Николай Василев, priorities.bg

Скандалът, предизвикан от острата размяна на реплики между сръбския външен министър Ивица Дачич и българския премиер Бойко Борисов, стихна поради очевидното нежелание на двете страни да задълбочават конфронтацията, но те бяха израз на диаметрално противоположни интереси и концепции за бъдещето на региона, известен като „Западни Балкани“.

От 30 години Сърбия не е променила своя подход, въпреки че досега той ѝ носи поражение след поражение. Сръбските лидери, с малко изключения - като Зоран Джинджич и Борис Тадич, не разглеждат себе си като лидери на държава, а по-скоро като водачи на етнонационално движение. Това доведе до серия от войни и днес все още крие огромни заплахи за мира в региона.

Към края на 80-те години на миналия век стана ясно, че Югославия е обречена да се разпадне. Отделните субекти на федерацията имаха свои институции – парламенти, правителства, съдебни системи, дори паравоенни формации, и оставяха все по-малко правомощия в ръцете на федералното правителство. Съюзът на югославските комунисти се разпадна, а след края на еднопартийния режим новоформираните партии почти навсякъде бяха на републиканско ниво. Съществуваше възможност Югославия, подобно на Съветския съюз и Чехословакия, да се разпадне мирно. Нужни бяха три последователни стъпки: (1) Косово, което на практика имаше всички правомощия на република, да бъде признато за такава; (2) Федерацията да се преустрои в хлабава конфедерация – нещо като Организацията на независимите държави, която в даден момент просто да бъде закрита; (3) Новоформираните държави да се присъединят към ЕС.

Страните от бивша Югославия не поеха по този път по една основна причина. За Сърбия беше неприемливо да се превърне в малка балканска страна без излаз на море. Още през 1986 г. Сръбската академия на науките и изкуствата публикува меморандум, предупреждаващ, че  сръбският народ е изправен пред национална катастрофа Но вече беше късно! Всички опити за ревизия на границите между югославските републики и автономни области

бяха обречени на неуспех

Югославия бе формирана около Сръбското кралство и сърбите живееха със самочувствието на победители в двете балкански и двете световни войни. Макар да бяха дали огромни жертви след 1918 г., всички сръбски общности бяха събрани в една държава. Това, че българи, албанци и унгарци тогава бяха разпокъсани, за сърбите изглеждаше естествено и необратимо. Както се казва – тежко им на победените!

В очите на Белград хърватите трябвало да бъдат благодарни на сърбите. Включването им в Кралството на сърби, хървати и словенци бе предпазило Далмация от италианска анексия. Според сръбските националисти след Втората световна война те отново „братски“ прегърнали хърватите, спасили ги от наказание за това, че подкрепяли Хитлер, само за да получат нож в гърба.

Две години след издаването на Меморандума, новоизбраният сръбски президент Милошевич отмени автономията на Косово и на Войводина, но с това само тласна Словения и Хърватия час по-скоро да поискат пълна независимост.

Словенците наричат кратката война от юли 1991 г. „войната за независимост“. Това всъщност беше единствената война за запазване на Югославия, инициирана от югославския премиер Анте Маркович, който е хърватин по народност. Никоя от републиките не подкрепи федералното правителство и Югославия изчезна в небитието.

Когато обаче Хърватия обяви независимост, сърбите лансираха своята доктрина, която уви остава непроменена и до днес. Според нея хърватите като съставен народ на Югославия имали право да се отделят, но не и да превърнат „административните“ граници в международни. Ако хърватите можело да излязат от Югославия, защо сърбите, които живеят в Хърватия, да не могат да „останат“ в Югославия?

Войната в Хърватия не беше „война за независимост“. Тя беше класическа международна война за територии и

завърши с пълно поражение за сърбите

Сърбите запазиха своята доктрина и по отношение на Босна и Херцеговина. „Мюсюлманите“ (на сръбски с главна буква) бяха признати за „народ“ – за разлика от мюсюлманите (с малка буква), които формират религиозна общност. Според сръбските лидери не Република Босна и Херцеговина, а „Мюсюлманите“ можели да обявят независимост, но не и да изведат от Югославия и босненските сърби! Войната беше изключително жестока и завърши с компромисното Дейтънско споразумение. Босна и Херцеговина беше призната за независима държава, но Република Сръбска, заемаща около 49% от територията на страната, получи автономия.

През цялото това време сръбската пропаганда повтаряше, че Косово няма право да се отдели от Сърбия. За разлика от хърватите и „Мюсюлманите“ косоварите не били отделен народ, а албанци, които вече имали своя „матична“ държава – Албания. Ако им се позволяло да си направят втора държава на територията на Сърбия, това щяло да означава промяна на границите между Сърбия и Албания. След войната от 1999 година, която завърши с пълно поражение за Сърбия, Белград постепенно изостави претенцията да върне Косово под сръбски суверенитет. Но подобно на случая с Хърватия настоява, че трябвало да се постигне споразумение. Не между държавите Република Сърбия и Република Косово  – последната съществувала десетилетия в рамките на Югославия, а между „сърби“ и „албанци“. Или казано просто,

според Белград Косово трябва да бъде поделено

Подобен вид етническа подялба противоречи на основополагащия принцип на международния ред, установен след Втората световна война, който предоставя право на самоопределение на „страните“, а не на етнорелигиозните групи. Според този принцип всяка територия, опредена като страна, колкото и да е малка, има право да се управлява сама, защото противното е империализъм. И обратното – никоя етнокултирна общност няма право да се отделя, защото това би било сепаратизъм. Този принцип бе приложен при разпада както на колониалните империи в Африка и Азия, така и на комунистическите федерации – Съветския съюз и Чехословакия.

Трябва да си даваме ясно сметка, че евентуалната подялба на Косово няма да остане без последствия. Тя вероятно ще предизвика подялба и на Македония. Много изказвания на някои от сръбските лидери показват, че те предлагат на албанците формиране на „Велика“ Албания и „Велика“ Сърбия, като „славянската“ част от Македония бъде върната в орбитата на Белград.

Има достатъчно причини да вярваме, че Гърция би приветствала подобен сценарий. Атина дълго време блокираше интеграцията на Македония в ЕС и в НАТО – с надеждата тя да не се случи преди сръбската интеграция в ЕС.

Но това е сценарий, който българската дипломация е длъжна да осуети.

Независимостта и териториалният интегритет на Косово и на Северна Македония

са жизненоважен български национален интерес

Смелият договор, подписан между Македония и България, принуди Гърция да подпише Преспанското споразумение и то е на път да отвори вратите на Северна Македония за НАТО.

В договора, подписан между премиерите Борисов и Заев, се признава, че двете страни споделят обща история, което е евфемизъм, че са били един народ.

Разбира се, няма да е лесно за македонците, отраснали със съвършено различен исторически разказ, да приемат и да осмислят това. Нужно е време и широки обсъждания, а не задкулисни „договорки“ в рамките на Съвместната историческа комисия.

Наскоро бяхме на крачка от това крехкият процес на нормализиране на отношенията между София и Скопие да бъде взривен. Член на македонската делегация в Съвместната историческа комисия, който е близък до просръбската опозиционна ВМРО ДПМНЕ, направи скандално предложение да се чества годишнината от предаването на костите на Гоце Делчев от България на Югославия, извършено в момент, в който много борци за независима Македония са натикани по затворите. Комисията не прие предложението, но то изтече в медийното пространство и някои български политици реагираха гневно. Оставаше само ръководството на Северна Македония да заяви, че Гоце Делчев е македонец, и договорът с България реално щеше да се провали. Катастрофалният сценарий влизаше в ход.

Неочаквано президентът Стево Пендаровски излезе с безпрецедентно признание, че Гоце Делчев се е определял като българин.  Сътрудничеството между София и Скопие продължи, а България даде ясен знак, че подкрепя независимостта и териториалната цялост на Косово. Едва ли трябва да се изненадваме, че Дачич си изпусна нервите.

Ако иска да има европейско бъдеще, Сърбия ще трябва да приеме съществуващите граници. Сръбските водачи ще трябва да се превърнат в лидери на държава, а не на етнонационално движение на разкъсан (в техните очи) народ.

Възможна ли е Сърбия, която да не се опитва да разцепи Босна и Херцеговина, която признава териториалния интегритет на Косово и която не се опитва да дестабилизира Македония?

За Вучич и Дачич сигурно ще е трудно да приемат, че повечето от териториалните придобивки за Сърбия, спечелени от войните 1912-1918 г., са изгубени безвъзвратно, докато Белград беше столица на най-голямата държава на Балканите. Няма да им е лесно да признаят, че опитите след 1988 г. тази „неправда“ да бъде коригирана доведоха до реки от кръв и до огромно изоставане на сръбската нация.

Можем само да се надяваме, че премиерът Ана Бърнабич е първата „бяла лястовица“ на един нов, европейски политически елит, който ще превърне Сърбия от дестабилизиращо етнонационално движение в уважавана европейска нация.