Виктор Димчев 

Какво се случи? Вместо опозицията да бъде смазана, управляващите се разпаднаха на съставни части. А-отборът и старата мафия излъчиха нефелно управление. Извън отделните успехи, на практика нищо в държавата не се промени. Нито корупцията, нито борбата с нея, нито клакьорите. Още две загубени години за политическите запалянковци. Времето няма да върнем назад. След поредните предсрочни избори можем да добавим още загубено време. В нечия полза, в нечия вреда – процент нагоре, няколко заплати надолу, нови играчи, стари муцуни, пребоядисани и окаляни принципи. Нито километър инфраструктура. Нито едно съществено решение на драмата с корумпираните съдилища. Нито крачка в подкрепа на държавното обвинение. Нито грам подкрепа върху една от везните на справедливостта, за сметка на олигархическите зависимости.

Предстои да решим дали България продължава на ръчно управление през служебни кабинети, раждащи партии, или автоматичните предавки, водещи до крамоли сред партии и коалиции, както, комуто и колкото е удобно. Написаното с букви върху сградата на Народното събрание остана само за подбив, а не за следване. Благоденствие и свобода, това ни определя като народ, не бройката върху скарите на Орловград. Революцията спря еволюцията. Време е да спрем да си измисляме площадни многохилядни заявки за властта, а просто да се приемем, каквито сме, през аргументацията, която носим за промяна. Чрез гласуване. Чрез работа, работа и пак работа. Чрез промяната на България. За новата България. За същата България. За по-добрата България. За нашата България. За нея, за България. Думички можем да измислим безброй. Дела трябват, ала отсъстват. Думите на хората, дори когато имат завиден авторитет или шкембета, не стигат. Свърши ли анархията? Време е за градеж. Идва есен, след чиято зима нещата повече няма да са същите, нито авторитетите на носителите на новото, нито влиянието на авторитетите на старото. Време разделно? Може би не. Време за нови основи.