Сръбският президент Александър Вучич отново демонстрира склонността си да превръща външнополитическите жестове в лични хвалебствия. След срещата си с китайския държавен глава Си Дзинпин той не пропусна да припомни, че е „единственият сърбин от 105 години насам“ с най-висок руски орден, връчен му лично от Владимир Путин – събитие, което Вучич представи като историческа легитимация на собствената си роля.

В типичен за него стил, сръбският лидер не говори толкова за държавни интереси, колкото за личната си значимост. Той изтъкна, че китайците скандирали името му навсякъде, че всеки искал да се снима с него и че дори не спал преди срещата със Си. Така Вучич превърна дипломатическите разговори в сцена за самореклама, обвита в патетика за „сръбската борба срещу нацизма“ – разказ, който често служи за вътрешнополитическо легитимиране, но този път беше адресиран към китайския лидер.

Подобна реторика показва два важни аспекта от политическия му стил: първо – зависимостта му от външни „силни партньори“ като Русия и Китай, които той представя като гаранти за сръбския суверенитет; и второ – използването на историята и символите, за да се изгради образ на Сърбия като „вечна жертва и борец срещу фашизма“.

Докато Вучич говори за „нови фабрики и пътища“ и уверява, че Сърбия ще има китайска подкрепа по Косово, основният акцент от думите му остава личният култ към собствената му фигура. Полученият от Путин орден и „уважението“ на Си Дзинпин той превръща не във възможност да издигне престижа и международния авторитет на Сърбия, а в повод за поредната пиар акция на сръбския президент, който вече месеци не може да овладее масовите протести в страната си, налага безпрецедентна цензура на медиите и прави опити да смаже народното недоволство, използвайки силовите структури в Сърбия.