Щандът на Лексикон В306 – за тези, които ценят българската литература

НОСТАЛГИЧНИЯТ ЕРОС НА РОБЕРТ ЛЕВИ

Людмила Миндова

Ще наруша правилата на жанра и ще си позволя да звънна със звънчето на поантата в началото – „Анемоя“ е най-добрата книга на Роберт Леви досега.

Дълбоко лична и точно затова едновременно смазващо и възвисяващо общочовешка, „Анемоя“ слиза до най-трагичните модуси на битието и смисъла – до доброволното вътрешно изгнание и безпределната самота, където на човек не му остава нищо друго, освен през болката на любовта да каже като Леви:

„Остава само 
бягството 
в безмилостна 
носталгия 
по време, 
което никога 
не е било.“

Все още, Роберт, все още не е било! Макар че твоята носталгия наистина е обърната към миналото, а не към бъдещето. Тя е с така португалско изгнаническо звучене, толкова „Saudade”…
Защото, Роберт, такъв е поетическият ти „modus vivendi“, твоят „Furor poeticus“, както го наричаш в стихотворението си, започващо точно с тези два стиха: „Така добре се чувствам/ с бесовете си!“ Сякаш твоят Ерос и твоят мир са неотделими от царството на мрака и на болката, на ледовете и на бесовете. На страданието от доброволно избраното изгнание. 
И тъкмо недвусмисленото признание на този избор е довело тази твоя книга, Роберт, до най-големите ти лирически върхове досега – защото поемаш отговорност, толкова болезнена, че малцина са в състояние да го направят. Защото винаги е по-лесно този избор да се прехвърли на другите, на реалните причинители на изгнанието. И защото – нека не снемаме тази отговорност към другия – едно е личният избор на страданието, съвсем друго този, който отключва в живота ни това страдание. И това ни е известно както от еврейската, така и от арменската, така и от българската, руската, югославската, сирийската и коя ли не съдба на лишените от дом…
Но ти казваш пак тук в едно друго стихотворение:

„И – ако приемеш, че
светът е хипермаркет –
точно
изборът ограничава.“
Да! „Точно изборът ограничава“.

Ето я тази твоя изящна „поетика на свободата“ в най-дълбокия й смисъл. Ето го това откритие на безпределната свобода на избора. Абсолютната ослепителна светлина на свободата, без която нямаше да ни има. Твоят прекрасен Ерос. И твоят прекрасен Етос, Роберт!


А ето какво чете Роберт ЛЕВИ:МОЯТ ЩАНД НА ЛЕКСИКОН

През последните години имах честта и удоволствието често да се намирам сред екипа на „Лексикон” – единственото българско издателство, което издава само българска литература. Понякога си сътрудничехме, по-често просто разговаряхме – за книги, писатели, просто за живота и любовта.
И макар тази година да съм далеч от моите приятели, все пак мислено съм на ПроЛетния панар в голяма шатра В на техния щанд 306. И ето какво препоръчвам на всеки, който се спре пред мен.

1. Весела Василия, „НАСЛЕДСТВОТО”

Когато отгърнах тази книга, първата ми мисъл беше „Ох, отново тайнствена книга и тайни знаци”. В главата ми изплуваха десетки други текстове – от Умберто Еко до Джоан Харис. Но след първите страници вече мислех по съвсем друг начин.
Преди всичко книгата е чудесно написана. Великолепен български език, плътни, живи герои, умело водене на драматичен сюжет, майсторско удържане на няколко сюжетни линии в едно цяло.
По-важното за мен беше, че тази книга по нищо не отстъпва на други образци в жанра. В едно интервю „Наследството” беше сравнена с творчеството на Елиф Шафак. Но аз не виждам защо. Тя е по-добра от нашумелите книги на турската писателка. Оказва се, че за езотерика, загадки, християнство и любов може да се пише модерно и на български от български писател.
Всеки може да направи собствен прочит на тази толкова добра книга. В моя влиза, че ние сме резултат от миналото на своя народ и трябва да сме много внимателни, когато обследваме и интерпретираме това минало, защото рискуваме да превърнем настоящето си в хаос. 
Наследството е книга, която би направила чест на всяка голяма литература. Не мислете, за езотерика – мислете за енергия. Това е книга за енергията. 
Централен символ в „Наследството” е Колелото на живота. Ще се радвам, ако след прочитането на книгата, започнем да се отнасяме по-отговорно към въртенето му. 

2.Георги Белев, „ЗЛОПАТНИЦИ”

Това е шедьовър! Кавалетно изпълнение на майстор живописец. На Анибале Карачи приписват сентенцията, че художниците пишат с цветове. поетите рисуват с думи. Тук имаме от всичко.
На пръв поглед – стандартна автобиография на един българин – от малко момче до юноша. Това е измамно. „Злопатници” е нещо по-голямо. „Злопатници” е история. „Злопатници” е народопсихология. „Злопатници” е генеалогия на всеки един от нас – от къде идваме, къде отиваме.
След като прочетох тази книга, първата ми работа беше да отворя Уикипедия и да потърся село Драгоил. И изненада – освен на български, селото фигурира макар и само с по няколко реда на още седем езика (единият от които напълно непознат за мен, дори не знам къде се говори). Явно има някаква магия в това място. Номерът е, че авторът толкова майсторски е предал тази магия, че ми се прииска да отида и да се разходя между махалите на селото. Аз въобще обичам да се разхождам с книга в ръка из места, описани в нея.
И като споменахме автора… Когато прочетох името Георги Белев, първата ми мисъл беше, че става дума за поета, когото много ценя, и който почина само преди месец в САЩ. Оказа се съвършено непознат за мен автор, с широка обща култура, явно усвоил и премлял прословутия „вагон с книги”. И още една изненада – тази толкова сочна, философска, българска книга се оказа дебют.
На всяка цена препоръчвам да я прочетете. И ще установите, че всеки от нас носи свой Драгоил в себе си.

3.Димитър Гачев, „ПРЕДИ РЕКИТЕ”, поезия

Винаги съм мислел, че най-трудно се пише за поети и писатели, които харесваш.
Опитвам се да си спомня кога за последно съм се виждал с Димитър Гачев. Може да е било на някой студентски писателски семинар, или – един объркан, несигурен спомен – пловдивска кръчма с други поети, в която от ръка в ръка минава томчето стихове „Сто”. Спомням си, че тогава ме обзе завист, но няма да ви кажа за какво. И аз имам его.
Сега разлиствам „Преди реките” и завистта ми е още по-голяма. Вижте, не е нужно да си чел всичко. Но дори само две-три стихотворения стигат, за да разберете, усетите, да се задействат онези непонятни сетива, които ви казват, че имате работа с Поет – тук главната буква е задължителна.
Димитър Гачев нарича стихосбирката си „теорема” и очаква той и читателят (аз) да я доказваме заедно. Проблемът е, че неговата теорема включва толкова много променливи, колкото реките и сезоните в края на снега, преди които се появява с блестящите си метафори поетът.
Затова бих казал, че имаме среща с теория, квантова теория.
Казват, че квантовият компютър ще изчислява с непостижима бързина. Но трябва да внимаваме какви данни въвеждаме. И пак блестящо – Димитър Гачев внимателно въвежда данните, но ние трябва да изчислим. И препоръчително – бавно. Защото така работи Поезията – със задължителна главна буква.
Пригответе се за истинска среща с нея.

4.Димитър Паунов, ТРИ РОМАНА и други текстове

Толкова пъти съм писал за тази книга, може би колкото пъти съм чел прозата на Димитър Паунов. И не ми омръзва.
Живея в Германия, но съм израсъл в София. Биография, много приличаща на тази на Димитър Паунов. Вероятно съм наследил нещичко от битието на Георев, Андрей Влаевски, Пепи Топалов, софийските гамени от 50-те години на миналия век, хитроумните български дон-кихоти, герои на романа „Малки състезания”. А в момента изживявам нещичко от „приключенията” на Фипето Ексеров и Андинов, които с лекота прескачат от Западен в Източен Берлин и обратно през 60-те и майсторски успяват да объркат държавите. Това е от „Самотният пътник за Берлин”.
Влюбих се в тези романи, още когато излязоха в края на 80-те. И до днес за мен е загадка как бдителната комунистическа цензура ги е допуснала. Вероятно не е осъзнала, че всеки техен ред е приносител на най-опасния вирус на света – този на Свободата. Иначе със сигурност щеше да ги постави под карантина още във фаза ръкопис.
Аз със сигурност нося този вирус и със сигурност голяма част от отговорността за това е на Димитър Паунов.
И нищо, че времената са се променили (уж). Вирусът на Свободата продължава да вилнее из тези страници. И вярвам, че и днес се подвизават гамени, които не подсмърчат, а плачат (от финала на „Малки състезания”).
Искрено се надявам да споделите с мен тази любов. И този най-опасен вирус.