстът гласеше:

 „Повярвайте на руската освободителна войска, не ходете на митинги“

Изричах думите, а дулото на автомата се удряше на импулси в главата ми. Буквално след записа ми казаха, че съм свободен и ме изхвърлиха от полицейското.

Целият кошмар в полицията продължи само седем дни, но времето ми се струваше безкрайно, сякаш векове ме е нямало в моя град“, казва с насълзени очи Андрей.

 „Вероятно руските садисти са се уплашили заради тежкото състояние в което изпадах и страха, че нещата ще се усложнят, ако умра в полицията. Краката ми бяха отекли, от  тях течеше кръв и слуз, имаше мехури, които се пукаха, кожата ми беше синкаво-черна от кръвонасядания, храчех кръв от наранените гърди. Не помня как съм се прибрал у дома, но половин час по-късно вече бях приет в болницата. Започнаха манипулации за спасяването ми. Два месеца ми зарастваха ребрата, не можех нито да лежа нито да дишам спокойно. В същото време разбрах от съпругата ми, че докато съм бил отвлечен от руснаците в полицията, тя ме е търсила две денонощия със сина ми. Опитали да ми донесат лекарства, топли чорапи, тениски, чаша, но от тях нищо не получих.  Все повече осъзнавах, че за моето семейство няма бъдеще в този окупиран от руснаците град, че ще се върнат отново за мен. Започнахме да обсъждаме как да избягаме, на всички изходи имаше постове, а аз нямах право да напускам града. Кумът ни спаси, изведе ни с колата си към Запорожие през черни пътища. Рискът за всички беше голям, но слава Богу успяхме“, спомня си Андрей.

Прехвърлят се през още няколко град, за да стигнат до свободните територии на Украйна, за да са в относителна безопасност. Украинската служба по безопасност им оказва съдействие. На Андрей е направена пълна съдебно-медицинска експертиза, описани и документирани са всички следи от мъченията в полицията. Състоянието му обаче отново се влошава и е приет в център по изгаряния. 

„Лекарите бяха категорични, че се нуждая от спешна операция, иначе има опасност за живота ми, заради тежките рани по краката. Като са ги отворили, в тях е имало само някаква течна слуз, а тъканта в гной. Изрязали са кожа от бедрата ми, за да я имплантират на поразените места. От стреса се оказа, че съм получил диабет, а това усложни затварянето на раните“.

Операциите се оказват успешни, след два месеца Андрей се възстановява и се отправя към България, където вече са се установили негови роднини.

„Оставихме всичко там – три апартамента, кола, имоти. Най-необходимото побрахме в един стар куфар и пристигнахме в България, това е всичко което имаме днес от предишния си живот“.

След покъртителния разказ за руските мъчения говорим за бъдещето - могат ли руснаци и украинци да продължат да бъдат братя?

„Тази дума за нас вече няма никакъв смисъл. Как да бъдем братя с тези злодеи. Заклех се никога през живота си да не подам ръка на руснак. Това не са хора, повярвайте!“

Андрей приема проведените референдуми в окупираните територии за фалшиви и незаконни. Вярва, че Украйна скоро ще си върне отнетите земи.

Днес мисията му в България е не само шанс да продължи да живее като свободен човек, но и да разкаже на българите 

истината за руското „освобождение“

„Българите да проумеят, че повече от 100 години руснаците живеят в лъжа, манипулирани от пропаганда и лозунги, които нямат нищо общо с реалния живот. Лъжите на Кремъл са превърнали народът им в немислещи мутанти. Българите не трябва да стават жертва на подобни лъжи. За русианите украинците са измислен народ, бандеровци. Славянство, православие – нямат никакво значение и стойност. Но Русия няма шанс в тази война, Украйна е обречена да победи, защото истината е на наша страна. Сега са обхванати от всеобща мобилизация.

Когато започна войната през февруари Русия влезе на нашата територия със 150 хилядна  професионална армия. 90 хил. от тях вече са извън строя, 60 хил. са убити над 30 хил. са ранените. Сега събират непрофесионална армия, но тези момчета не са добре въоръжени, нямат екипировка, снабдяване, транспорт и т.н. Психически не са подготвени да воюват. Те са просто пушечно месо. Само ще удължат часа до победата на украинската армия. Проблемът е, че Путин може да използва ядрено оръжие. Той е по-зловещ от Хитлер, у него няма състрадание, няма чувства, не го трогва детската смърт, мъките на невинните. Но ако до вчера убиваше само украинците, сега се превръща и в масов убиец на своите“, казва Андрей.

Той вярва във възмездието и справедливостта. Чрез свои близки вече е завел индивидуален иск в Европейския съд за правата на човека срещу злодействата на руснаците и страданията, които са му причинили. Иска руските злодеи да бъдат наказани, защото справедливостта няма алтернатива, а днес тя е на страната на Украйна и нейния народ.