Архимандрит Никанор, игумен на Църногорския манастир

Преди три години едно от най-важните събития в живота на Софийска епархия стана преодоляването на духовните аномалии, предизвикани от активната дългогодишна дейност на група духовници и миряни, самообявили се за „ревнители“, „изповедници“ и дори „стожери“ на истинното Православие, а по същество явяващи се типични представители на младостарческия феномен, сеещи чрез проповеди, писания и на дело 

семената на разкола

На вид благочестиви и привързани към „традиционните православни ценности“, лидерите и последователите на това „ревнителско“ движение активно пропагандират идеи, теоретични постановки и умонастроения, които са напълно чужди на светоотеческите разбирания и противоречат на буквата и духа на св.канони. Тези по същество модерни, можем да кажем дори авангардни от богословска гледна точка еклезиологични разбирания и практики, са взаимствани от различните старостилни „юрисдикции“, стоящи извън общение с Поместните Православни Църкви, като са леко видоизменени и приспособени за по-лесното им възприемане от миряните в каноничната БПЦ.
Така например, ако за т.нар.алтернативно православие е немислимо поддържането на евхаристийно общение с епископ, който сам не проповядва „икуменическа ерес“, но се намира в общение и съслужава с „икуменисти“, то т.нар. „канонични ревнители“ изнамират начин да се отделят от някоя отделно взета „икуменическа“ поместна църква, запазвайки в същото време евхаристийно общение със съслужаващите и общуващите в тайнствата с тази „икуменическа църква“ епископи. Така те привидно пребивават в общение с Вселенското Православие, като същевременно остават „незасегнати от еретическата зараза“. Тази постановка им позволява да развиват своята 

деструктивна, сектантска дейност под маската на привързаност към каноничния ред 

и да се ползват от всички облаги и ресурси, които предоставя „официалността“. Същевременно те са напълно безконтролни и самодостатъчни, като в своята „автокефалност“ далеч надминават набедените разколници, които все пак трябва да се подчиняват на своите епископи и църковни организации.
За никого не би бил изненадващ фактът, че в контекста на все по-глобализиращия се свят църковните явления в отделните поместни църкви се развиват в паралел, а и често са взаимно обусловени. Без да желаем да навлизаме надълбоко в генезиса и развитието на българското старостилно младостарчество от последното десетилетие, можем ясно и определено да посочим кой е неговият идеен вдъхновител и фактически духовен ръководител. Това е не много познатият у нас йеросхимонах Рафаил (Берестов), известен като „прозорлив старец и съвременен подвижник на благочестието“.
В неговата „казионна“ биография се посочва: „йеромонах Рафаил (Берестов) е един от днешните подвижници на Православието. На 22 г. става монах и около 20 години се подвизава в Троице-Сергиевата Лавра. Духовен син на стареца Кирил (Павлов). В съветските години отец Рафаил със съмишленици, по тайно благословение на стареца Кирил, се обявява срещу икуменизма, латинофилството, масонството, модернизма, сътрудничеството на ръководството на Московската Патриаршия с КГБ. За тази борба някои са арестувани, а отец Рафаил е и наказван няколко път от администрацията на Лаврата. После получава благословение да се пресели в абхазката пустиня, където по онова време имало много подвижници. Още в Лаврата отец Рафаил разпространява първите преводи на съчиненията на отец Серафим (Роуз), а в планините на Абхазия, вече след кончината на отец Серафим, отец Рафаил назовал своя скит в чест на йеромонах Серафим (Роуз). От началото на грузинско-абхазката война отец Рафаил се преселва във Валаамския манастир, където възражда традицията на духовничеството. След Валаам прекарва три години в Атон, после се връща в планините на Абхазия. Противник на новия световен ред, глобализацията като царство на антихриста, биометричните паспорти и чипизирането на човека – отказът от тях духовникът разглежда като личен подвиг на християнина. Според него скоро на всеки православен християнин ще се наложи да избира между легалното съществуване и Христос. Автор на книгите „Тревога. Стани за вярата си, руска земя!”, „Какво пречи за обединението на Православната църква” и др. Създаден е и филм „Разговор на йеромонах Рафаил с моряци от подводната флота”. Понастоящем пребивава на Атон.“
Какво всъщност проповядва йеросимонах Рафаил (Берестов) и каква е неговата дейност ни разкриват поредица от кратки аналитични изследвания с автор йерей Георгий Максимов, клирик на Московската епархия на РПЦ-МП (засега достъпни само на руски език). За вярващите в България е важно да знаят, че почти всички изявени дейци на старостилното младостарчество у нас имат пряко или косвено отношение към този духовен водач. Връзката на някои от тях с йеросхимонах Рафаил датира още от „Валаамския“ му период през 90-те години на ХХв., а други попадат под неговото влияние по време на първия му „Атонски“ период в началото на новото хилядолетие. Въпреки, че не е светогорски монах и няма право на постоянно местожителство на Атон, йеросхимонах Рафаил се ползва от гостоприемството на Хилендарския манастир и живее в усамотена килия съвсем близо до землището на нашия Зографски манастир. От там той практикува своето духовно ръководство над тези, които лекомислено му се доверяват. Прави впечатление почти пълното съвпадение на възгледите и практиките на йеросхимонах Рафаил Берестов и неговите българоезични последователи, особено що се отнася до богословските новоизмишления, неканоничните монашески пострижения и самоволното провъзгласяване на манастири-частни домове.
Какво е най-характерното в дейността на тези т.нар. „изповедници на вярата“, това, което всъщност ги прави така популярни и в същото време духовно опасни? Това е формирането на една паралелна реалност в съзнанието на техните последователи и заместването, 

замъгляването и отпращането на заден план на Светото Евангелие

 като основа и мерило за духовния живот на християните. Вместо това им се предлага една нова идеология - т.нар. борба против отстъпленията, глобализацията и антихристовата система. Смисълът от изпълнението на светоевангелските добродетели е поставен в пряка зависимост от изповядването и следването на тази „изповедническа“ идеология. Внушава се аксиомата, че ако вярващият не се черкува по стар стил, не анатемосва икуменизма и - в определени случаи - не се откаже от своите документи за самоличност, той няма да получи духовна полза от изпълнението на св. евангелските заповеди. Тук дълбоко в съзнанието на последователите на йеросхим. Рафаил се култивира аналог между духовната безполезност на вършенето на добри дела без вяра в Господа Иисуса Христа (един безспорен факт) и животът според св.Евангелие без вяра в „борбата против отстъпленията, глобализацията и антихристовата система“. И тъй като автентичният духовен живот изисква огромно духовно напрежение до пълно самоотречение, за да бъдем наново родени в Христа, несравнимо по-лесно се оказва да живеем такива, каквито сме си, но без паспорт, празнувайки по стария стил и постоянно многословейки за „панереста на панересите - триждипроклетия икуменизъм“ и неговите окаяни споспешници - модернистите. Така е много по-удобно за вехтия ни човек, който не само, че не се разделя с нищо греховно, но и намира удобно и твърде

 почетно алиби за практикуване на любимите си страсти

 В разгорещената и „самоотвержена“ борба за чистота на Православието, на последователите на йеросхим. Рафаил... просто не им остава време за привеждане на живота, мислите и чувствата към елементарните св. евангелски повели. А и каква полза от добрите дела според Евангелието, ако изпаднем в отстъпление, нали?! Получава се същото като кучето, вързано за киселицата - не яде ябълките, но и на други не дава.
Това по-скоро несъзнателно, отколкото обмислено изтикване на заден план на св. Евангелие като основа и мерило на християнския начин на живот е причина в постъпките на рафаилитите да се проявяват характерни за други конфесии житейски принципи като „reservatio et restrictio mentalis“ и една особена лекота, с която църковния каноничен ред се пренебрегва и жертва за висшата цел - „защита на Църквата от еретиците“. Постепенно тази двойственост в мислите и действията се пренася и върху самото св. Евангелие, тъй като видите ли, според светите отци послушание на стареца си не дължим само в два случая - ако той ни подтиква към ерес или към блудство. Тоест, ако ни бъде благословено да излъжем, откраднем, навредим на някого - проблем няма! Това се прави за доброто и спасението на Църквата.... Ето къде е коренът на многобройните станали известни случаи на нравствени и материални злоупотреби от страна на свръхправославните духовни водачи спрямо техни последователи. От тук произлиза и лекомисленото, граничещо с престъпно манипулиране и утилизиране на вярващите от страна на старостилните младостарци. „Какво тук значи някаква си личност“ - щом като става въпрос за спасението едва ли не на цялата вселена... 

Аналогията с болшевишката менталност 

не е случайна - все пак говорим за духовни водачи, родени и отраснали под алената петолъчка. На един ще отнемат жилището, на друг ще присвоят автомобила, на трети ще развалят семейството, четвърти ще превърнат в безволево същетство, отдаващо всичките си сили за благото на духовния водач и неговата фамилия, на пети ще продават „вълшебно“ коренче за 100 лв. дозата...
Най-тъжното е, че последователите на йеросхим. Рафаил и българските му колеги не просто се лишават от благодатните Божии слова и Неговите благодеяния, давани на тези, които спазват заповедите Му, но с готовност се опиват с виното на безмерната гордост и щестлавното самомнение, че са единствено и най-праведни, че спасяват вярата и Църквата, че са „верният остатък Израилев“, че са пример и мерило за благочестив живот. Затова те, макар и да проповядват бягство в пустинни и диви места, но гледат да са все около големия град, пред погледа на християните и неизменно в интернет - разбира се, поради „самоотвержена грижа“ за благото на другите - за да ги „просветят“ и обърнат в своето празноверие. Това чувство за собственото им превъзходство, скрито под и допълнително подхранвано от смирена поза и смирени слова, е „упойката“, чрез която лукавият дух държи тези наистина нещастни души в плен и ги превръща в посмешище и за хората, и за бесовете. Осъждането пък е въздухът, който тези прелъстени души дишат - за тях няма достоен патриарх, няма достойни клирици, няма достойни богослови, освен собствените им „батюшки“ и „прозорливи старци“. Навсякъде виждат грехове, нечестие, заговори и отстъпления... Спасението е само там, където служат техните водачи и където стават множество мними или действителни чудеса. Чудото е превърнато в основен критерий за това, дали някой духовник е угодил на Бога, а способността да се правят предсказания и пророчества - верен знак, че „старецът е от Бога“.
На автора му се яви възможност да се запознае със съдържанието на „покайни“ писма, писани от йеросхим. Рафаил и от двама българоезични духовници, единият все още принадлежащ формално към БПЦ, но активно търсещ си „нов синод“, а другият отдавна излязъл от църковното единство. Макар и писани от различни хора, но тези писма все едно, че са излезли изпод перото на една и съща личност. Което в духовен смисъл може би е и така. И в трите случая обилна покайна и смиренословна риторика, но в същото време липса на каквато и да е самокритичност и осъзнаване на собствената вина, заемане на позата на обидено дете, изтъкване на своите заслуги и имплицитни обвинения срещу църковните власти, посочващи конкретни провинения и изискващи недвусмислен и ясен отговор. По същество тези наглед покайни писма са обърнати не към църковната йерархия, а към собствените им последователи и останалите вярващи. Целта е да се внуши пълната невинност на авторите им, които обаче извършват „голям подвиг“ - въпреки, че не са виновни, каят се пред лицето на подхвърлящия ги на гонение архиерей. За жалост практиката показва, че поелите по този път не намират в себе си сили наистина да се разкаят и да се върната към каноничната и духовната нормалност - за свое и на последователите им нещастие. Дано в случаите, станали повод за съблазън на вярващите през 2017г., Бог да даде на старостилните младостарци духовни сили

 да дойдат на себе си и да се опомнят

 и така да дадат повод за голяма радост на Небесната и Земната Църква!

Б.А.Текстът е въведение към преведена статия на йерей Георгий Максимов от Московската патриаршия, изобличаваща новите разколоучители-"рафаилити".