Веселин Тамахкяров, ТАЙНИЯТ ПРИЯТЕЛ НА КАРАВЕЛОВА

Наградена в ежегодния Конкурс за исторически роман на издателство „Лексикон“
„Тайният приятел на Каравелова“  е роман, който  по особено деликатен начин хвърля светлина върху събития, предопределили развитието на България в периода на управлението на Стефан Стамболов до убийството му на 15 юли 1895 г. Подходът, който възприема Веселин Тамахкяров, е оригинален, основаващ се на детайлно проучване на епохата. В съдбите на българските държавни мъже авторът вплита с топлота, разбиране и фин психологизъм епизоди от живота на обикновени хора. 
Много майсторство е необходимо да проектираш развитието на цяла държава чрез съдбите на двама нейни обикновени граждани. Тамахкяров притежава тази дарба и фактът, че успява да внуши пълнокръвно,  психологически издържано картината на един възлов за България исторически период, прави тази книга прекрасен литературен подарък  за нас, днешните граждани на България. Високо е умението на Тамахкяров да създава усещането, че самият читател участва в събитията, „чува“ героите, живее на една и съща улица с тях, същевременно  навлиза в ежедневието на Петко и Екатерина Каравелови. Това е книга, която  разширява кръгозора, анализира миналото,  за да отправи към нас послания за бъдещето. Талантът на Веселин Тамахкяров е спойката, която превръща романа не само в силно и въздействащо произведение, но и в суров  урок по достойнство.

Здравка Евтимова

Калин Терзийски ЛЮБОВТА НА 45-ГОДИШНИЯ МЪЖ

Романът е много добър, за мен се е получил по-въздействащ от „Войник“. 
Доста е див и разюздан, задъхан, туптящ. Успял си наистина да опишеш любовта. Съпругата ми Невяна е автор на наблюдението, че ти си много добър, когато описваш големи, комплексни „неща“, институции: алкохола, лудницата, казармата, сега любовта. Мога да го доразвия по Фуко: описваш местата и нещата на изключване, но и на включване. 
Както винаги, психологически ме убеждаваш изцяло, наблюденията ти са тънки и точни. Метафорите и най-вече сравненията ти са като тропически порой, а някои от тях са много силни, изненадващи, обръщат мисленето с хастара навън. 
Дълго мислих дали тази изповедно-дневникова форма е най-подходящата и накрая установих, че май да. Сигурно и ти си мислил дълго по въпроса. 

Писмо до Калин Терзийски от Александър Андреев 
главен редактор на „Дойче Веле“ за България 

Носител на Европейската награда за литература
Калин Терзийски ИМА ЛИ КОЙ ДА ВИ ОБИЧА

 
                                                                                                    

Снощи прочетох два пъти текста на Калин Терзийски и натиснах „харесва ми” във фейсбук. Легнах си със смътното усещане, че май не всичко ми хареса. Събудих се в 4 ч. посред нощ от вика на един въпрос, който настояваше за отговор: Защо натиснах „харесва ми”? 

Станах, застанах до прозореца и вперих поглед в тъмнината, а въпросът наедря от уточнения: Заради това, че Калин Терзийски звучи така, сякаш е откровен? Или защото е открояващо се различен? Или защото ми е принципно симпатичен? Или защото заявява алчната си нужда от разбиране и от сърца? Или защото иска да влияе по най-силния и дълбок начин?

Отговорът лека-полека започна да се оформя: заради всичко това, но най-вече защото поставя въпрос, по който аз имам две мнения. И разбрах, че е дошло време да се опитам да ги превърна в едно.

В главата ми се заниза коментар като за фейсбук:
„Калине, мисля си, че ще е добре някой българин, Стефчо Горнобански например, да вземе под мишница една Влиятелна книга, „Има ли кой да ви обича” например, след което да те убие с един куршум право в сърцето. И после... да започне движение на българското общество, вкл. на българските младежи, и мъчителният български преход към демокрацията да най-накрая да приключи!”

Не, няма да го напиша, казах си. Не за друго, а защото много ме е страх – страх ме е, че току-виж някой наистина вземе и те убие... 

В този нощен ред (или хаос) от мисли дойде и превръщането на двете ми мнения в едно:
Много безразлично и бездушно ми звучат думите „смъртта е част от всичко това наоколо” и съществото ми сега се бунтува срещу тях. 
Но знам, че понякога, в безсилието си да се опълча, да спра умишленото причиняване на ужаси наоколо, и аз съм си ги казвала. 
Чак сега, когато ги видях отстрани, изписани от друг, осъзнах, че не искам повече никога да си ги казвам, защото аз всъщност мисля ето това: „Никак не съм съгласна смъртта да е част от всичко това наоколо и ще правя това, което ми е по силите, за да не е”.

Легнах си и заспах отново някъде към 5 ч. Присъни ми се странен сън – каквито са всички сънища по принцип. Няма да се спирам на многобройните небивалици, а на това, което най-вече ще запомня: Калин Терзийски ми беше на гости, говорехме си и в един момент, без никаква връзка с всичко останало, той ми каза: „Всичко лошо вече свърши”. А аз знаех отлично точно какво имаше предвид той, нещо съвсем конкретно. Въздъхнах с облекчение... Защото обичам лошите неща да не са част от всичко това наоколо. И осъзнах, че някъде много дълбоко направих една крачка напред... към себе си, и към другите. 

Даниела Василева


Здравка Евтимова ДОБРАТА СТРАНА НА НЕЩАТА

                                                                           

В тези разкази Здравка Евтимова търси хубавите страни на лошото, а понякога и обратното. Не ни ги натрапва, оставя ни сами да преценим кое какво е. Нейните герои са външно обикновени, случва се дори да са груби и непохватни. Тяхната уникалност се крие отвъд физическия им облик, разкрива се чрез вътрешния им Аз, проявява се предимно в общуването им със себе си, в неизречения, мисловен диалог с (не)любимия човек. Авторката познава „на живо” тия хора и се разпознава в редица от тях. Вървейки по стъпките на объркания им живот, тя следва парадоксалното им мислене, но до самия край на историята държи в тайна непредвидимите им реакции. Здравка Евтимова ни убеждава, че няма нищо по-нестандартно от един наглед уж стандартен човек.
Тук са събрани травмите и катастрофите от ежедневието, любовите и разлюбванията, изневерите, разделите, опрощаванията и отмъщенията... И разбира се, тревогата за децата – отчаяно оптимистичните и смели малки мъдреци, обичани и повечето пъти неразбирани от възрастните. Ала хубавото на лошото е, че за разлика от големите, децата умеят взаимно да се ценят и разбират, великодушни са и оправдават греховете на майките и бащите си.

Алберт Бенбасат 


Номинирана в ежегодния Конкурс за исторически роман на издателство „Лексикон“
Кирил Пецев ЦЪРНА МЕСЕЧИНА

...И защо този роман се казва „Църна месечина“? Не можеше ли просто да се казва „Черна луна“... Можеше, но авторът Кирил Пецев има щастливата съдба да се е родил в Петрич и поне 40 години да е живял в Благоевград, някогашна Горна Джумая. И както много хора, населявали това пространство по течението на Струма, да е бил в плен на митологията за борбите на българите от Македония. И за техните герои, предатели, убийци и жертви. Всичко това в едно време, в което, когато някой дядо, баща, съпруг, син или брат излезе нощем и не се върне, на близките им да казват: „Месечината го изпи, онаа, църната...“. Влезлият в литературата от журналистиката Пецев в книгата си прави митологията предметна и ясна, с точните имена и образи на героите, които иначе познаваме от учебниците  по история. Тодор Александров и неговите убийци, Ванче, Александър Василев, или още Алеко Паша, Арсений Костенцев и  кой ли не още... В „Църна месечина“ времето е само фон, независимо дали става дума за мистериозния, дори претоварен с духовност XI век или за днешните бездуховни времена, или за годините след септември 23 година, с раздорите и убийствата между дейците на ВМРО. Пътят на реликвите е този, който свързва вековете и годините, без конспирации, без митове, с пълна яснота за фактите и с ясната позиция на автора. „Църна месечина“ е литературен факт, който ще ви пристрасти към следващите книги на Пецев. Внимавайте, те идват.

Денис Олегов ВЕЧЕН ЧУЖДЕНЕЦ

Носител на националната награда за млади поети „Димитър Бояджиев“ 

Той е толкова млад, че думите все още са му като нови. Денис Олегов търси значенията им, позволява си да ги променя, докато вижда света през неравната леща на болезнената младост. Това, което обичайно е аксиоматично, при него е поставено под въпрос, изследвано е до разпада на атома. 
Той вярва в хората, каквито би трябвало да бъдат и ги възпява такива, непознати на себе си. Това е нов тип класова поезия, която смесва едновременно всички конфликти – поколенчески, бунтовно-социални, верски. Денис Олегов търси истината в мрака, но не го опоетизира, а го приема като реалност, готова за промяна.

Силвия Недкова

ПРИКАЗНИК – приказки, песнички и стихчета от класиците на българската литература. Второ преработено и допълнено издание

                                                                                    

Тази книга трябваше да се появи отдавна.
Много от авторите в този сборник наистина са класици, но не фигурират в учебниците на децата ни. Не фигурират и в учебниците за горния курс. Познавам мои състуденти, които научиха част от имената едва в университета. Тоталитарният режим съзнателно беше обрекъл някои от тях на забрава. Не му трябваха автори, които развиват детското въображение. Защото заедно с него се развива и мисленето, и разбирането за свобода.
Със своя Приказник издателството за българска литература „Лексикон” не просто поправя тази несправедливост, но също така връща на децата ни големи майстори на детската литература и на литературата въобще. Деца и родители ще изживеят прекрасна среща с Александър Божинов, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Васил Павурджиев, Веса Паспалеева, Георги Райчев, Григор Угаров, Димитър Бабев, Димитър Подвързачов, Елин Пелин, Дора Габе, Елисавета Багряна, Емануил Попдимитров, Емилиян Станев, Змей Горянин, Йордан Стубел, Калина Малина, Константин Константинов, Леда Милева, Лиана Даскалова, Михаил Кочев, Младен Исаев, Никола Вапцаров, Петко Р. Славейков, Ран Босилек, Сава Попов, Стилиян Чилингиров, Стоян Дринов, Трайко Симеонов, Цани Гинчев, Цанко Церковски, Цоньо Калчев, Чичо Стоян, Яна Язова.
Това е наистина внушителен списък. Като прибавим оригиналните илюстрации на художници от миналия век, „Приказник” е книга, която трябва да присъства във всеки български дом. В моя тя стои на рафта с българска класика.
В никакъв случай не подминавайте тази книга!

Роберт Леви

Джеймс Илиянов ТОВА Е ЛАБИРИНТЪТ

Признавам си, трудно ми е да пиша за „Това е лабиринтът” на Джеймс Илиянов безпристрастно. И не само, защото много обичам тази книга.
Познавам родителите на Джими (лека му пръст на Илиян Цайса!) – две истински хипита във време, в което светът отдавна е забравил да изпитва любов, в страна, забравила какво е това.
Познавам Джими, откакто беше пет-шестгодишен, когато правеше първите си самостоятелни изложби. Радвах се, когато излезе предишната му книга.
Но публикуването на „Това е лабиринтът” беше за мен нещо много специално.
Искам да поясня. Имате работа с писател, който никога не е ходил на училище, говори свободно четири езика, а познанията му за философия, религия, литература, изобразително изкуство, музика са енциклопедични и спокойно засенчват тези на хора, завършили съответните университетски степени.
Трудно може да се определи нещо толкова полифонично като този роман. Може да го възприемете като постмодерен. Със същия успех обаче може да решите, че е сюрреалистичен. Или – че е поток на съзнанието. Всичко това присъства хармонично вътре в текста, смесено с отпратки към други текстове и към музика. Би ви било забавно, ако след като го прочетете, започнете отначало, но с молив и бележник – дали ще откриете всички тези скрити препращания? Това ще бъде истинско предизвикателство.
И въпреки това, при цялата си сложност, романът се чете леко. Никъде няма да запънете, текстът не заеква, а се лее като парче на Питър Хамил (ето че издадох една от препратките).
За да завърша – не очаквайте спойлер, такава книга не се преразказва, то е и невъзможно. Но ще ви кажа, че е оптимистична, жизнеутвърждаваща. Защото всеки от нас живее в своя лабиринт. И само ние знаем как се придвижваме през него и накъде тръгваме, след като излезем.
Непременно минете през щанда на „Лексикон” - Издателството за българска литература  и си вземете „Това е лабиринтът” на Джеймс Илиянов.

Роберт Леви

Димитър Петров – Регин, ПАРЧЕНЦА ЖИВОТ

А този автор до преди два дни ми беше напълно непознат. Единственото, което знаех за него, беше, че е автор на детските книжки от поредицата „Зайко и неговите приятели“ – „Приятелство“, „Най-малкото патенце“, „Малкият Бъбривко“, „Смелост“.
Заниманията ми с литература са ме научили да не подхождам към непознат автор предубедено, слагайки му етикет. Защото не е кой знае какво чудо детският писател да пише добре и за възрастни.
И точно такъв е случаят с Димитър Петров – Регин, Неговите „Парченца живот” ме хвърлиха в истинска мрачна бездна. Сякаш авторът се е надвесил над нея и с любопитство наблюдава гърчещите се долу обитатели.
Възможен и друг прочит на тези истории. Може би не авторът, а героите му са се надвесили над бездната. Но „Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб” – казва Фридрих Ницше. А всяка бездна крие и нещо мистично. И това се проявява във всеки от разказите в този сборник.
По някакъв много странен начин, историите, които разказва Димитър Петров – Регин ми напомниха на Ричард Бротиган. Но това е Бротиган, на когото чувството за хумор е заменено с отчаяние и примирение.
Ако някога успея да се запозная с Димитър Петров – Регин, въпросът, който ще му задам, ще бъде – дали от този мрак, който владее тези му истории бяга в детските приказки, или обратно – уравновесява светлина на детската литература с мрак?
Препоръчвам да си вземете както този сборник, така и чудесните му детски книжки. Със сигурност и вас ще обземе любопитството кое е първично.

       

 Лида Пантелеева, СЪНИЩАТА НА НОЩТА

Като наблюдава какви филми гледам и какви книги чета, двадесет и четиригодишната ми дъщеря ме пита: „Тате, кога ще пораснеш”? Плахият ми, несигурен отговор е: Вероятно никога!
Затова никой не бива да се учудва, че това детско фентъзи ме гушна и не ме пусна от първата до последната страница.
Надявам се, че повечето любители на жанра ще се съгласят, че през последните години у нас се появиха наистина добри фентъзи книги. Аз дори съм бил редактор на една.
„Сънищата на нощта” е роман, издържан в най-добрите традиции на… хм, „Билбо Бегинс” да речем. Но за да бъде една книга „в най-добрите традиции на”, тя трябва наистина да е много добра. Иначе няма да е „в традициите”, а ще е епигонство. Книгата на Лида Пантелеева не е подражателска. Изключителната фантазия на авторката не е позволила това да се случи. Толкова много приказни герои, в толкова много светове, в приказно място – отдавна не бях се захласвал толкова. И, разбира се, задължителната битка между доброто и злото – истинска битка, с истински вълшебни мечове. Но да не пропусна една наистина важна особеност. Тук, още преди началото, доброто става зло, за да се възроди, когато злото бива победено. А това е преход, който повечето от нас са извършили.
Така че, ако имате у дома ученик, току-що навлизащ в тийнейджърска възраст, ако той/тя си падат по „Властелинът на пръстените”. или дори по „Междузвездни войни” – то „Сънищата на нощта” имат своето място в библиотеката в детската стая.

 Роберт Леви