Иво Инджев, ivo.bg

Искам да отговоря на Мария, а чрез нея и на други съмишленици, която пише  днес в ivo.bg следното:

“Чудя се, г-н Инджев, когато сте създавали абревиатурата МОЧА, дали сте търсили   алюзия с диалектната дума “мочам” в някои югозападни български говори (“пикая”), която е и книжовната форма на същата дума в съвременния македонски език, или се е получило от само себе си? В рупските (родопски) говори пък “моча” е “мъка”, а “мочам се” – “мъча се”. Все едно – названието е много звучно и бързо се запомня, затова и доби почти фолклорна популярност”. 

Известна е Вашата склонност към играта с езика – използването на каламбури, пароними, омоними, омофони, неологизми. 

Да, и в допълнение към казаното от “братята по оръжие”, пишещи тук:  защо ми се струва, че “проектът,” който се сети в последния момент да обяви официално, че е срещу МОЧА, ще открадне не от статуквото, а от “ДБ”?

Отговарям:

Разбира се. Знам за този втори смисъл на МОЧА. 

Но има и още един, който превръща думата в надграждане на израза за двата заека с един изстрел. Стават три. 

На руски моча е пикня.

Представям си как “газ пикаят” изнудвачите и изкусителите на Европа, лакома за суровини от своя суровинен придатък Русия.

Колкото да “открадването” на тази кауза от ДБ, това е вид “кражба”, за която пазителите на мълчанието за МОЧА сами са си виновни. Да се сърдят на себе си, че някой друг е направил това, което те упорито избягват да сторят.

Ако на следващите избори републиканците решат да си направят предизборен митинг пред МОЧА, за което от 10-15 година насам препоръчвам да бъде организирано от желаещите да заявят по възможно най-яркия и най-категоричния начин позицията си срещу търпимостта към Лъжата в България, ще ги поздравя отново. И реч че ще държа на този митинг, ако ме поканят.

Казал съм стократно, че отношението към Лъжата и нейния изнасилвачески съветски фалос е лакмусът за твърдост в защитата на българската демокрация и суверенитет. Няма как да се отметна. Самият Сокол да се спусне с одобрение за демонтирането на МОЧА от небесата на своите путински сараи, в компанията на подобни нему ангели – хранители на хранилката на путинофилщината , пак ще се произнеса одобрително за тях. 

  Това е положението” 

 Не съм учуден много от факта, че сред темите, които предлагам в ivo.bg, особено място в последните предизборни дни зае въпросът за отношението към Монумента на окупационната червена армия МОЧА. Спазих многократно даваното от много години насам обещание, че ще поздравя всеки, който подкрепи каузата за демонтирането му. Без разлика в политическия му профил. 

Това направи Цветан Цветанов. Стана пионер на каузата от позицията на партиен лидер като извади пред скоби мерилото за национален приоритет. Схвана от раз важността на посланието за една партия, която се бори да се позиционира като защитник на българската демокрация и суверенитет. 

Sorry, това е истината. Нищо враждебно срещу онези, които отказват да го направят при цялата предполагаемост на тяхната симпатия към каузата. Защото в политика се иска декларативност, яснота, а не предполагаемост. 

Да, на митингите срещу МОЧА съм виждал други политици, кандидати днес за депутати. Не ги споменавам тук поименно, за да не се възприеме като “обратна селекция” спрямо Цветанов, когото практически не познавам. Че и по телефона не съм се чувал никога с него, което не може да се каже за някои други познати сред политиците. 

Като Валери Симеонов ( вие какво си помислихте?), с когото на тема “Русия” имах дълъг телефонен разговор по негова инициатива. Беше отдавна. Бях му повярвал за единствения аспект от нашето единомислие преди да се прегърне сега с товарищ Марешки. 

По времето на  демонстрациите срещу МОЧА, които постепенно затихнаха под ударите на поръчковите от страна на Кремъл  арести в подножието на съветската светиня , Цветанов беше в отбора на Борисов, главен виновник за проруското статукво в България през последните десетина години. Цветанов никога не е рискувал в обкръжението на началника си да даде воля на възгледите си срещу  съветското капище в София ( както сам го нарича вече). Не и публично.

Сега обаче Цветанов прекрачи тази забранителна линия и това е най-малкото “предизвикателно” ( ако не и “възпитателно” ) спрямо всички останали играчи на терена на състезанието за умовете и сърцата на коравите борци за демокрация в България. 

Чувал съм, че е бегач. В случая е на дълги разстояния и с добър хоризонт за успех на по-късен етап. Не му дават шансове за това Народно събрание. Но ако продължи да тича упорито ( и дори да се осмели да произнесе МОЧА, вместо ПСА) по тази писта съм готов да се обзаложа, че ще бъде сред победителите на следващия маратон. 

Колко пъти да го кажа, че да схванат и други?

Не знам как да се изразя по-категорично, че да стане ясно на съмишлениците, които се отнасят ревниво по темата. Може би чрез една хипербола?

Още веднъж: и Доган да снизходи да слезе от сараите на своето путинофилство, в компанията на Първанов, Нинова, Борисов и прочее “ангели пазители” на русофилщината, като призоват за демонтирането на МОЧА, ще им ръкопляскам. Не че това е възможно да се случи, но като илюстрация на тезата ми тази фантастична хипотеза върши работа, надявам се.

Най-сладката победа за една кауза е да преобърнеш неверниците в съмишленици. Трябва ли да се връщам чак до Свети Петър, на когото специалистите по история на религиите въздават заслугата за самото съществуване на християнството или пък до император Константин, който се преобръща в последните дни на живота си и така поставя началото на покръстването на Европа?  

Да, героят на този текст няма нищо общо със споменатите по-горе величия, но случаят с него е повод за размисъл. Най-вече за онези , които и в деня за размисъл могат да се замислят как да си подредят приоритетите, вместо да се дразнят, че някой друг го е направил.