Ярослав Трофимов, анализ за „Уолстрийт джърнъл“

Дванадесетдневната война на Иран с Израел и Съединените щати през юни разби грижливо поддържания образ на непобедимост на режима, смятат много обикновени иранци. Последиците от конфликта допринесоха за вълна от протести през последните две седмици, при които загинаха най-малко 500 души, докато Ислямската република се опитва да си върне контрола.

Кадри, които успяват да излязат от страната, показват, че масовите демонстрации продължават въпреки репресиите. Оценки на правозащитни организации сочат, че силите за сигурност вече са застреляли стотици, а вероятно и хиляди протестиращи. Президентът на САЩ Доналд Тръмп многократно заплаши с удари срещу Иран, ако бъде използвана смъртоносна сила, а във вторник негови съветници трябва да го информират за конкретни мерки, с които Вашингтон може да реагира на убийствата.

Иранските лидери са преминавали през подобни кризи и преди, но този път режимът се намира в значително по-уязвима позиция.

Управлението на аятоласите бе формирано от кървавата осемгодишна война, започната от Ирак на Саддам Хюсеин след Ислямската революция от 1979 г. Социалният договор, наложил се след тази травма, се основаваше на негласното съгласие иранците да понасят лишения и ограничения срещу обещанието за силна държава, която ги защитава от външна агресия.

Това допускане се срина, когато подкрепяните от Иран Хамас и Хизбула атакуваха Израел през 2023 г., предизвиквайки регионална война, която през миналото лято донесе разрушения и жертви в самото сърце на Техеран.

Израелски удари на територията на Иран унищожиха голяма част от военното ръководство, а последвалата американска бомбардировъчна кампания нанесе тежък удар по ядрената програма. Това се превърна в сериозно унижение за режим, инвестирал огромни национални ресурси в мрежа от прокси сили, предназначена именно да предотврати подобно нападение срещу страната.

Днес протестиращите рискуват арест или куршуми, настоявайки не просто за промяна на политики, а за падането на самата Ислямска република. Али Ваез, директор на иранската програма към Международната кризисна група, посочва, че режимът дълго е твърдял, че макар да не е осигурил просперитет или плурализъм, поне е гарантирал сигурност. Оказало се е, че и това не е вярно, поради което обществото е стигнало до извода, че търпението му е изчерпано.

Карим Саджадпур, старши изследовател в Фондацията „Карнеги“ за международен мир, определя юнската война като краткотраен ефект на мобилизация, погрешно възприет като национално сплотяване. По думите му Ислямската република от самото си създаване е водила война по избор, а не по необходимост срещу Израел, а военните унижения разкриват крехкостта на късните диктатури.

Историята изобилства от примери за репресивни режими, рухнали след вътрешни бунтове, предизвикани от военни неуспехи. В Сърбия Слободан Милошевич бе свален през 2000 г., година след бомбардировките на НАТО и загубата на контрол над Косово. Аржентинската хунта бе заменена от демократично управление година след поражението от Великобритания във войната за Фолклендските острови през 1982 г., а военната диктатура в Гърция се разпадна след загубата на войната за Кипър през 1974 г.

Нито едно сътресение няма единствена причина. Непосредственият повод за последната вълна от протести в Иран бе серия от обезценявания на валутата – знак за задълбочаващата се икономическа криза на фона на спада в цените на петрола и задушаващите западни санкции. Тази криза обаче е пряко свързана с международната изолация на страната, която е резултат от провалената ѝ външна политика.

Върховният лидер Али Хаменей, на 86 години, устоя на натиска за промяна след войната и се опита да продължи по стария курс. Техеран не промени съществено външната си политика и не потърси сделка с Доналд Тръмп за ядрената програма, която би могла да доведе до облекчаване на санкциите. Не бяха предприети и значими вътрешнополитически и икономически реформи за укрепване на обществената подкрепа. Алекс Ватанка от Близкоизточния институт във Вашингтон отбелязва, че изненадата не е в способността на американските ВВС да нанесат тежък удар, а в нежеланието на режима да промени политиките, довели страната до тази ситуация, което поражда усещане за пълна безизходица сред хората.

Режимът в Техеран е преживявал и преди масови протести – „Зеленото движение“ след оспорваните избори през 2009 г., както и сериозни вълни на недоволство през 2019 и 2022 г. Днес обаче международната среда е различна. Съединените щати при управлението на Тръмп насърчават протестите, докато регионалните съперници на Иран, най-вече Саудитска Арабия, предпочитат режимът да бъде отслабен и обърнат навътре, но не и напълно сринат.

Съседните държави се опасяват, че страна с над 90 милиона души население може да потъне в гражданска война по сирийски сценарий, с етнически бунтове в райони, населени от кюрди, белуджи и други малцинства, които да се прелеят отвъд границите. Николай Кожанов от Центъра за изследвания на Персийския залив към Университета в Катар посочва, че арабските съседи предпочитат отслабен, но предсказуем Иран и не хранят илюзии, че евентуална смяна на режима непременно би довела до по-дружелюбна власт.

През 2009 г. тогавашният президент на САЩ Барак Обама също се въздържа от подкрепа за протестиращите, концентрирайки се върху ядрените преговори с Техеран. Доналд Тръмп заема противоположна позиция и сигнализира готовност за действия, заявявайки в социалните мрежи, че Иран е изправен пред свобода както никога досега и че САЩ са готови да помогнат.

Тръмп е окуражен и от опита си с Венецуела, където успя да отслаби режима на Николас Мадуро и да осигури известно сътрудничество от неговия наследник. Според дипломати и наблюдатели на Иран това може да го изкуши да приложи подобен сценарий и спрямо Хаменей, надявайки се на по-податлив наследник.

През юни Тръмп заяви, че знае къде се укрива Хаменей, но че няма да го убие – поне засега. Ели Геранмайех от Европейския съвет за външна политика смята, че отстраняването на върховния лидер може да даде шанс на останалата част от режима да възприеме по-прагматичен подход, както се случи в Каракас. Според нея властта би могла да обещае икономическо подобрение чрез сделка със САЩ и вдигане на санкциите, както и да възстанови част от усещането за сигурност.

Остава въпросът дали подобен ход би бил достатъчен, за да успокои иранското общество на фона на настоящото ниво на недоволство и насилие. За част от анализаторите това е възможен изход за управляващата система и сценарий, който би се харесал както на Тръмп, така и на държавите от Залива.

За продемократичните протестиращи подобно развитие едва ли би било приемливо. Есфандияр Батмангхелидж от мозъчния тръст „Борс енд Базар“ предупреждава, че запазването на същността на режима чрез смяна на върха би било трагично и би означавало, че всички загинали в тези и предишни протести са дали живота си напразно. | БГНЕС

---

От Ярослав Трофимов, анализ за „Уолстрийт джърнъл“.

 Техеран | Иран