Едни поредни избори нямат никакво значение! Нещо повече, аз съм напълно убеден, че страната ни вече не може да бъде управлявана по разумен начин, който и да е на власт текущо. Затова и няма значение кой е той. Ние практически си нямаме държава. Нашата не действа, когато и както трябва. Тя е загубила своето оправдание – суверенитета! Нямаме реално публичен мениджмънт, а само имитация на такъв. Липсват работещи държавни институции. Те са превзети отвътре и се блокират взаимно отвън, за да е сигурно, че няма да се направи нищо на някой, по-важен от държавата. Тоест практически изборите у нас са излишни. Това коментира в интервю за „24 часа“ Светослав Ставрев, доктор по икономически и философски науки.

В последната си книга - “Политиката” на изд. “Труд”, ученият споделям мнение, което не е само него, че демокрацията и по-конкретно либералната демокрация не е подходяща за всички общества и държави през различните етапи и стадии на тяхното развитие. И се аргументира с цитат от книгата си: “Демокрацията е онази форма на власт и управление, която ни дава възможност да бъдем управлявани толкова добре, колкото заслужаваме. Точно толкова добре, колкото заслужаваме. И само толкова добре, колкото заслужаваме!” Ние се нуждаем повече от решителна, силна и жертвоготовна власт, отколкото от следващи един след друг избори, съпътствани неотклонно от нови мръсотии, скандали, празни обещания, пазарлъци и “червени линии”, които никой не спазва, завършващи накрая с “все същото”. А то ни води уверено към пълно отравяне на обществото от запушващи живота мръсотии, трупани отдавна. Някой трябва да прочисти обществения ни организъм, преди той да загине от сепсис. За съжаление, не виждам прототип на наложителния за извънредната ситуация в страната ни висш ръководител сред действащите или бивши президенти, премиери, шефове на парламента, на МВР, на отбраната, на секретните служби и въобще никъде в държавата ни – днес и вчера. Запитан кои са причините, които са ни направили толкова незаслужаващи демокрация, Ставрев обяснява:
„Първо, защото от 33 години насам, т.е. след като вихърът на демокрацията отнесе комунизма навсякъде, включително и у нас, “демократичната” българска държава постепенно загуби своя естествен политически суверенитет – невъзможност да взема и изпълнява нужните за обществото и за неговата държава политически решения, тези, които целят задоволяването на актуалните и перспективните публични потребности и интереси на българското население.

Второ, защото българското население, освен че намалява с плашещи темпове, бележи още един тъжен културен, морален и социален регрес. Да, образователното равнище формално расте, но не и способността ни за свободен и ефективен национален живот. Различните групи от нашето население – етнически, социални, културни и т.н., не могат да разберат какво им е нужно, за да заживеят успешно заедно в своята държава. Поради това и народът не може да заяви дефинитивно на политиците своите изисквания и очаквания. Затова и гласува, когато поиска и както му дойде, а неговите избраници си правят, каквото си искат.

Трето, защото партийният “материал”, от който на електората му се предлага да избира, е отблъскващо некачествен – интелектуално, нравствено, ментално. У нас няма автентични елити и лидери, а има само “назначавани” такива – послушни, верни и предани, но не и знаещи и можещи повече от другите.

Неузрели за самостоятелен и продуктивен съвместен живот хора, както и за когото и да гласуват, винаги ще избират такива, за които после ще съжаляват. Корупцията например е толкова всеобхватна и непобедима у нас, защото тя е еднакво нужна на всички ни – корумпирани и корумпиращи, управлявани и управляващи. Има прекалено много хора, за които най-важното е да има кой да им помага при нужда. А с какво да помагат имат най-вече корумпираните. Особено ако са ни близки. Винаги ще има и склонни да се корумпират хора с афинитет към властта - от бизнеса или политиката най-вече. Хора, които се нуждаят от оправдание, че се захващат с мръсна, но отплащаща се щедро на “посветилите ѝ се” работа – политиката и/или сенчестия бизнес.“ 

Според учения въпросът дали има някакъв смисъл от внушаването на тази безизходица няма еднозначен отговор - може да има, а може и да няма смисъл. 

„Това е както при тежко болния ви близък човек. Може да му съобщите нерадостната прогноза на лекарите, а може и да го баламосате, че всичко е наред. Не се осмелявам да препоръчвам нищо. Аз за себе си зная какво предпочитам. Знаят го и близките ми. Но за останалите не твърдя нищо. В политиката обаче самозаблудата е вредна. Ако нещо не е наред, т.е. не е както искаме, то сме длъжни да направим сериозна диагностика – защо е така, а не иначе. Все едно доколко са или ни изглеждат, че са, непреодолими основните влияещи фактори. Всъщност напълно непреодолими фактори в политиката няма. Ако знаем достатъчно, ще знаем и какво сме длъжни да направим.

Инструментариумът, предлаган в книгата, е полезен с това, че помага много в диагностиката, оценката на рисковете и параметрите на очакванията. Той обаче не може да измисля варианти за изходи вместо нас, не може и да ни налага решения, които не искаме, не може да ни направи по-умни, по-решителни и по-благородни, отколкото сме в действителност. Но няма да ни пречи да опитваме, докато сме живи. Няма обаче и да ни попречи, ако решим да си счупим главите.“

Цялото интервю с Светослав Ставрев четете ТУК.