Любомир Канов: Сигурно е вярно, че да гледаш назад е деструктивно...

Любомир Канов

Сигурно е вярно, че да гледаш назад е деструктивно. Човекът е временно същество, стрелка насочена напред, вектор на необратимост. Вярно е и друго. Отвреме-навреме, поне тези от нас принадлежащи към сегментът на човечеството, което все още ползваше черно-бели снимки, ( немногобройни, някои даже в охра, запазвани в картонени кутии от обувки “саламандер” останали от преди Войната), ги разглежда с известна тъга и носталгия. Не обувките, разбира се, а снимките. В подобни кутии се държаха също “играчките”, коледните украшения и олющените цветни топки за елхата. Някога с умиление се отваряше картоненият капак на кутията със снимките  и оттам изпадаха предци, забравени, отдавна споминали се роднини, гофрирани по краищата снимки на вече пенсионирали се някогашни новобранци, сватби на непознати хора с вдървени лица и мустаци, а понякога картички от неизвестни хора с красив почерк и залепени старовремски марки. Това “отваряне на кутията” ставаше отвреме-навреме и по семейни празници, сватби и кръщенета. Сродяването очакваше и дори изискваше да се извадят духовете на предишните хора, запечатани върху старата фотографска хартия и да се представят на новите роднини, които с престорен интерес да възкликват доброжелателни лъжи, кой кого разпознава и на кого прилича в тези избледнели образи. 

Днес не е така

Миналото е тотално делегитимирано, неусетно, но много ефикасно е изместено, изоставено в ъгъла завинаги, заедно с книгите, игрите на стражари и апаши и радиоапаратите на средни вълни. Миналото днес е забравено и ако се върне, то ще бъде под формата на негледаеми филми, съчинени от напредничави режисьори, които ще го като разказват като някаква версия на собствените им възгледи , разположени в миналото.

Всички днешни хора постоянно снимат с телефоните своето настояще и своят “селф”, може би липсващ като себепознание, но увековечен в “облака” на Гугъл за вечни времена и за необозримото бъдеще. Милиарди дигитални свидетелства, които никой вече няма да цени по стария начин, защото са така достъпни и многобройни, че са загубили стойността си. Никой няма време за това. Дори албумите с тежки орнаментирани твърди корици, приютили в себе си снимките извадени от някогашната кутия за обуща, с добавените към тях снимки от ерата на цветните фотографии няма кой да разгръща. Светът е претоварен с образи и няма търпение да ги разглежда и помни, а бързината с която се променя всичко, не допуска рефлексия над миналото. Човечеството вкупом развива инстинктивен отказ от замисляне над археологията на най-близкото си минало и над личната и фамилна история на отделните хора.

Дошло е сякаш време да изчезнат безвъзвратно онези стари домове пълни с книги, които все по-малко хора днес четат и оценяват, както е дошло и времето  на снимките с образите на отминали хора да бъдат затрити в някой прашен таван или изхвърлени от новите поколения. Книжните книги са напуснали своите дъбови библиотеки и са се озовали на тротоарите продавани от бедни букинисти за стотинки, но няма кой да ги купи. 

В неудържимото си устремяване към ускоряващото се бъдеще хората забравят миналото със същата неудържима скорост. И там остават безпризорни книгите, снимките и целият отминал свят, защото за тях не остава място в дигитализираното ни съзнание. 

Животът се е превърнал в непрекъснат “стрийминг”, в едно непрекъснато настояще без минало. Стрелата на времето се е превърнала в плосък дисплей, където се проектира единствено сегашното.