Тони Николов, Портал "Култура"

Има нещо дълбоко омерзително в политическите злоупотреби с историята. В желанието на някои политици на всяка цена да се отъркат в националната светиня, да си я закичат като медал на ревера, да я приватизират (доколкото е възможно), да отъждествят с мъчениците за свобода себе си или партията си. И да се самооблъщават до самозабрава. Поради което, включително заради видяното вчера, ми се струва, че е време за радикален обрат в историческата памет. 

19 февруари е сред датите в календара на една трайно наложила се политическа злоупотреба. 

2 юни е друга такава дата. Главозамаяни от броя на хората, искрено стичащи се на среща с историята, от телевизионните камери, а напоследък и от неизброимите телефони, вдигнати за снимки или видеа, родните политици просто пощръкляват. Заемат героични пози, с театрални гласове описват „веригите на робията“, които сякаш лично те са разкъсали, гневно бичуват недъзите в настоящето ни (за които, разбира се, не носят лична отговорност, нали са „съратници на Левски“). След което патетично и задължително питат: „Това ли е чистата и свята република, която ни завеща Апостола?“… И правят още по-дълбока пауза, та да съпреживеят българите сюблимността на личното им величие, побрано в мига на така зададения въпрос. 

Съжалявам, но казионното лицемерие стигна доста далеч. Дотам, че една от първите стъпки към по-„чиста и свята република“ днес е тъкмо в деполитизацията на българския „мартиролог“ – в опазването на паметта на българските герои от партизански страсти и политически попълзновения. И това е задача на цялото българско общество – отвъд политическите деления. 

Защото какво се случи на последния 19 февруари? На гърба на Васил Левски политици и политически сили проведоха поредния си политически сблъсък. Без да им мигне окото. 

Отначало бе обявено друго. Че гражданското шествие „По пътя на безсмъртието“ ще бъде под патронажа на държавния глава Румен Радев и после ще се слее с литийното шествие, което тръгва след панихидата в храма „Св. София“. Да, ама не, както обичаше да казва коментаторът бай Петко Бочаров. Ден преди събитието излязоха съобщения, че президентът лично ще поведе шествието; заговори се, че то ще има политически характер, макар организаторите, близки до президента, да отрекоха това. 

В 16,30 ч. отидох на площада пред президентството. И какво да видя – събираха се хора „на партиен принцип“, в центъра имаше група депутати от БСП. Всички те се поздравяваха съзаклятнически, като на открито партийно събрание. А от колата, предвидена да озвучава събитието, се раздаваха предварително подготвени знамена с наименованията на градове от страната. И еднакви портрети на Левски. Никаква спонтанност. Добре режисирана партийност. 

Сетне, за всеобщо удовлетворение на събралите се, изникна Корнелия Нинова с яркожълт шал. И започна да прави изявления пред медиите. 

След което организаторите обявиха, че шествието очаква появата на президента и вицепрезидента, защото замисълът е „да се извърви пътя от османския конак до бесилото“, сиреч голготата на Левски. 

Простете, но цялото това отъждествяване на „османския конак“ с „президентството на републиката“ не можеше да не остави лош вкус в устата – какво собствено пречеше шествието да тръгне тъкмо от някогашния конак (днешна Национална художествена галерия), в чието подземие е бил занданът на Левски? Нищо, освен конюнктурни политически страсти. Това е честният отговор. За да могат събралите се „поддръжници“ на Румен Радев, воглаве с пет-шест депутати от БСП и неизбежната Нинова, да посрещнат като месия президента, който да оглави шествието. И то със скандирания: „Румен, Румен…“ 

Самотен фен с черни очила, правейки стрийминг с телефона си, призоваваше гръмогласно: „Да живее Румен Радев. Той е нашето спасение!“. Възгласи, посветени на Левски, нямаше. Добре поне че от спрялото в близост комби пускаха записи с гласа на актьора Васил Михайлов и възрожденски песни. Иначе проявата щеше да е съвсем политическа – среща с партийни симпатизанти, правещи си селфита. И така – дълго и продължително. Камери не липсваха, телевизията на БСП снимаше неотлъчно. Селфита и камери. Камери и селфита. 

Попаднах в множеството на известна лява публицистка, писала дълги години за Левски. В един момент не се сдържах и я попитах след поредните скандирания „Радев, Радев“: „А дяконът Левски къде е във всичко това?“. Тя с някаква тъга ми отвърна: „Недей, че току-виж някой в отговор вземе, че викне ЦСКА“. Пак мач между „червени“ и сини“. 

И тъй поехме по „пътя на едно безсмъртие“, газейки из днешното българско блато. 

Какво искам? – сигурно ще попитат някои. Нима отричам правото на други хора от някаква политическа сила да отбележат паметта на Апостола на свободата, както те я разбират? Или пък приемам правото на „властимащите“ само те да изразяват мъченика на българската свобода? 

Не, не отричам ничие право и не приемам ничий политически монопол над историята. 

Тъкмо поради това се обявявам против „патронирането на паметта“ и спекулациите с „чистата и свята република“. И честно казано, направо ми се повдига от разрастващата се „политическа казионщина“. 

Нека деполитизираме 19 февруари. Или поне да се опитаме да предприемем стъпки в тази посока. 

В правомощията на Столичния парламент е да поиска от органите на реда следното: на 19 февруари пространството около паметника на Васил Левски да е пешеходна зона с открит достъп на гражданите. А не с пропускателни пунктове и метални заграждения. 

И всеки, който поиска да стигне до паметника и да положи цветя там, да е в правото си да го стори. Включително и политиците. Но като граждани. На опашка с останалите. А не като „правоимащи“ спрямо „правонямащи“. 

Нали сме за „чиста и свята република“? Равни. Пред историята и пред закона. 

И това да е ден без политически речи. Без организирани дюдюкания на политически фенове. И без футболни агитки (по възможност). 

Колкото и заети да са българските политици, струва ми се, че все ще могат да отделят някоя и друга скъпоценна минута от времето си. Без да е необходимо непременно да влизат в телевизионните новини. И без трафаретните съобщения: „цветя от този или от онзи“. От тази или онази партийна група, от една или друга парламентарна сила. Знаци на почит, финансирани от джобовете на същите тези граждани, които чакат на дълга опашка, след като си заминат политиците, за да положат своите цветя от сърце. 

Простете, но с какво кокичетата на една възрастна жена стоят „по-долу“ от казионните венци, финансирани от бюджета? За да се гради от това телевизионен спектакъл? 

И не е ли време 19 февруари да се превърне в политически ден за смирение? В ден за вслушване в Историята? Нещо, което не е никак малко. И от което българското общество ще има огромна полза.

Що се отнася до гражданите, те ще са в пълната си свобода да избират – дали да участват в шествието за Васил Левски, или да присъстват на панихидата за йеродякон Игнатий в храма „Св. София“ и на литията след нея (без ограничения, а не както сега – с покани). 

Политизацията в случая е равносилна на сквернословие. 

А и историческите препратки с днешна дата ми се струват повече от неуместни: нито Румен Радев е Васил Левски, нито Корнелия Нинова е Райна Княгиня, нито Бойко Борисов е Стефан Стамболов. 

Проблемът с възпоминанията на исторически личности като Левски и Ботев е чисто морален. Както го долавя още писателят Георги Марков в прочутото си есе за Ботев: „ако човек се вгледа в добре режисираната церемония на честването, в кухите и празни речи, които стотици високоговорители ще изстрелят срещу мълчаливата снага на Балкана, и рече да потърси онова, което се нарича единство между думите и делата, ще разбере, че Ботев не е нищо друго освен повод или икона пред олтара на свободата, която в определен ден хиляди грешни устни трябва да целунат, за да излъжат света, а може би и себе си, че вървят по същия път“. 

Ала най-покъртителното в цялата тази „политическа режисура“ в „деня на Левски“ е, че него там просто го няма. Реалният Васил Иванов Кунчев отсъства. Няма го със самотата си, с драмата си от онези последни 28 дни от живота му в очакването на бесилото, която сме в невъзможност да реконструираме. Защото той е останал сам. Съвсем сам. Изоставен от съратници и съмишленици. 

Големият изследовател на неговия живот проф. Иван Унджиев на десетки страници в монументалната си биография от 1945 г. се опитва да даде отговор защо е било така, а отговор все няма и няма. 

Най-лесното обяснение е романтично – само смъртта закръгля делото на един живот. А самотата е неизбежната ѝ сянка. Един стар кореняк софиянец – Дамян. Ив. Богоев – свидетелства обаче пред проф. Унджиев: „тогава всички се бяхме така много изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки“. 

Тъжно, но автентично. И съвсем не патетично, за разлика от днешните политически речи. 

Винаги политически изкусително е да се сведе една саможертва до идеология и злободневност, до маса и класа. Трудно е зад една индивидуална трагедия да се открои поривът към човешка свобода. 

А свободата не е казионщина. Нито омразата е политика.

(Заглавието е на Faktor.bg)