„Всяка саможертва в името на България е малка!“

Николай Ненчев

„Всяка саможертва в името на България е малка!“

Това са думи на Тодор Кавалджиев, вицепрезидент на Република България от 1997 до 2002 г. Чувал съм ги много пъти от него. Вярваше в тях с цялото си същество и го беше доказал с живота си: повече от единадесет години в най-жестоките комунистически концлагери и затвори. Единадесет години страдание, унижение и лишения, без нито за миг да се откаже от убежденията и достойнството си!

Никога няма да забравя и историята на Никодим Попов, заместник-председател на Седмото Велико народно събрание.

Комунистическата власт иска смъртта му по скалъпени обвинения, че е англо-американски агент и работи за „събарянето на народната власт“. Преди окончателната присъда адвокатът му идва при него. Пред майка му, обикновена селска жена с необикновено силен дух, той съобщава, че е говорил със съдията: ако Никодим се признае за виновен, съдът ще прояви „милост“ и вместо смърт ще му даде „само“ доживотен затвор.

Тогава майка му го хваща здраво за ръката:
„Сине, ако не си направил това, не признавай!“

Една майка изпраща сина си на смърт, но не му позволява да предаде истината!

Каква сила! Какво достойнство! Тя предпочита най-страшната болка, която един родител може да понесе, пред това да види сина си унизен чрез лъжа. Нямаме право да забравим този урок!

Спомням си и стотиците, хилядите страдалци, николапетковисти, както с гордост наричаха себе си. Имах честта да се докосна до съдбите им. Заради убежденията и вярата си бяха преследвани, унижавани, хвърляни в затвори и лагери. Някои загубиха здравето, младостта и живота си. Достойнството си не загубиха.
Днес трябва да си спомним за Никола Петков, лидера на обединената демократична опозиция, който се изправи срещу комунистическата диктатура, знаейки, че това може да му струва живота. Думите му звучат като завет:

„Един мъртъв Никола Петков ще бъде много по-полезен на България, отколкото жив, но с намордник!“
„Аз няма да бъда жив, но България ще бъде свободна!“
„Не в името на българския народ, а в името на вашите господари от Кремъл ме осъждате на смърт!“

И колко болезнено актуални звучат днес!

Диктатурата не успя да сломи тези мъже

Затворите не затвориха съвестта им, смъртните присъди не унищожиха мечтата им за свободна България. Те се оказаха по-силни от своите палачи!

Когато дойде свободата и можеха да потърсят възмездие, мнозина от тях избраха прошката. Направиха го по християнски, в името на демократичното, европейско и атлантическо бъдеще на България.

Техните мъчители не им простиха. Нито на тях, нито на децата и внуците им. Страхуваха се от свободолюбието и истината, които тези хора носеха. Затова последва още една присъда: присъдата на забравата. Опитаха се да заличат имената им и да превърнат саможертвата им в неудобна подробност от историята.

Но тази присъда удря и нас, живите. Когато забравим тези хора, губим нравствените си ориентири. Когато премълчаваме престъпленията срещу тях, оставяме лъжата да мине за истина. Когато приемем несправедливостта за нещо обичайно, сами се отказваме от свободата, за която те платиха толкова висока цена.

Погледнете днешна България!

Колко често мълчим, когато трябва да говорим, и заменяме принципите с удобство!

Нима за такава България са страдали и умирали? Нима майките им са изпращали синовете си на смърт, за да живеем ние в примирение и безразличие?

Не! Не е достатъчно да помним имената им, ако забравяме смелостта им. Длъжни сме да разказваме истината и да предаваме на децата си примера им. Паметта за тях е отговорност пред бъдещето.

Все още вярвам, че не е късно да върнем уважението към истината и достойнството

в обществения живот. Да изградим България, в която свободата и справедливостта са реални, а моралът не се смята за слабост.

Това зависи от нас. От готовността ни да кажем истината, когато е неудобна. Да се противопоставим на неправдата, когато е силна. Да поставим обществения интерес над личната изгода.
Те имаха смелостта да пожертват живота си. Нашата задача е да имаме смелостта да живеем достойно.
Никола Петков не се отказа от свободна България. Тодор Кавалджиев не се отказа от вярата си. Никодим Попов не прие спасението чрез лъжа. А една българска майка предпочете синът ѝ да остане верен на истината с цената на живота му.

Какво оправдание имаме ние да се примиряваме?
Нека не позволим на забравата да довърши онова, което палачите не успяха!
Те не предадоха България. Нямаме право да я предадем и ние!
Народ, който помни героите си и отстоява идеалите им, може да бъде изпитван, но никога победен.
Вярвам, че можем. И вярвам, че ще успеем!