„Вселенско събитие“ – нещо като нищо, предизборен камуфлаж за наивници

Архимандрит Никанор

Вселенският патриарх си замина и Светият ни Синод се радва на огромната си победа: зилотите и другарите му разрешиха да направи най-естественото - да посрещне и да съслужи с един православен патриарх от поместна църква, с която БПЦ е най-тясно свързана.

Велико, епохално постижение!

Вековният каноничен ред в Православната църква се пропука през 1589 г. и окончателно се срути след края на Османската династия. Парадоксално, но падишахът играеше ключова роля в две религии. Той първо пое щафетата от наследниците на Константин да бъде “външен епископ” на Църквата, а няколко десетилетия по-късно стана и халиф на мюсюлманската умма. 

След краха на Османската империя Православната църква се разпадна на отделни, фактически независими локални църкви, които впоследствие се групираха по геополитически и културно-етнически признак. Възникна

 вакуум на каноничната власт, 

тъй като го нямаше цезаря, който да налага спазването на каноничния ред.

Във възникналия хаос подкрепеният от мощната съветска държава и контролиран от репресивния й апарат Московски патриарх се опита да поеме юздите на Вселенското православие по модерен, социалистически начин - като Голям брат в общността от “независими” поместни църкви, където всичко се решава с вишегласие. Големият брат просто следи кой как гласува и взема съответните кадрови мерки. Познато е на тези, които помнят “Мелодия на годината”.

Е, “империалистическите църкви”, начело с ползващият се с подкрепата на Държавния департамент Вселенски патриарх, все още резидиращ в старата османска столица, не искаха да се откажат от изпитания монархически модел на “пръв сред равни” и едновременно с това “пръв без равни”, адаптиран към съвременните специфики. А именно, като приема върху себе си някои от по-раншните прерогативи на цезаря.

След известно стопляне на отношенията между гореизброените две групи поместни църкви при разпадането на социалистическия лагер, с възприемането на православизма като официална идеология на днешна Русия борбата между Цариград и Москва отново се изостри, особено след като последната бойкотира Всеправославния събор на Крит - където новата роля на Вселенския патриарх щеше да бъде официализирана при всеобщ консенсус.

Каква е ролята на БПЦ? 

През всичкото това време, от 1945 г. насам българската църква е верен сателит на Москва. Тя първа декларира отказ от участие на Критския събор, въпреки, че беше участвала в работата на предсъборните комисии и беше подписала всички документи. По-късно, през 2017 г., по руско нареждане БПЦ на практика отказа да влезе в общение с Македонската православна църква в качеството си на нейна Църква-майка и да ходатайства за нормализирането на каноничния й статус. Когато в началото на 2019 г. Вселенската патриаршия издаде Томос за автокефалия на Православната църква на Украйна, БПЦ отказа да го признае. Съвсем наскоро, след гостуването си на о. Имврос, нейният предстоятел в отговор на журналистически въпрос отново потвърди, че счита Украйна за част от каноничната територия на РПЦ. И накрая, но съвсем не по важност, българският Синод така и не намери духовни сили и църковно-политически кураж 

да осъди руската агресия в Украйна

 и да прояви солидарност с нейните жертви. Българската църква не организира никакви благотворителни кампании за помощ на бедстващите цивилни украинци, като например изпращане на генератори, и не прояви никаква особена грижа за украинските бежанци, намерили подслон у нас. Изключение са само трите смени летни лагери за деца от Сумска област (едните заедно с българчета), проведени в Църногорския манастир.

Какво се промени с посещението на Вселенския патриарх у нас?

Нищо. Българската църква не е признала решенията на Всеправославния събор в Крит. Не прави нищо, за да помогне на МПЦ-ОА да довърши процеса на каноничната си автокефалия. Не е признала ПЦУ и не съслужава с нейния клир. Не е осъдила руската агресия срещу Украйна и не е изразила солидарност със страдащия украински народ.

Просто бе приет един напълно каноничен предстоятел на поместна православна църква, с която българската църква е в общение, и бяха разменени куп любезности. Изложби, концерти, приеми, съвместно празнично богослужение - всичко по църковно-дипломатическия протокол, даже с лек социалистически оттенък: бяха запушени устите на дежурните пропагандисти, които иначе не спират да наричат патр. Вартоломей “еретик-икуменист” - точно както навремето властта прибираше определени съмнителни и социално-опасни елементи при височайши посещения. Нищо ново под слънцето. 

Може ли Българската православна църква да бъде посредник?

Във връзка със своята визита Вселенският патриарх Вартоломей изрази надежда, че БПЦ би могла да изиграе посредническа роля за изглаждане на отношенията между двата силови центъра в Православието - Цариград и Москва, понеже се ползвала с уважението на последната. Тук няма да обсъждаме колко може един господар да уважава слугите си. Недоумение поражда самата идея за посредничество, и то идваща директно от върха на единия от двата центъра. Произнасяйки тези думи, патриарх Вартоломей от какво има на ум да се откаже, за да постигне компромис с Москва? От ролята си на пръв със и без равни? От правото си да свиква Всеправославни събори? От прерогативите си да предоставя автокефален статут и да бъде каноничен съдия от последна инстанция? От Томоса, с който създаде ПЦУ? 

Какво точно може да предложи патриарх Вартоломей на Москва, за да я накара… да направи какво? Да възстанови общението си с Цариград? Да признае първенствуваща му роля? Да се откаже от претенциите си към Украйна? Да се изтегли от каноничната територия на Александрийската патриаршия? Да признае, че “руский мир” и “православния шахидизъм” са еретически учения, несъвместими с Евангелието?

На какъв компромис е готова Москва всъщност?

За мен, като изключим едни много на брой ценни предмети, това посещение няма никакво особено значение.