Поучи ли се Европа от сръбския геноцид в Сребреница през 1995 г.? Лечима ли е раната от загубата на хиляди синове, бащи и дядовци? Защо “синовете” на сръбския диктатор Слободан Милошевич остават ненаказани?

Специалните пратеници на БГНЕС Димитър Русков и Антон Станков разговаряха в Поточари с Мунира Субашич, председател на сдружението „Майките на Сребреница“, която рядко разказва пред камера за клането в Сребреница. Тя е загубила 22 души от семейството си. Субашич е гласът на безброй невинни жертви и техните оцелели роднини.

Мунира е изнасяла реч пред ООН, среща се с редица политици - от американския президент Бил Клинтън до настоящия пратеник на международната общност в Босна - Кристиан Шмид. Малцина обаче са хората, които тя допуска в дома си. Нейни са силата и смелостта да разказва потресаващата история за убийствата на собствените си съпруг и син, да описва съдбата на хилядите избити от сръбските сили през 1995 г. в Сребреница - геноцид, невиждан от Втората световна война.

Мунира e родена през далечната 1948 г. в Рогатица, но въпреки напредналата си възраст не губи ентусиазма си. Тя се мести в Сребреница през 1961 г., когато се омъжва за Хилмо Субашич. Живеят в блок заедно със сърби, хървати и евреи. По това време хората празнуват съвместно религиозните празници, разбират се. Мунира работи като магазинерка.

На тазгодишния 11 юли Мунира ни почерпи кафе - черно като земята, в която са заровени костите на 7000 души. В Поточари са погребани останките на убитите... там се запознаваш с лицето на смъртта.

Жената ни разказа как са били изклани над 10 700 души - животът на никого не е бил пощаден. Самата тя губи 22-ма членове на семейството си: баща си, съпруга си, сина си, две сестри и трима братя, свекъра си, двамата му сина и техните семейства.

По време на войната в Босна и Херцеговина (1992-1995 г.) Европа е свидетел на бруталните амбиции на сръбските главорези. Ситуацията е отчайваща. Дори “сините каски” на ООН се подиграват на стотиците хиляди бежанци.

През април 1993 г., когато градът е подложен на танков и артилерийски обстрел от сърбите, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 819, обявяваща Сребреница за „безопасна зона“.

Две години по-късно, на 11 юли, армията на босненските сърби, водена от генерал Радко Младич, превзема Сребреница, което кара десетки хиляди бежанци да избягат в базата на холандските сили в Поточари в покрайнините на града.

Миротворците се оттеглят безславно, заедно с хиляди бежанци, предимно жени и деца.

Настоявайки мюсюлманското население в Сребреница да се предаде, генерал Ратко Младич обещава, че тези, които свалят оръжие и се подчинят, ще бъдат пощадени. Преди клането да започне, военнопрестъпникът идва с камери и раздава на децата бонбони и хляб.

Съдбата на 17-годишния син на Мунира - Нермин - е неизвестна за нея в продължение на много години, докато останките му не са открити: само две малки кости, и двете в масови гробове на 25 км един от друг. 18 години очакване, за да откриеш останките на най-малкия си син, а след това да погребеш само две от костите му.

По-големият ѝ син, който по това време е на 22 години, е в армията и успява да се добере до контролираната от бошняците територия. Минават месеци, докато майка и син се събират. Тогава Мунира отново усеща, че животът ѝ има смисъл и се зарича да разкаже на света за случилото се.

Майките на Сребреница са свидетели на ужасяващи сцени. Плачещо бебе, обезглавено от сръбски войници, които получават потупване по гърба със жестокото: "Браво!".

След войната в своята мъка няколко жени формират организацията “Майките на Сребреница”. Първоначално тя се нарича Движение на майките от анклавите Сребреница и Жепа (две от “защитените” зони на ООН). Групата от борбени и силни жени е решена да каже истината на Европа и целия свят.

Субашич предупреди, че трагедията може да се повтори и Европа отново да бъде изложена на риск, защото "синовете" на сръбския диктатор Слободан Милошевич процъфтяват в политиката.

"За всичко това са отговорни светът и Европа. Никъде в света няма по-голяма неправда от това, което беше направено срещу бошняците. Срещу тях беше извършен геноцид. Всеки човек със здрав разум знае това", подчерта Мунира и добави:

“Александър Вучич е като син на Милошевич, толкова са еднакви. А виждате ли Виктор Орбан какъв националист е? Той е Милошевич номер 2. А що се отнася до Милорад Додик, лесно щеше да бъде, ако имаше само един, но има хиляди като него. Разказват вицове за нашите мъртъвци. Твърдят, че не е имало клане, а загиналите всъщност са избягали някъде в чужбина и затова ги няма.”

76-годишната жена смята, че светът не е научил нищо от кланетата през историята. Всеки носи частица отговорност за геноцида срещу бошняците.

Опечалените жени в продължение на години писали писма, протестирали и дори "нападали" местни и международни институции, за да разберат съдбата на децата си:

”Искахме да знаем къде са децата ни, после разбрахме, че са мъртви. Когато не бяхме сигурни, искахме доказателства, защото тела нямаше, поне да ни дадат костите. Всяка майка трябва да намери останките на сина си и да ги погребе достойно - босненска, сръбкиня, хърватка, ромка."

„Две неща са най-важни за нас – да намерим костите на синовете си и да знаем името на всеки престъпник, който трябва да бъде изправен пред правосъдието“, отбеляза Субашич.

Мунира припомни, че политическата и военна върхушка на Република Сръбска от 90-те години е получила пет доживотни присъди, включително Радован Караджич и Радко Младич.

Никой обаче не може да върне загиналите. От тях са останали само костите в планината от гробове на Мемориалния център в Поточари.

“5 500 деца остават сираци след падането на Сребреница на 11 юли 1995 г. Тези деца видяха убийства и изнасилвания, а някои се раждат от убитите им бременни майки", сподели Мунира.

Въпреки всичко майките от Сребреница възпитават децата си да не мразят сърбите и да не търсят отмъщение.

Днес тези деца са инженери, доктори и интелектуалци. Свободни хора след десетилетия диктатура в хватката на Белград.

Мунира е разочарована, че сръбският президент Вучич проведе кампания срещу резолюцията на Общото събрание на ООН за геноцида, вместо да я подкрепи и да затвори старите рани. Въпреки това е обнадеждена, че младите хора ще разберат истината и няма да позволят кърватата история да се повтори.

"Има добри и лоши хора. Искам младите бошняци да бъдат приятели и със сърби и с хървати. Моят син беше добър ученик, знаеше английски и немски. Убиха го на 17 години. От него откриха две кости, не остана друго. Геноцидът не трябва да бъде забравян, не може да бъде изтрит от историята", подчерта Мунира Субашич.