Въпрос на елементарно демократично приличие е да премахнем паметника на Съветската армия в София. Защото това е отлята в бронз и камък пропаганда на наложения ни отвън комунистически режим.

Коментар от Георги Лозанов в "Дойче веле"


Крайно време е паметникът на Съветската армия в София да бъде демонтиран. Защото такава е волята на демократичната общност в страната. И защото такова е решението на органа, който има легитимното право да се разпорежда с паметниците в града - Столичният общински съвет. То е взето още през 1992 година и не е отменено и до днес, но Руската федерация възпрепятства изпълнението му. Прави го директно - чрез свои емисари. И индиректно - чрез мощното си лоби в нашия политически и обществен живот. Фактът, че вече три десетилетия тя успява да запази паметника, е по-важен и от самия паметник - защото демонстрира неотменената власт на бившия Съветски съюз. Каквото, впрочем, е и внушението на съветския шмайзер, високо вдигнат от върха на паметника в софийското небе.

Паметник на какво е паметникът на Съветската армия?

Напоследък Руската федерация се готви да прибави към политическия и правен натиск - „с цел да предотврати нарастващия брой случаи на унищожаване или увреждане на символите на военната ѝ слава”, включително в чужбина. Тези случаи се криминализират с поправка в Наказателния кодекс, която трябва да влезе в сила от декември, като наказанията са солени глоби и дори затвор. Поправката очевидно идва в отговор на стремежа на държавите от някогашния съветски блок да се очистят от символите на комунистическото си минало в съответствие с приети от тях съвременни закони, които обявяват комунистическия режим за престъпен и забраняват пропагандата му. Във Варшава например през 2018 година бе премахнат и последният съветски монумент. При нас, уви, това е немислимо, макар че и ние си имаме такъв закон. Въпрос на елементарно демократично приличие е обаче да бъде премахнат поне паметникът на Съветската армия - и то именно като форма на комунистическа пропаганда, а не като естетически факт (фигурите му си заслужава да бъдат съхранени, защото, макар и в канона на задължителния за периода социалистически реализъм, са правени от най-изявени наши скулптори - Васка Емануилова, Мара Георгиева, Любомир Далчев, Иван Фунев).

Правен нонсенс е руската държава да се разпорежда с чужда собственост, каквато са паметниците в други държави. Независимо на каква тема са посветени. Има основание Русия да не допуска поругаване на телата на умрели или местата, където са погребани нейни граждани, както е посочено в законопроекта. В София обаче под такава защита попада по-скоро паметникът-костница на съветските воини в квартал „Лозенец”. Докато паметникът на Съветската армия в центъра на града не е място на преклонение пред паметта на жертвите (тук оставяме настрана дебата дали съветската армия е дала жертви в България), а място, което възхвалява победата. Но чия победа и над какво?

Традиционната версия, че в случая става дума за победата над фашизма, трудно издържа - дори само заради факта, че ролята на антифашистката коалиция, която постига тази победа със съвместни усилия, е изключена по условие. През 1954 година, когато паметникът е открит в присъствието на съветския маршал Сергей Бирюзов, съюзниците в тази коалиция отдавна вече са идеологически врагове. Така че софийският паметник на Съветската армия възхвалява съвсем друга победа - на перманентната революция, започнала в Русия през 1917 и в резултат от войната разширила териториите си чак до България. И това не е интерпретация, а съществена част от „текста” на монумента - неговият източен орелеф представлява композицията „Октомври 1917“. С други думи: паметникът е отлята в бронз и камък пропаганда на наложения в страната комунистически режим. Същият този режим, който след падането на Берлинската стена е обявен за престъпен, заедно с пропагандирането му. Така че престъпление няма да е демонтирането на паметника, както иска да го изкара руският проектозакон, а съхраняването му, както е според нашия закон.

Сега е моментът

Това демонтиране трябва да включва най-малкото разрушаване на 37-метровата пресечена пирамида, която, търсено или не, превръща стъпилия върху нея съветски войник в символичен образ на завоевателя - високо над пъплещото в краката му местно население. Компанията му - български работник и майка с дете, не омекотява въздействието. Точно обратното: по оста въоръжен-цивилни издайнически напомня за окупационния характер на онзи режим.

Нека да оставим паметниците да говорят за своето време - несъстоятелността на подобни доводи става кристално ясна, ако си представим какво би било, ако докато сме били съюзници на Германия, бяхме издигнали паметник на Хитлер. Щеше ли да „радва" и до днес скейтбордистите в някоя градинка?

Любител съм на софистицираните позиции, които отчитат доводи от различен порядък, но този паметник в този вид не може да има място в центъра на столицата на некомунистическа държава. Освен ако тази държава е неизлечимо зависима от комунистическото си минало.

А що се отнася до готвения от Русия закон - той е добър повод демонтирането на паметника да стане до декември, защото дотогава дори за нея това няма да се счита за криминално деяние.