Елена Рашева

Когато четох романа Танцът на делфините, си припомних един знаков филм на Микеланджело Антониони - „Фотоувеличение“, който разказва за един съвсем истински, почти документалистично предаден ден от живота на фотограф, който снима неизвестна жена в един парк и открива в изображенията нещо неочаквано. Този запомнящ се филм също използва парадигмата, че 

четем истински, документални истории, 

за да се взрем в особеностите на социално-психологическата обстановка в историческия отрязък между 1960-та и 1989-та. Още с встъпителната глава на Танцът на делфините авторката на романа Клара Армандова ни подсказва, че „през миниатюрния процеп на една зеница“[1] ще рисува портрета на живота на хората в България през тези години. Авторката успява да ни въведе в реалността на един свят така че да си мислим, че го наблюдаваме едва ли не непосредствено. От една страна, историите, които тя разказва, са документални, истински истории, в които действащите лица са знакови личности като: Боян Дановски, Любомир Тенев, Леда Тасева, Невена Коканова, макар и разказни за първи път. От друга страна, историите, диалозите и портретите на всекидневни хора в романа са фикционални, обрисувани с една специфична особеност на погледа на авторката – живописване чрез слово, рисуващо визиите на окото. Именно с тази сетивност на погледа, „Танцът на делфините“ представлява стойностен принос за българската съвременна литература и остава като достъпна, но и смела, дълбока творба за въжделенията, страданията, върховете и паденията на хората до разделната 1989 година.

Изпълнен с дълбока символика, деликатен почерк и интересни персонажи, „Танцът на делфините“ ни пренася в живота на хората в столицата през годините, предшестващи така наречените промени, толкова жадувани и мечтани от много от нас. Всички глави в книгата съставят цялостен художествен свят, в който погледът на авторката ни насочва в две посоки. Едната е чрез повествованието си да провокира оценка на политическото управление и неговите зависимости, както и дехуманизиращите последствия от това управление за години напред. А другата посока е мотивирана чрез красивата, почти приказна картина на танцуващите делфини, останала през цялото по-нататъшно битие на авторката още от едно съприкосновение с тези необикновени същества по време на нейната ранна младост.  

Художествените светове на романа неусетно увличат, будят размисъл и 

правят читателя съпричастник на образите,

 които не се примиряват угоднически с деянията на „недалновидните кукловоди“, както авторката нарича онези, които дърпат конците в тоталитарните времена. Особено силно въздействащи са главите „Купонът“, „Пълнолетие“ и „Земните отгоре“, в които авторката увлекателно разказва за сблъсъка й с онези, които по-късно от невинни гимназисти са се превърнали в „кукловоди“ с непотърсени и до днес отговорности, ръководещи от невидимите си седалища хиляди човешки съдби – идеологически разпознаваеми и лични; но и на други млади (тогава) хора, които не са се оставили да ги повлече течението, плували са срещу него, осмелили са се да не се превърнат в гладко заоблени камъни, и са останали задълго в сърцето на авторката.

В главата озаглавена „Въпрос на избор“ научаваме за годините наричани от мнозина „златен век на българската телевизия“ (1972-1982) разказва за невидимите зависимости между институция и личност, където личността понякога е противоречала на дехуманизиращата същност на институцията, създадена от тоталитаризма. Разказвайки за своите преживелици в телевизионната институция, авторката рисува редица ситуации, в които личности като Людмила Живкова и Иван Славков, макар закърмени от тоталитарната кърмачка, не само са се опитали, но и са направили доста, за да компрометират кърмачките си.

Главите „Ледените блокове на казачока“, „Заекът“ и „Останалото е мълчание“ отново връщат читателя в сферата на политическа и социална проблематика в годините, когато политическото беше уродливо и замести истинските човешки стойности с фалшиви, разрушавайки по пътя си не една човешка съдба. Измежду фигурите на съответните персонажи и динамиката на действието, ускорено като в забързан филмов каданс, изпъква

сатиричният елемент на повествованието

 В главата „Заекът“, в която е разказан един изключително забавен инцидент, когато заради едно театрално представление се е наложило да се търси жив заек в двора на едно китно село по Искърското дефиле, от страниците като че приижда богата звукова картина и този елемент в светоусещането на авторката е вграден на много места в романа. От страниците му като че на живо се чуват звуците и песните на 70-те: Бийтълсите, Адамо, Аламо, Джони Холидей, Рей Чарлс, Роулинг Стоунс.

Романът „Танцът на Делфините“ от Клара Армандова е една от онези книги, които се четат на един дъх и дават обич и надежда за едно по-светло утре. А картината на танцуващите делфини присъства в много от главите на романа, винаги с различен план на послание, разкривайки по неповторим начин копнежът за свобода, дързостта, самотата, но и издържливостта на малобройните нации, оцелели след ударите нанесени от „големите акули“ и въпреки безстрастието на целия околен свят.

Книгата на Клара Армандова „Танцът на делфините“ утвърждава смелостта да потърсиш себе си отвъд границите на познатото, в битката за хармония, към която цял живот се стремим.

Просто отгръщаш последната страница и живееш на изток от Рая още дълго, след като си прочел тази книга.

[1]Из главата озаглавена „Дихание“ в „Танцът на делфините“, Клара Армандова (ИК Персей, стр. 11)

издател: ИК Персей