Почина галеристката Цена Бояджиева, внучката на Златю Бояджиев. Това съобщиха във Фейсбук нейни близки. "С много болка съобщаваме, че на 02.11.2020 г. внезапно ни напусна Цена Бояджиева.

Най-цветният човек в екипа на Софийската филхармония, тя се грижеше за галерия "България" с усърдие и всеотдайност. Нейната доброта и оптимизъм ни караха да се усмихваме и в най-трудните моменти. Никога няма да я забравим! Почивай в мир!, съобщиха тъжната новина от екипа на Софийска филхармония.

Цена Бояджиева е трето поколение от пловдивската арт фамилия Бояджиеви. Неин дядо е прочутият български художник Златю Бояджиев, а баща й е Георги Бояджиев-Бояджана - един от петимата големи от групата на пловдивските художници, заедно с Георги Божилов-Слона, Димитър Киров - Ди Киро, Енчо Пиронков, Йоан Левиев и Христо Стефанов.

Цена Бояджиева е създател, галерист и куратор на едно от най-посещаваните арт пространства в София - столичната галерия "България", разположена в едноименния концертен комплекс - дом на музикалните състави на Софийската филхармония.

В една от последните си публични изяви Цена представи второто, преработено издание на книгата “Виденията на Златю Бояджиев” от Димитър Пампулов. Първото е отпреди осем години и е написано по повод 110-годишнината от рождението на художника.

„Решихме с брат ми да представим работи, които – някои не са виждани, а други, които ги знаят хората от репродукции. Ще участва една работа, която е единствената започната с дясната ръка, а я завършва след инсулта с лявата – „Баташкото клане“, обясни тогава Цена Бояджиева.

Нейната майка й разказвала, че когато рисувал след инсулта, дядо й си тананикал „Бела съм, бела юначе“, тъй като вече не можел да говори. „А аз в по-късния период, когато стоях при него в ателието, учех си уроците или просто стоях, защото обичах да бъда при него, той умираше за Демис Русос, харесваше му, даже се просълзяваше и докато рисува, си пускаше радиото да слуша“, разказва Цена приживе.
 
„Докато бях малка, беше много лесно. Той просто беше един трудолюбив човек, ставаше в пет и отиваше да рисува. Като пораснах, нещата тръгнаха в съвсем друга посока – казваха, че е голям, казваха, че това заболяване го прави велик, започнаха да ме гледат по-особено и мен, което ме притесняваше. Човек във времето свиква с всичко това, но носиш кръста на този човек под някаква форма.“

Нямаше скука покрай дядо ми, разказва още Цена Бояджиева. Тя помни как той обичал да изчезва, без да извести предварително близките си за плановете си – например когато реши да отиде в Бургаско да рисува нестинари или пък да се оперира, без да им каже, за да не ги притеснява.