"Какво ви носим? Смърт. Онова, което носим, е най-тежката присъда“ - така отговаря на журналистите земеделският лидер Александър Стамболийски, когато на 27 ноември 1919 г. българската делегация се връща от Париж с проекта за мирен договор след Първата световна война.

Хрониката на тази предизвестена катастрофа започва през януари същата година - тогава в Париж е открита международната конференция, на която победителите започват да диктуватна победените условията за мир. Сред победените е и България.

Българската делегация, която трябва да подпише Ньойския мирен договор, няма никакъв достъп до конференцията, отнета ѝ е каквато и да е възможност да участва в преговорите и договарянето на условията. Едва на 19 септември делегатите ни са поканени в Министерството на външните работи, където съюзническите делегати вече са заели местата си. Председателят Клемансо връчва на нашите представители проекто-договора. На България се дава срок от 25 дни за представяне на писмени възражения.
В края на юли българската делегация е в Париж. Настаняват ги в „Шато дьо Мадрид“, хотел в предградието Ньой сюр Сен, но ги третират почти като пленници, излизат в града само с предварително разрешение и са съпровождани от цивилен полицай. Лишени са от възможността да търсят подкрепа сред членовете на Парижката конференция.

„Безпомощността на България възбужда апетитите на всичките й съседи“ - телеграфира от София военният министър Михаил Маджаров. Меморандумите, които съставя нашата делегация, изобщо не са разгледани от победителите. Въпреки че представителството на конференцията е глобално - 70 делегати от 27 държави, съдбовните решения се вземат от т.нар. Съвет на четиримата - френския премиер Жорж Клемансо, британския Лойд Джордж, италианския Виторио Орландо и президента на САЩ Удро Уилсън. България се надява само на неговата подкрепа, тъй като за късмет София не е воювала с Вашингтон. В разгара на българския въпрос обаче Уилсън не е в Париж. Другите победители от Съглашението са твърде злопаметни- те не могат да простят на българите военния съюз с Германия.

Френската преса раздухва истинска пропагандна кампания в полза на Сърбия, Гърция и Румъния, създавайки „непоносимо настроение срещу България“. „Аргументите“ на вестниците се диктуват от финансовите инжекции на балканските ни съседи. Вестник „Тан“ иска от българската делегация 500 000 франка, за да спре печатането на „остри статии срещу България и... от време на време да помества някоя благоприятна дописка“. От София превеждат 300 000 франка.

В края на август темата за предстоящия мир е изместена от парламентарните избори в България.

Когато се разбира, че БЗНС печели мнозинство, всички започват да възприемат Александър Стамболийски като бъдещ премиер - той е и единственият, който среща симпатии в Париж, защото се е обявил против войната и съюза с Германия.

След месец и половина изолация в Париж - на 19 септември, българските представители са повикани от Съвета на четиримата, за да получат проекта за мир. Дават им само 25 дни за изготвяне на възражения. Впоследствие конференцията не им обръща внимание. В края на ноември министър-председателят Стамболийски подписва смъртната присъда на България.

„Отхвърлянето на договора значеше продължаване на войната, окупация на България от войските на нашите съседи и неизвестност, пълна със заплахи“, убеден е Константин Муравиев, участник в делегацията. 

Българите са покрусени, протести заливат страната, а политиците са все така завладени от „партизански страсти, които надделяха над здравия разум“ - боричканията за власт не секват дори пред голямата национална трагедия.

България подписва мирния договор в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен. Тягостната церемония продължава 25 минути. Според една популярна версия, след като слага подписа си, Ал. Стамболийски счупва демонстративно перодръжката в знак на протест.

Муравиев свидетелства за друго:

„На 27 ноември 1919 г., четвъртък, в 10,30 преди обед председателят на делегацията Стамболийски, придружен от малка група и от френските офицери за свръзка, се отправи за кметството на Ньой... Бе въведен в големия салон на кметството, гдето бяха събрани пълномощните делегати на съюзните държави... Клемансо каза няколко думи и покани Стамболийски да подпише договора за мир. Стамболийски се приближи с твърди стъпки, подписа и веднага се оттегли назад. Направи впечатление, че след подписването той захвърли доста демонстративно перодръжката настрана... Накрая един от секретарите на конференцията предложи на Стамболийски, ако желае, да вземе перодръжката за спомен. „Не ми трябва - отговорил той, - хубав спомен!“