Константин Егерт, Дойче веле

В съветските задгранични общности, особено в малките, всички знаеха кои са сътрудниците на КГБ. Всъщност тези хора не се и криеха - за тях принадлежността към "службата" беше повод за гордост и пораждаше един вид страхопочитание.

Путин - възпитаникът на Андропов

Руският президент е типичен представител на последното съветско поколение сътрудници на политическата полиция. Изкачването му към върховете на властта започва на девети август 1999-а година, когато президентът Борис Елцин назначава директора на ФСБ Владимир Путин за министър-председател. Заедно с него на власт идват стотици хиляди служители на Федералната служба за сигурност, наследничка на КГБ, които остават на власт и до днес. Те идват, за да формират режим, който е уникален не само в историята на Русия, но и в световната история. В този режим службите за сигурност не са инструмент на властта, а самата власт.

През 1967-а година партийният апаратчик и бивш посланик в Унгария Юрий Андропов поема  Комитета за държавна сигурност, деморализиран от процеса на десталинизация при Хрушчов и кадровите промени. Той го превръща в инструмент за влияние върху партийните ръководители, на които КГБ е подчинен след смъртта на Сталин. Той също така вдъхва на КГБ нова гордост - като на един вид тайно общество на малцина избрани: образовани, знаещи и разбиращи, които в сянка решават съдбата на страната. В обществото КГБ си изгражда репутацията на най-интелигентната и най-малко корумпираната част от съветския държавен апарат.

Идването на Путин на власт е съпроводено от надеждите на хората, които все още добре помнят съветския живот, че сега, под управлението на един добре информиран и неподкупен офицер от КГБ, ще настъпи дългоочакваният "ред".

Путин е избран с "кастинг"

Андропов си извоюва репутацията на просветен партиец, любител на джаза и приятел на (лоялната) интелигенция. КГБ поръчва игрални филми, които възхваляват "чистите ръце, горещото сърце и хладния ум" на чекистите. КГБ от своя страна прикрепя консултанти към филмовите екипи, за да гарантира "правилния" творчески подход. Основната прослава на чекистите е телевизионният сериал "Седемнайсет мига от пролетта" с харизматичния секссимвол на 1970-те години Вячеслав Тихонов в главната роля на съветския агент Максим Исаев, известен още като щандартенфюрера от СС Щирлиц. Сериалът е заснет по книгата на водещия доверен автор на КГБ Юлиан Семьонов и наистина изиграва съдбоносна роля в руската история.

Владимир Путин с бившия си шеф от КГБ Лазар Матвеев през 2017-а годинаВладимир Путин с бившия си шеф от КГБ Лазар Матвеев през 2017-а година
Владимир Путин с бившия си шеф от КГБ Лазар Матвеев през 2017-а годинаСнимка: Alexei Nikolsky/SPUTNIK KREMLIN/dpa/picture alliance
Както по-късно ще разкаже вече покойният политически консултант Глеб Павловски, през 1999-а година той и неговата Фондация за ефективна политика спешно трябвало да намерят наследник на тежко болния Елцин. Хрумнала им идеята да огледат личностите от масовата култура - търсейки сред тях онзи, който се ползва с най-високо доверие. Оказало се, че това е Тихонов-Щирлиц: досущ като своите, но в същото време и малко чужд; малко отнесен и говорещ чужд език; добър (храни бездомно куче), но също така решителен и твърд, дори жесток (убива агент на Гестапо, сякаш е муха); хем е с пагони, хем не е военен. Путин се вписва идеално в този образ, а резултатът от "кастинга" на Павловски продължава да оказва влияние върху живота на Русия и света и до днес.

"Да" на държавния капитализъм, "не" на демокрацията

На Запад все още битува схващането, че Путин първо е бил "демократ" и едва по-късно е поел по пътя на диктатурата. Това е типичен резултат от неразбирането на психологията на офицера от КГБ от късния съветски период. Путин е вярвал (и все още вярва), че в икономиката трябва да има елементи на частна собственост и конкуренция, както е вярвал и Андропов, осъзнавайки задънената улица на съветската икономика. Това обаче не се отнася за петрола, газа, производството на оръжие и диамантите - стратегическите суровини трябва да бъдат под пълния контрол на режима.

Отвличането на кореспондента на радио "Свобода" Андрей Бабицки от служители на ФСБ през януари 2000-а година в Чечения показа на всички, че тогавашният все още изпълняващ длъжността президент Путин ненавижда независимите медии. Арестът на собственика на НТВ Владимир Гусински през юни същата година с цел (успешно) изземване на неговия телевизионен канал пък показа, че Путин, който е завършил Юридическия факултет на Ленинградския държавен университет (ЛГУ), не дава пет пари за принципа на правото и презумпцията за невинност.

Това, което Путин в началото все още не разбира, е как точно да изгради отношенията със Запада, но още оттогава той иска да запази постсъветското пространство като зона на изключително влияние на Москва. Разговарял съм по този въпрос с бивш високопоставен служител в администрацията на Джордж Буш-младши, според когото Путин е стигнал до извода, че позициите на САЩ и Запада са отслабнали след американската инвазия в Ирак през 2003-а година. Нещо повече: Путин е бил убеждаван в безнадеждната слабост на Съединените щати от основните си партньори на Запад по това време - германския канцлер Герхард Шрьодер и френския президент Жак Ширак. И двамата бяха известни със своя скептицизъм към САЩ и изглежда са успели да го предадат на Путин.

Същевременно не бива да се търси противоречие в това, че Путин и неговото обкръжение са "държавници" и патриоти, а са натрупали огромни богатства и имат семейства, живеещи в дворци на Запад, който те мразят. За тях това е допустимо, защото Андропов им е внушил, че са елитът на управниците, който трябва да бъде адекватно възнаграден за неуморната си служба на държавата.

През 2004-а година в речите на руския президент се появяват цитати от руския философ емигрант Иван Илин, починал през 1954-а. И това наистина е знаково събитие. Достатъчен е бегъл преглед на речите на Путин на уебсайта на Кремъл: Илин е най-цитираната от него личност. Привърженик на създаването на корпоративна държава в Русия по модела на фашистка Италия с православен "регент" начело, ненавиждащ идеята за украинска независимост и симпатизант на политиката на германските нацисти, на практика днес Илин е официалният идеолог на режима на Путин.

Зеленски срещу Илин

Повече ще се знае едва след края на диктатурата на Путин, но този, който е насочил Путин към творчеството на Илин, е променил както неговата съдба, така и съдбата на Русия. Щирлиц-Путин е повярвал, че може и трябва да стане новият велик владетел на Русия, който, според заръките на Илин, ще спаси душата ѝ и ще възстанови величието ѝ. Оттук е и внезапно събудилият се интерес на Путин към историята, ухажването на бялата емиграция и обединението на руските православни църкви в страната и в чужбина. Оттук и продължаващата вече десетилетие война срещу Украйна и омразата му към Володимир Зеленски, застанал на пътя на Путин към величието.

Той няма да спре, докато не бъде победен или докато уплашеният елит сам не го отстрани от Кремъл. Общоприетото мнение е, че това е възможно, но малко вероятно. Путин остарява, заобиколен от подобие на двор на средновековен монарх - с лоялни, но посредствени хора. Миналогодишният бунт на Пригожин показа, че системата, която Путин е изградил, всъщност е картонена. Следвайки покойния лидер на наемниците, нейната издръжливост успешно се тества сега от украинската армия в Курск.

Досега режимът е бил спасяван от пасивността на руското общество. Именно то доведе Путин на власт преди 25 години. Обществото не искаше диктатура - искаше само заплати навреме, победа в Кавказката война и да си купи пералня. Искаше също така някой да поеме тежестта на политическата и социалната отговорност, която изглеждаше непоносима за постсъветските хора. Резултатът е море от кръв и морален вакуум. Затова трябва да се внимава с желанията.