Иван Кръстев, Портал Култура*

Когато един европеец тези дни си тръгва от Съединените щати, той се чувства като след посещение при зъболекар: устата му е зяпнала, чувството е неприятно, а вкусът е лош.

Наскоро прекарах три месеца във Вашингтон в катедрата „Хенри Кисинджър“ на Библиотеката на Американския конгрес. Привидно работата ми беше да открия смисъла в един свят, който е полудял. Но сякаш единственото, което успях да постигна, е объркване на високо равнище.

Това не бе първото ми посещение в Америка, но беше най-обезпокоителното. Най-много ме смути дълбоката политическа поляризация в страната. Америка се е обърнала към себе си и се е настроила конспиративно. Днес във Вашингтон хората не могат да говорят за нищо друго, освен за президента Тръмп.

Говорят за Тръмп, дори когато си мислят, че говорят за нещо друго.

През цялото време на всички в устата им е само Тръмп.

Единствените, които избягват разговорите за Тръмп, са хората, които работят за него. Някога, когато посещавах Вашингтон, служителите от правителството бяха склонни да говорят с мен, анализатора, за всичко – от войната в Украйна до търговията с Европейския съюз. Искаха позицията им да бъде чута на континента, интересуваха се от външната гледна точка към събитията в света. Ала днес служителите от администрацията на Тръмп се притесняват много, особено от чужденци като мен. Вероятно се опасяват да не се досетим, че дори висшите служители от администрацията на Белия дом имат малка представа каква ще бъде следващата стъпка на президента.

А пък тези, които са склонни да говорят от името на президента Тръмп, представят неортодоксалната му външна политика по подобие на тази на Ричард Никсън. Само че в тези разговори никога не успях да разбера кой е Хенри Кисинджър в екипа на Тръмп. (Мислих си, несъмнено, за самия Кисинджър).

За разлика от правителствените служители, критиците на президента от света на медиите и тинк-танковете нямаха търпение да се срещат с европейците. Срещите наподобяваха безкрайна психоанализа, само дето не беше ясно кой е пациентът и кой е аналитикът. Срещайки се с десетки такива хора във Вашингтон, чувах едно и също: в най-добрия случай Тръмп е един случаен президент; той е президент на малцинството; избран е от руснаците; а в някои скорошен миг (макар и не достатъчно скоро) той ще бъде изхвърлен от Белия дом. Тези разговори издаваха тревога и надежда – тревога за това, което Тръмп вече е разрушил, и надежда, че щом той си отиде, всичко ще се върне в нормалното си състояние.

Усещането ми беше познато. Подобна надежда бях виждал и в Европа. В повечето европейски столици политици и аналитици искат да вярват, че преди да е твърде късно, Тръмп вече няма да е на власт, а световният ред – включително близкият съюз между Европа и Съединените щати – ще бъде възстановен.

Но ето я и мръсната тайна,

която научих за тези три месеца във Вашингтон: това не е вярно. Светът няма да се върне в предишното си състояние, дори демократите да влязат отново Белия дом през 2020 г. И причината дори не е само това, че даже и Тръмп да си отиде, мнозина от подобните нему лидери по света ще останат. Много от промените, започнати от Тръмп в американската външна политика, ще продължат да действат дълго след като него вече го няма. А що се отнася до ролята на Америка в света, то последиците от неговата политика могат да се окажат по-дългосрочни от тези на Джордж У. Буш или Барак Обама. Мигът на Тръмп може да се окаже като мига на Труман, когато за един кратък период от време Америка драматично променя възгледите си за света.

За европейците може да е трудно за преглъщане, ала това е посланието, което донесох от Вашингтон. Светът след Тръмп няма да бъде същият, както светът преди Тръмп.

Президентството на Тръмп постави началото на две значими промени, които ще продължат да действат и след като той вече не е на власт. Първо, в лицето на неговата администрация Америка е изгубила увереността в своята изключителност. Не само президентът, но и поколението на XXI век (по-голямата част от представителите на което не го одобряват) вече не споделят убеждението,

че Америка е „незаменимата нация“,

морално задължена да направи света сигурен за демокрацията. Разликата е, че поколението на XXI век смята, че Америка едва ли е по-добра от другите страни, докато президентът Тръмп е убеден, че ако Америка иска да защити световното си лидерство, тя дори трябва да бъде по-лоша от останалите.

Второ, в епохата на Тръмп съперничеството с Китай вече се налага като организационен принцип на американската външна политика. Републиканците и демократите днес спорят по почти всичко, но ако има един въпрос, по който постигат истинско съгласие, това е убеждението, че Америка трябва да промени политиката си към Китай. Само неколцина идеалисти във Вашингтон продължават да смятат, че икономическото развитие на Китай ще доведе до политическо отваряне. Вече има консенсус, че допускането на Китай да се присъедини към Световната търговска организация през 2001 г. е било грешка и че ако Америка не успее да ограничи геополитическото влияние на Китай днес, утре това ще бъде невъзможно. Безпокойството на Америка от Китай, според мен, е резултат от осъзнаването на факта, че пазарноориентираният китайски авторитаризъм, основан върху контрола над информацията, е много по-опасен противник за либералните демокрации, отколкото някога беше съветският комунизъм.

Днес често може да усетите носталгия у европейците към епохата на Студената война – време, когато Съединените щати и Западна Европа бяха единни срещу Съветския съюз. Ала американците не споделят тази носталгия. Те търсят съюзници, които да ги подкрепят срещу Китай. Само че конфронтацията с Пекин не е нещо, към което повечето европейци имат интерес.

Ще бъде трагедия, дори голяма грешка, ако европейците не осъзнаят, че отношенията им със Съединените щати ще зависят от отношението им към Китай, и че това се отнася не само за настоящето, но и за времето, когато Тръмп вече няма да бъде на власт. А за Европа заемането на позиция в бъдещата конфронтация между Вашингтон и Пекин ще бъде много по-болезнено от отиването при зъболекар.

Англоезичният оригинал на статията е публикуван в „Ню Йорк Таймс“.