Теодора Димова: Поразата на комунизма се е просмукала в жилите, без да искаме я предаваме на следващите поколения

Народният съд е темата на последния роман на Теодора Димова, чиято премиера се състоя на тазгодишното издание на фестивала "Аполония" в Созопол. "Отидох на 1 февруари 2016 г. на паметника на жертвите на комунизма. На този ден отдаваме почит на тяхната памет. Беше леден ден. Самото стоене на едно място беше изпитание в минусовата температура. Нямаше нито едно официално лице, нито един представител на държавата не произнесе слово, като че ли това беше частна панихида, организирана от роднините. Като че ли нямаше жертви, нямаше убийства, нямаше хиляди изкривени и неосъществили се съдби. А с това неглижиране и нехайство към паметта им като че ли повторно ги убиваме. Това ме подтисна неимоверно. Казах си, че и аз – като писател – съм допринесла с нещо за това, защото не съм написала роман за тях. От тази ледена февруарска сутрин знаех, че ще пиша", казва пред "Дневник" писателката. 

"В житейски план поразени са убитите, изселените, лежалите по затвори и лагери, станалите сътрудници на ДС, хилядите хора с премазани, изкривени, задушени съдби, които не са могли да осъществят предназначението на живота си, а са били натикани в прокрустовото ложе на тоталитарната идеология. Всички ние сме всъщност поразените, както каза проф. Михаил Неделчев на премиерата на романа. Така както аварията в Чернобил засегна всички ни, така поразата на режима се е просмукала в жилите, съзнанието и душевността ни, тя се предава на следващите поколения невидимо, без да искаме. Но в духовен план е друго. Пирамидата там се преобръща кардинално. По-добре е ти да бъдеш убит, отколкото да посегнеш на човек. По-добре самият ти да страдаш, отколкото да причиняваш страдание. По-добре е ти да поемеш най-голямата тежест, за да може другият да си поеме дъх. Запазваш честта, достойнството си, убежденията си, смисъла на живота си. Слушах разказ наскоро за човек на изкуството – продал душата си и живота си, и убежденията си, направил десетки компромиси със съвестта си, получил приживе слава и почит – а нещастен. Неудовлетворен. Не в мир със себе си. Това, изглежда, е голямо наказание. В края на живота си да не си постигнал мир със себе си", заяви дъщерята на писателя Димитър Димов.

"Близо една година четох исторически книги за този период, документални, мемоарни, издадената литература е огромна. Изслушала съм десетки разкази на хора, чиито семейства са били засегнати пряко или косвено. Прочетох книги, които не са широко популярни. Нямам прототипи. Използвала съм документални случки, детайли. Героите ми са представители на интелигенцията и на средната класа – именно тези прослойки честни, предприемчиви и работливи българи са били двигателя на развитието на България преди преврата. Именно те са набедени за врагове на новата власт, убивани, изтезавани, изселвани, тормозени. На тяхно място идват знаем кои, знаем с какво образование. Романът би могъл да бъде много по-голям по обем (както е модерно напоследък), но предпочетох да се концентрирам върху трите си главни героини и детето", каза още Димова.