Николай Слатински

Тежка е днес участта на Украйна. 

Украйна води война срещу един превъзхождащ я по

материални (енергийни), 
финансови (долари и евро в трезорите на държавата – постъпващи и досега от западните правителства и данъкоплатци), 
военни (платформи, ракети, оръжия и боеприпаси) 
и човешки („пушечно месо“) ресурси 
враг, начело на който е аморално чудовище с болна психика, циклофреничен манталитет, нарцистична социопатия и маниакални амбиции.

Сърцата на нормалните и разумни, проевропейските и продемократични хора са с Украйна.

Но преживявайки за Украйна сега, желаейки ѝ с цялата си душа и разум успех в тази жестока и абсолютно непредизвикана война, ние, българите, трябва да анализираме последните десетилетия в Украйна и да дирим част от причините за нейната тежка участ днес именно в това, което се случи и не се случи в Украйна през тези последни десетилетия.

Украйна е отворена книга за нас,

българите и ние трябва да я четем и между редовете и по белите ѝ полета.

Вече писах, че Украйна плаща през тези ужасни месеци на война кървав данък заради проруската Пета колона, която бе проникнала из целия ѝ управленски и обществен организъм.

И у нас проруската Пета колона е проникнала масово в парламента, правителството, президентството (особено!) и в съдебната система.

Ние сме единствената страна в ЕС и НАТО, начело на която стои отявлен и изобщо не опитващ се поне малко да го прикрие, прорашистки държавен глава. Уви...

Един от най-сериозните проблеми на Украйна през същите тези няколко десетилетия, последиците от който сега правят толкова безумно висока цената на всичко, което днес преживява Украйна, бе това, че нейните специални разузнавателни служби - в частност и системата ѝ за национална сигурност,  като цяло бяха абсолютно проникнати от мрежите на руските специални служби!

Украйна след 2014 г. непрекъснато се чисти от това дълбоко, широко и високо проникване на руски разузнавачи и техните агенти и доносници, но дори в дните на войната още не може да се изчисти от тях. 

Вижда се как тази проруска шпионска мрежа се включи активно в активното информационно мероприятие по сатанизирането на толкова обаятелна и компетентна фигура като Алексей Арестович и така се получи силно асиметричен, съсипващ доверието в него удар заради една-едничка допусната грешка. 

Слушайки го практически всеки ден, честна дума, съжалявах, че нямам контакти с него, искаше ми се да го предупредя, че трябва да дозира участията си в медиите и мрежите, защото колкото повече говори, макар и да говори разумно, информирано и компетентно, той увеличава вероятността да каже неволно нещо със значителни негативни последици за него. И неизбежната грешка се случи. Но ударът на рашистката информационна репресия срещу него бе не просто наистина силно асиметричен, а направо зловещ.

Да се върнем към България. 

Не бива да имаме никакви илюзии:

Българските специални разузнавателни служби в частност и системата ни за национална сигурност като цяло изобщо не са се изчистили от масираното проникване на Русия в тях. Това проникване не е дело на няколко души, то има характера на мрежа. 

Питателна среда за тази мрежа е метастазата на русофилието, каквато е путинофилието. Както сред нашия народ, така и в спецслужбите има хора – и това е потресаващо като абсурден феномен –

които обичат Русия повече от България!

Ето това е злокачествената разлика между русофилите (путинофилите) в другите европейски държави и в България – само в България част от русофилите (путинофилите) поставят Русия на първо място за себе си, а България – на второ!!

Това вече е мозъчна увреденост, психическа болест, която по своя смисъл, същност и съдържание е патология, а по даване на опасни метастази тя е нелечима.

Нещата се усложняват още повече от това, че зависимостите от Русия (някои от които са резултат от самопредлагане или от доброволно сътрудничество) страдат от един типично български синдром. 

Ще го нарека библио-сарайски синдром. Библио-сарайският синдром се характеризира с четири присъщи му иманентно и перманентно черти:

Първо, библио-сарайският синдром е безогледно путинофилски, той превръща страдащите от него в коне с капаци – каквато и информация за зверствата на рашистите в Украйна да постъпва, както и да фалират и да мутират непрекъснато мотивите за тази жестока война, изтъквани от Путин, тези хора не си променят мнението за войната, те са за Путин независимо от всичко, те са пропутински фанатици и прорашистки апологети.

Второ, библио-сарайският синдром има родилен дефект – неистова страст към корупцията. Боледуващите от него не познават и не признават други отношения, освен тези на корупционна основа. Както с лекота се включват във всяка наложена от някого корупционна схема, така и те при всяка възможност залагат корупционни капани и продухват корупционни канали. 

Забележете – не става дума за присъщата на корупцията алчност. Не, за подобни хора корупцията е начин на съществуване, за тях по-важно от това да печелят несметни пари от корупция е самото практикуване на корупцията! Тя е другото име на тяхното разбиране за поведение в обществото и за изграждане на отношения с другите обществени структури и индивиди.

Трето, библио-сарайският синдром е присъщ на хора, които от всичко най-много обичат да са в сянка, да са зад сцената, да манипулират невидимо обществото и отделните човешки същества, да дърпат конците. Те се опиват от своята (уж) анонимност, те са сиви сенки на още по-сиви кардинали. Те са като хлебарките – на тъмно правят своите финансови, икономически, научни, властови и свързани със сигурността оргии, но ако се хвърли внезапно някаква светлина върху тях, се разбягват и се крият из дупките на обществото, из структурите на системата за сигурност, банките, държавните агенции, висшите учебни заведения и там слагат маските на академични кадри.

Четвърто, библио-сарайският синдром е жаден за пускане на пипала в системата за национална сигурност. Имаме субекти, в тежка фаза на този синдром, които с цената на всичко и на всяка цена  се стремят да се докопат до светая светих на държавата - Информацията. 

За тях информацията, която черпят служи основно за следното: 

най-напред да я споделят с руското посолство и руските служби; 
след това, за да я изтъргуват срещу постове във властта и науката и срещу позиции в разпределителните механизми за парите на европейските и българските данъкоплатци; 
после, за да манипулират и правят зависими тези, които са потърпевши от тази информация; 
и накрая, за да удовлетворят своето патологично его – да знаят нещо пò така, нещо, по-специално, нещо по-чаршафно, нещо по-скандално, та като се съберат заедно, да си споделят и да си доказват кой от тях е по-по-най-информиран.

Често тази информация се използва и да се хвърля кал по различни хора, да се плетат интриги, да се опорочават полезни инициативи или да се охулват кадърни политици и учени. 

За да слагат ръка върху спецслужбите, тези хора преследват със съблазни всеки, който е бил в разузнавателната общност или на ключова позиция във висшите учебни заведения, където се преподава сигурност, примамват го с бързи писти за доцент и професор, покваряват го, изпиват му достойнството, колкото му е останало и го превръщат в един от тях, с други думи действат като ракови клетки, които като срещнат здрави клетки или ги убиват (т.е. съсипват като авторитет) или ги превръщат също в ракови клетки.
Накратко, заедно с всички вреди, които носи на България проруската мрежа от български шпиони и доносоници в специалните ни разузнавателни служби в частност и в системата за национална сигурност като цяло, за България има още един много опасен тип риск –

това е библио-сарайският синдром

Ще направя в заключение една аналогия с Науката за сигурността.

Доскоро всеки риск за системата вървеше заедно със „своята“ уязвимост. Т.е. ако системата имаше някаква уязвимост, то свързаният с тази уязвимост риск щеше неминуемо да я надуши и да пробие системата през нея. Затова управлението на рисковете, повтарям – доскоро – се правеше като се минимизираха уязвимостите или дори се премахваха.
Сега обаче се появява ново поколение рискове, които са присъщи за днешното Рисково общество.

Науката за сигурността нарича тези рискове – рисковизирани проблеми или точно така – рискове от ново поколение. 

Рисковизираният проблем, рискът от ново поколение може да експлоатира не само свързаната с него уязвимост, а ВСЯКА уязвимост на системата! 

Нещо повече, като намери която и да е уязвимост на системата, този рисковизиран проблем, т.е. този риск от ново поколение прави намерената и пробита уязвимост вече достъпна за ВСЕКИ друг риск, а не само за свързания с нея риск.

Следователно, рискът от ново поколение може да нахлуе през която и да е уязвимост на  системата и да разтърси и дори да съсипе цялата система. 

А като нахлуе през тази уязвимост на системата, той я превръща в уязвимост, достъпна за всеки друг риск!

Вече не върви когато на хоризонта се зададе риск, ние да минимизираме или премахнем свързаната с него отделна уязвимост! Днес противодействието на рисковете от ново поколение става само на системното, общото, комплексното, цялото (холистичното) ниво!

На рисковете от ново поколение системата трябва да реагира като система!
...
В този смисъл библио-сарайският синдром е стратегически риск от ново поколение за системата ни за национална сигурност. Той може да нахлуе в тази система през всяка нейна уязвимост. И като нахлуе през която и да е уязвимост, библио-сарайският синдром прави тази уязвимост достъпна за който и да било друг риск.

Ето защо на библио-сарайския синдром трябва да се даде отговор на системно ниво – на нивото на системата за национална сигурност, което значи всъщност на ниво Държава!
И този отговор трябва да се даде сега. Утре може да бъде късно. И дори фатално късно.

Четете отворената книга „Украйна“ и между редовете. А така също и по белите ѝ полета!