Евлоги Станчев*, специално за Faktor.bg

Едва ли в ранните часове на 24 февруари 2022 г., когато русия започна своята пълномащабна война срещу Украйна, мнозина са очаквали, че четири години по-късно бойните действия не само ще продължават, но и че реалността на войната с все по-голяма тежест ще определя времето, в което живеем. Нито руското ръководство предвиждаше, че „специалната военна операция“, целяща капитулацията на Киив „за три дни“, ще претърпи звучен провал, а руската армия ще затъне в спирала от неуспехи и нищожно напредване на цената на над милион загинали и осакатени руски войници; нито пък международната общност допускаше, че опитите за деескалация чрез инструментите на дипломацията и налагането на санкционни пакети ще се окажат крайно недостатъчни за желаното прекратяване на кръвопролитията.

Но най-вече, изненадващо малко бяха онези сред нас, които започнаха да осмислят събитията не просто като война, а като 

исторически прелом

Прелом, който поставя неимоверно повече въпроси, отколкото дава отговори. Мисленето за войната тъкмо в този ключ очерта болезнени, но и важни оценки – относно крехкостта на всичко онова, което съвременните общества прекалено дълго възприемаха за неизменна даденост.

В този текст няма да говоря толкова за украинския Героизъм (главната буква е съвсем умишлена) – през изминалите 1,461 дни се изписаха тонове текстове върху смелостта, устойчивостта и жертвоготовността на украинския народ, в действителност намиращи трудно свой аналог в историята. Нито ще се спирам подробно на естеството на руския режим, неговите вече неизброими военни престъпления в Украйна и извършвания геноцид срещу украинците – тема, която също беше повод за множество писмени и други материали. Тук по-скоро ще поговоря за руската война срещу Украйна като 

огледало на западния свят,

 към който претендираме, че принадлежим и ние. За войната като барометър, разкриващ с хирургическа точност способността на нашите общества да носят колективна морална отговорност, действителното съдържание на декларираните от нас ценности и стойността на историческата ни памет.

Поставяйки разговора в такава перспектива, в съзнанието ми мигновено изплуват три тежки думи – вина, лицемерие и предателство. Те не са плод на моментна емоция – напротив, употребата им отразява всичко онова, което всеки от нас имаше възможност да наблюдава като поведение от страна на една немалка част от международната общност, нейните лидери и институции през последните четири години.

В този смисъл е крайно време да признаем тежката, вече историческа вина на западния свят – Украйна не просто можеше, тя трябваше да бъде спасена. Това беше изключителен дълг – както по силата на всеизвестните договорни ангажименти, така и от гледна точка на всички онези важни принципи, които нашата международна общност настоява, че въплъщава. Подписването на Будапещенския меморандум през 1994 г. имаше за цел да гарантира, че постсъветското пространство няма да се превърне в кърваво поле на разпад и войни – сценарий, който тогавашна Европа вече наблюдаваше в Югославия. Ето защо, когато русия изпрати войски без обозначителни знаци да окупират украинската Автономна република Крим, Съединените щати и Великобритания (като страни по Меморандума) трябваше мигновено да инициират ясни и последователни действия за

 възпиране на руския иредентизъм

 Украйна трябваше да получи спешна военна помощ – впрочем многократно по-малка от нужната днес. Съдържанието на Будапещенския меморандум не изключваше по никакъв начин изпращането на мироопазващи контингенти, чието присъствие щеше да предотврати появата на „днр“ и „лнр“ (и опитите за други подобни „проекти“) и съответно началото на войната в Донбас.

Но нека приемем, че през 2014 г. Западът не е бил подготвен да реагира на събитията в Украйна – въпреки наличната недвусмислена разузнавателна информация и въпреки че шест години по-рано руският диктатор путин вече беше дал много ясна военна заявка за намеренията си да преначертае постсъветското пространство с нахлуването в Грузия. Дори да се съгласим с тази оправдателна хипотеза, последвалият осемгодишен период на постоянни руски военни провокации и престъпления в Източна Украйна беше напълно достатъчен, за да бъдат осмислени действителните намерения на москва, да се извърши необходимата стратегическа подготовка и да се изградят ефективни механизми за възпиране. На този фон липсата на незабавна и решителна намеса от страна на основните международни актьори след началото на пълномащабната инвазия на 24 февруари 2022 г. на практика разкри това, което мнозина се надяваха да е само плод на фаталистичен скептицизъм – неспособността да бъде защитен следвоенният международен ред.

Но дори последвалите четири години терор очевидно не бяха достатъчни, за да бъдат предприети жизненоважни действия, които със сигурност щяха да спасят живота на хиляди мъже, жени, деца и възрастни – хора, които днес вече не са между нас. През този дълъг период Украйна получаваше военна помощ на принципа „на час по лъжичка“ – само за да бъде държана жива, но с изричната предпазливост да не бъде „ядосан“ путин. Дори небето над Украйна не беше затворено, въпреки многократните призиви. Нека сме наясно – Западът много добре осъзнава, че 

Украйна е последната преграда пред реваншистка русия

 и нейния проект за цялостна геополитическа ревизия на европейския континент. И въпреки това основният механизъм на противодействие срещу зловещите всекидневни военни престъпления на руската армия срещу украинския народ продължават да бъдат частични санкции със забавено действие и беззъби „формати“, лишени от каквито и да е практически последствия.

Ето защо, когато погледнете към застиналите черно-бели снимки на хилядите, десетките хиляди украински жертви, вие се изправяте не просто пред човеконенавистното лице на московския режим – вие виждате също и лицемерното бездействие на голяма част от международната общност. Общност, претендираща, че е изградена върху принципите на свобода и самоопределение.

Тези оценки звучат дори по-болезнено, когато бъдат поставени на фона на драматичния исторически опит на Европа от не толкова далечното минало. Надеждите, че една усилено подготвяща се за война диктатура може да бъде възпряна чрез поредица от цинични отстъпки, свидетелстват за категорично неосмислени грешки от миналото. Съвсем уместни във връзка с това са множеството направени в последно време сравнения между западното предателство срещу Чехословакия, извършено в Мюнхен през 1938 г., и днешното аналогично „клякане“ пред апетитите на русия с цел нейното „омиротворяване“. Уроците на историята не представляват просто езиково клише – те са мярката за политическа и обществена трезвост. Или за липсата на такава.

Нещо повече, недопускането на нови масови унищожения на хора заради тяхната принадлежност беше утвърдено като всеобщ приоритет след края на Втората световна война. Мащабните преследвания и политиките на геноцид през миналия век – преди всичко Холокостът срещу европейското еврейство – намериха своето отражение в следвоенния международен ред под формата на едно кратко, но красноречиво обещание от две думи: „никога повече“. Оказва се обаче, че когато настъпи време този колективен дълг да бъде защитен с реални действия, политиките на памет и възпоменание отстъпват място на колебливост, а понякога дори на релативизация. Видяхме това при Сребреница, видяхме го при ужасяващите руски „зачистки“ срещу чеченския народ по време на двете войни през 90-те и първите години от новия век. Виждаме го и днес, когато русия извършва системен и открито заявен от своето ръководство геноцид срещу украинската нация. Геноцид пред безучастния поглед на всички отговорни международни институции и политически съюзи, призвани да защитават човешкия живот като най-висша ценност.

Тук не става дума за пряка интервенция – говорим за отказа дори декларативно да бъдат признати руските престъпления в Украйна като геноцид. Въпреки че – както многократно съм заявявал (https://faktor.bg/noviyat-ruski-genotsid-sreshtu-ukrayna-dve-godini-po-kasno) – престъпленията, които русия извършва срещу украинския народ след 24 февруари 2022 г., категорично отговарят на критериите за геноцид, предвидени в чл. II на Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид (1948 г.). Конвенция, впрочем приета именно под мотото на същото онова „никога повече“. Това ни отвежда до тревожното, но също 

срамно признание – историческата памет на съвременния западен свят

 сякаш разполага единствено с претенциозна фасада, зад която липсва готовност за действителни и навременни действия.

Днешната реалност не предполага оптимистична прогноза. Слабо вероятно е руската война срещу Украйна да приключи през настоящата година – не на последно място и поради споменатите тук фактори. Окупаторите продължават своя ужасяващ терор срещу украинския народ – всеки ден те обстрелват неговите жилища, училища, болници, църкви, лишават го от електричество и топлина в най-студените зимни месеци, отвличат неговите деца. Уви, руският нашественик не е възпрепятстван от нищо и никого, за да продължи своите престъпления. Въпреки този вече четиригодишен кошмар обаче, украинците показаха, че няма да се пречупят. Онзи, според руската пропаганда „измислен от Ленин народ“, днес преподава как изглежда истинският, безпределният патриотизъм.

Ще си позволя да завърша с един парадокс. Наблюдаваното поведение на западния демократичен свят по отношение на руската война срещу Украйна буди не по-малко загриженост от тази към самите украинци. Докато поставеният в условията на екзистенциална заплаха украински народ постигна впечатляваща консолидация около своите основополагащи ценности, Западът не само че не направи нужното, за да защити нападнатата страна, но с течение на времето сякаш започна да привиква към извънредното всекидневие на войната. Дори бяха направени редица срамни опити за „нормализация“ на отношенията с кремъл. Нещо повече, след четири години на варварска война пред „Портите на Европа“ (по сполучливата метафора на историка Серхий Плохий), вместо обединение около собствените си фундаментални принципи, ние наблюдаваме все по-явен 

възход на крайни, популистки и обществено опасни сили

 в нашите страни.

Да, подобна оценка неимоверно буди тревога. Но тя трябва да бъде приемана не като крайна присъда, а като важно предупреждение – че отказът да отстояваш с действия ценностите, към които претендираш, че принадлежиш, те прави техен антипод. 

Нека сведем глави пред паметта на хилядите украински мъченици. Нека направим нужната морална равносметка и най-сетне осъзнаем, че не Украйна е тази, която не може без Запада – тъкмо обратното. И дано имаме волята да открием в тази героична страна онова, което самите ние очевидно сме загубили.

Слава на Украйна!

Слава на Героите!

*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.