Днес в посолствения храм-подворие на Румънската Патриаршия „Св. Троица”, находящ се на ул. „Св. Цар Борис I” № 152 в София бе отслужена панихида по повод годишнина от смъртта на Негово Високопреосвещенство първият Доростолски митрополит Иларион (1912-2009). Той е единственият дисидент сред архиереите на Българската православна църква, претърпял страдания и гонения по време на богоборческия режим на комунистическата тоталитарна власт у нас.

Слово за делото на митрополит Иларион прочете архимандрит Дионисий. Ето пълния текст:

СЛОВО ПО ПОВОД ИЗПЪЛВАНЕТО НА

СЕДЕМ СВЕЩЕНИ ГОДИНИ ОТ ПРЕМИНАВАНЕТО В

СВЯТО БЛАЖЕНСТВО НА ДОРОСТОЛСКИЯ МИТРОПОЛИТ ИЛАРИОН

„Господ обича правдата и не оставя

своите светии; те вечно ще бъдат запазени.”

(Пс. 36:28)

ВСЕЧЕСТНИ ОТЦИ

БОГОПОСВЕТЕНИ СЛЕДОВНИЦИ НА ХРИСТА,

ОБИЧНИ В ГОСПОДА БРАТЯ И СЕСТРИ,

Ден дохождаше и отхождаше, ден по ден, утро подир утро, и ето броеницата на времето ни доведе до неговия праг. Днес сме на място, където се срещат времето и вечността. Седем години, откакто през този праг във вчерашния ден – 28 октомври премина последният носител на българската православна святост – блаженопочившият и приснопаметен Доростолски митрополит Иларион. Изпълни се числото седем, свещеното библейско число, осветено от седмия ден, в който Бог се прослави. Време е за прославление!

Именно митрополит Иларион, по-известен в столицата и в страната или като дядо Иларион, или само като Владиката ни събра на това тържествено възпоменание не за да отдадем памет, защото това нито го притежаваме, нито го умеем, а за да започнем да се учим да отдаваме почит и чест.

Една единствена Божия заповед, от всичките десет, а именно петата гласи: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята!” (Изх. 20:12). Почитай, а не помни; пък за нас – българите, които памет нямаме, какво остава?! Това е единствената Божия заповед с обещание към нас човеците от Самия Господ Бог, че почитаме ли, сиреч не само естествено да обичаме за задоволяването на собствения ни егоизъм или социално-структурирано куртоазно да уважаваме, а да честваме – да сме в преклонение, та дори в благоговеен стремеж на почитание към отишлите си преди нас, за да живеем дълго на земята и то добре.

В библейската книга „Товит” се казва: „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните...” (Тов. 4:17), но ние тук няма да извършим само това, защото трябва в образа на дядо Иларион да намерим и себе си. Можем ли да раздаваме хлябовете си? Да не започнем да скверним освен себе си и околните? Ще раздаваме хлябовете си за своите близки, ама защо – защото са наши, а в същото време ще прокуждаме гладните и милостиня няма да сторваме?

Този, който наистина не е за малцина, а за мнозина – той ни събра днес тук в храма на Румънската Патриаршия в българската столица, посветен на Пресветата Троица, не само защото като всеки храм е небесна екстеритория на небето на земята, но е и екстеритория на Църква, пред която всички ние трябва да се преклоним, защото ние тук такава нямаме. Много често тук, особено на храмов празник почитаният от нас светител отслужваше тържествена литургия, заедно и със своя приятел от студентските си години – покойния Румънски патриарх Теоктист. Но тук трябва да признаем и духът е друг. При нас нещата са обърнати. Ако навсякъде наказанието следва престъплението, то у нас наказанието предшества престъплението без значение извършено ли е то или не. Ако в Румъния виждаме плодовете на една смирена, но достойна живо-практикуваща християнка като Моника Маковей до степен на това, та да видим подсъдим за корупция дори един архиерей, то тук „синджир-марката” жестоко е оковала всички и мафия, и държава, и църква, та са се превърнали в издъхващ организъм, който смърди, но не стене.

Митрополит Иларион ни събира в Румъния, защото и той като всеки пророк не е почитан в собствената си Родина, а оттатък – отвъд Дунава.

Освен да сведем глава и със страхопочитание свенливо да палим кандилото пред свещения му образ – друго не ни остава. От Небесното царство на вечността да дирим друго освен покаяние и прошка – друго и не бива. Прокуждаме своите си, но прокуждаме и тези, които Бог ни праща. По този повод: с Румъния ни дели не каква и да е река, а кървава река, в която ние изтребваме преминаващите през тази омърсена от грехове територия.

Далече там при онзи гроб, от който блика благоухание в Силистра се оказа блян не за българи, а за Румънци. Дядо Иларион беше романтик, копнееше да бъде погребан в родния му град Елена, но духът на каквото и да е възраждане отдавна си замина и от Елена, и от изтъргуваната ни Татковина. И Възраждането, и цялата ни история въобще се пропиват умишлено не с религията на любовта – християнството, а с религията на омразата – модернизирания чрез кощунствено патриотарство комунизъм.

Не видя Владиката дезавоалирането на истината. Неговото сърце, изпълнено изцяло с любов нямаше да преживее падащата маска на фалша и слава Богу! Тук, където е тукашното всичко е за там тотално нищо, „Бог поруган не бива”! За биографията на Владиката много е говорено, особено в последните седем години. Затова за него ще говоря това, което намирам сега за актуално и с чувства, които избуяват само в етапи на страдание.

Този човек, който родом бе от малък балкански градец бе истински космополит. Отдаден до саможертва на вяра и родолюбие, общуваше с всеки, усмивката му бе блага и щедро я подаряваше на всеки срещу себе си, погледът му беше проницателен, а очите, очите, - океан, океан на бликащата от сърцето му любов. Той не беше „активен борец”, но беше борец на духа. Докато събратята му ставаха агенти на Държавна сигурност, за да прогресират и живееха в посочени роли в интригата между отделите – Първи и Шести, то той остана верен на Бога и на себе си.

Свети Киприан Картагенски казва, че: „живеят и царстват с Христа всички, не само тия, които са били убити, но и тези, които твърдо са стояли във вярата и са имали страх Божий, не са се поклонили на образа на звяра и не са изпълнили пагубните и светотатствени негови заповеди”. Е, така твърдо устоя и този, когото безумната комунистическа власт в лицето на ДС нарича с дадения му дисидентски псевдоним „Мунчо”. За комунизма, сиреч за злото, подвластно на сатаната преданият на Бога е Мунчо.

Кошмарът: болшевизъм в България. Факт! Патриот и монархист – протосингелът на Търновската св. Митрополия изживява най-черните си дни. Пред него са разстрелвани свещеници, присъствал е на процеси срещу църковни лица, някои от които са погребвани живи и е имал безсънни нощи от злокобното дрънчене на веригите на арестуваните търновчани. В началото не ..., но по-късно мъченията и проблемите и при архимандрит Иларион не закъсняват. В края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век първо е изпратен на заточение в Благоевград, където не е имал право да излиза от една къща, даже и на църква не е могъл да ходи, с него е можел да се вижда само Неврокопския м-т Пимен и никой друг. Всеки ден при него е идвал милиционер, за да получи подписът му. По-късно, като Бачковски игумен, епископ Иларион е бил два пъти арестуван, заради провеждани традиционни литийни шествия с чудотворната икона на св. Богородица. Тежки години на пропагандиран атеизъм, политическо преследване и личностно унижаване. Въпреки това не е извършена богослужба от еп. Иларион, на която да не е споменавал царят в изгнание и неговото семейство. Без да доловят каквито и да било сигнали тайните служби на комунистическата власт пропускат архимандрит Иларион в края на 60-те и началото на 70-те години заедно със скулптура Петър Димитров да работят на територията на страната в полза на задгранично българско правителство чрез финансиране от покойния Ню Йоркски митрополит Андрей, който въпреки доброто си здраве при странни обстоятелства умира в правителствена болница. Парите за финансиране на антикомунистическа дейност са пренасяни в подметките на обувките на митрополита от Америка, който е и бил гражданин на САЩ. Подозрения в тази дейност за владиката Иларион идват от чужди служби и от покойния Български патриарх Кирил. Христоцентричността, родолюбието и принципността при дядо Иларион са основни причини той да стане епископ едва на 60 годишна възраст, а митрополит чак на 90. Приключването, по Божия воля, на сатанинския период на диктатура на злото, носят много надежди и мечти за владиката Иларион. Обграден от най-ревностните християни в София и в Търново, владиката насаждаше у всеки свещен дълг към Църквата и Отечеството.

Еп. Иларион през третата година от третото хилядолетие бе избран за митрополит. Но не за пореден митрополит на някоя епархия, а за пръв митрополит на възстановената Доростолска епархия с катедра – древния Доросторум. М-т Иларион съвсем естествено не можеше да оглави епархия, в която е било допускано по някакъв начин администриране на Държавна сигурност или на комунистическото Политбюро, той съвсем естествено можеше да оглави само и единствено епархия чиста и непорочна, като самия него. Доростолска епархия бе наистина богодарувана на м-т Иларион. Нейните основи здраво стоят върху подвизите на древните мъченици, а мъченически подвиг в първите години на дяволския комунизъм имаше и дядо Иларион, а в последствие е бил подложен на неглижиране и поругание.

Е, след всичко това, а и множество други неща, този свят човек, заслужаваме ли го? Ако той даваше всичките си средства само за бедните и за издаване на книгите си – ние, къде сме? Ако той пишеше писма на духовни лидери по света, беше приятел с покойния католически духовник о. Георги Елдъров и изпращаше кореспонденция до св. Йоан Павел втори, папа Римски и до папа Бенедкит ХVI, то посредствеността, която завладя Българската църква я превърна единствено в орган за произнасяне на несъстоятелни проклятия. Не заслужаваме свят човек като дядо Иларион, който копнееше за общение, след като ние ще сме инструмента за проваляне на събор, който от векове се очаква. За човек, пред която врата винаги имаше опашка от хора, изграждането на стени, огради, изолации, събаряне на мостове, отчуждаване от всички хора по света и изпадане в краен изолационизъм за него щеше да е мъчение, което не се преживява. Цялостното падение, въпреки подмяната на половината синодален състав и изборът на нов патриарх, което се наблюдава ви гарантирам, че нямаше да е факт нито, ако имаше още дни този, който на днешния ден е роден – покойния патриарх Максим, нито пък ако бяха още тук сред нас дори и отишлите си при повече от странни условия – митрополит Кирил и митрополит Натанаил, за който пък видно бе, че известно време преди отшествието си от този свят изглеждаше едно към едно точно така както изглеждаше и Литвиненко.

Аз в български случайности за през последните повече от седемдесет години не вярвам, защото Бог не е в делата на мрака.

Омразата и мързелът се превръщат в наша национална черта и това е плод на комунистическото безбожие, което нека да си признаем – никога не е приключвало. За преход не може и да се говори. Не сме наблюдатели на превеждане, а на битка на два клана с един и същи корен. А пък сега на всичкото отгоре не атеистично, а антитеистично ще мразим мигрантите – така ли? Чужденецът е Христос – не го прокуждайте! Номиналната църква може да го прави, но реалната – никога. Отворете обятията си и прегърнете Христос, за да ви прегърне и Той! Един български светец, почитан в Румъния ви призовава към това сега и веднага, защото този храм се намира и в такъв район на този столичен град. Лъжа е безбожното политическо говорене за толерантност между религиите, каквато ние българите, видите ли на, сме изградили като модел. Не, ние не само не се познаваме, но не си и общуваме, разминаваме се и пресичаме на отсрещния тротоар. А за религиозна толерантност да говорят политици без религиозна принадлежност е позор, от който не могат да избягат. Вярата на хората е свещен интимен момент в общението им с Бога и използването на тази тема за персонажи, които не са просветена технокрация ще им послужи за погибел.

Редно е да се поверим на Христос, а не на псевдохристовите, поне докато те не се разкаят и напуснат публичното пространство. Ако църквата отчиташе реалностите, то питам: защо Руската православна църква не е отличила никога дядо Иларион със свой орден, а пък го цитира в свои актове по канонизацията на белоемигранта – св. Серафим Софийски, и активно участваше в канонизацията на св. Димитра Доростолска, просияла на руска земя? Ще ви отговоря. Защото не тамошната власт, а тукашната, която само ограбва дори и тамошната – не дава. Тукашните обявили се за тамошни контрагенти не допускат, затова той нямаше подобно признание, което заслужаваше, а пък милите ни нашенци мен ме пропуснаха и изтърваха, позволиха оценяване от оценители, защото ние тук и оценители си нямаме. Как се кадрува в Църквата – чрез агентурно вербуване и компромати към зависимости, а при необходимост – чрез публично екзекутиране? Да, дядо Иларион земни награди не получи, но вече притежава небесния венец на светостта.

Този удивителен и доблестен архиерей, когото днес честваме, бе невероятен вглъбен монах покорен на Откровението, не защото е автор на книгата „Пътя на монаха”, а защото в сърдечна и умна исихия – безмълвие съчетаваше освен аскетическото смирение и божественото смирение. Едното те смирява като човешко естество, придобивайки съзнание за принизеност, а другото смирение е просто Бог, Който е любов (1 Йоан. 4:8) и е противоположност на гордостта. Дядо Иларион винаги пребиваваше в Христос, Който е истинската Светлина, а живеейки, жертвено служейки и умирайки в Светлината, той също носи светлина.

Той изпълни замисъла на Твореца за себе си: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец” (Мт. 5:48). Поради това твърдо и непоклатимо вярваме в Христовите думи: „Дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител” (Йоан. 12:26).

Почитта, която и днес отдаваме на Доростолския митрополит Иларион е израз на възпоменателно честване подвизите, делата, страданията и животът на този Божий угодник, който е близо до Бога, продължавайки отдадено да Му служи, като вярваме – с венец на святост. Почитанието, което всички имаме към блаженопочиналия митрополит, като „жив образ на Бога” е въздаване на слава и хвала именно на Бога, който в дядо Иларион дивно се прослави. Ако трябва да ценим доброто и святото, то съвсем естествено трябва да се отнесем с почит и благоговение към владиката Иларион и към неговата светла памет.

Нашето християнско отношение дори до степен на мистично почитание в молитвен култ към митрополит Иларион, не само че е в традицията и духа на Вселенските събори, но е и съобразно думите на св. ап. Павел: „слава и чест и мир всекиму, който прави добро” (Рим. 2:10), „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7).

Някои от нас знаят за чудеса, кои крити, кои разкрити – различно. Известни са случаи на изцерения.

Един случай отново ще разкажа: Митрополит Иларион е бил игумен на Бачковския манастир – период, за който казваше, че му е бил най-тежкия в живота. Там, по какъв случай не мога да кажа, е извършвал водосвет. По време на водосвета, той като че ли не е бил на себе си. Едно дете – момиче е било заведено в светата обител да се поклони на чудотворната икона на Божията Майка и да присъства на водосвета. Когато владиката ръси с осветената вода поръсва и това дете, което обаче е било инвалид в количка, без той да покаже какъвто и да е израз на реакция. Детето започва да плаче, защото безчувствените му крака започват да го болят и се е оплаквало от парене в краката. Тъй като това дете е било дете на председателя на Градския комитет на БКП в Асеновград настава паника и детето го водят веднага в асеновградската болница, където лекарите уплашени от личността на бащата веднага се втурват да облекчат болките. Успокоителните, които са дали на детето го приспиват и то заспива. На другия ден сутринта детето напълно само става от болничното легло и иска да се прибере у дома си, уплашено от болничната обстановка. Родителите му със съвсем естествена неописуема радост го прибират вкъщи и учудени, предвид парализата на детето им се сещат за манастира и за владиката. Видният комунист отива при игумена – дядо Иларион и го пита, какво да направи за него в благодарност за чудото на изцерението. Дядо Иларион – не иска нищо, освен едно: - да се разреши от властта провеждането на литийното шествие на асеновградската чудотворна икона на Св. Богородица – Рибна до Бачково, което точно в оня период е било забранено. Комунистическият местен властелин веднага разрешава да се провежда литията. Същият този соц-първенец става министър в София в правителството на Тодор Живков и си купува апартамент на бул. „Дондуков” на ъгъла с ул. „Сердика”. След като го обзавежда преди да пусне вътре съпругата си дъщерята си, министърът моли дядо Иларион да дойде от Бачково и неговият крак пръв да стъпи в новия им дом на специално закупен за случая килим. За да не разберат колегите му комунистически министри, „активният борец против фашизма” моли дядо Иларион в новото им жилище тайно да кръсти изцереното момиче, което вече е било пораснало. Владиката казва това нещо на блаженопочившия патриарх Максим и той му благославя да извърши инкогнито светото тайнство Кръщение. Божията слава се прояви и в некръстен чрез молитвата на дядо Иларион.

Този случай го знам подробно от участници в чудноватото събитие. Зная и за други, за които е разказвал покойния Търновски митрополит Софроний дори на лица, които сега тук. Многобройни са чудесата, които сега след смъртта на владиката стават на неговия сияен гроб. Доростолска Митрополия подробно ги описва. Гробът е предимно обект на молитвено поклонение от страна на румънки, които не могат да заченат. Черти, характерни за свята личност безспорно имаме у владиката Иларион.

Мъдростта казва чрез устата на древноримския мислител Тит Ливий: „Само онзи, който е презрял празната слава, може да достигне истинската”.

Блажен ли е дядо Иларион? Да, блажен е, защото бе смирен по дух. Блажен е, защото беше кротък. Блажен е, защото плачеше – плачеше за страданията на Христа и за мъките на хората. Блажен е, защото бе гладен и жаден за правда. Блажен е, защото бе милостив – всичките му средства, въпреки мизерната му заплата, отиваха за милостиня. Блажен е, защото бе чист по сърце. Блажен е, защото бе миротворец – радееше за Божия мир между хората, народите и религиите. Блажен е, защото бе преследван, заради Божието име и правда: - интерниран от безбожната комунистическа власт, арестуван и хвърлен в затвор. Блажен е, защото го хулеха и гониха, говорейки за него лъжовно чрез доноси дори и от събратя и бе натикан от последователите на марксистко-ленинската патологична идеология в ямата на злобата. Блажен е, да, защото голяма е наградата му на небесата.

Братя и сестри,

В името на този, когото днес почитаме с молба и смирение ви призовавам към разум и воля, които да насочват делата ни, да контролират страстите ни и да направляват поведението ни според вярата. Моралният живот е възможен чрез нашето самообладание и радостта, която е Христос. Бъдете смели, но и солидарни. Враговете ни не са външни, а са вътре в нас – това са греховете ни, които и в църквата ги внасяме. Да се изпълним с любов и да вървим отвъд бариерите. Със състрадание да помагаме, та да ни се помогне и на нас. Да се вслушваме в ангелчето, а не в демончето. Златната среда не е между тях двамата, защото така ще сме ни топли, ни студени. Да станем всички ние „аз” трябва да изоставим себе си и да послужим на другите. Нека признаем греховете си и да превърнем дори България от земя на мрака и тъмните дела в земя на светлината и добродетелните дела! Живеем в свят, който има нужда от нежност, прошка и милосърдие и който не е способен да понася оскърбления, той не е смирен. Истинският християнин не е с етикети, длъжности и звания, а независимо с тях или без тях – с обич и мечти за по-добър свят без уродливи форми на какъвто и да е тоталитаризъм.

Преди да ви прочета едно кратко стихотворение посветено на 40-я ден от преставянето му в Господа моля заедно да се помолим така: Блажени светителю, отче Иларионе, моли Бога за нас!

Н А Б О Г – С М И Р Е Н В Е С Т И Т Е Л

Звездицата ти блесна и угасна.

В духовност друга отлетя.

Духовно чедо със стиха се срасна.

Отиде си, но не умря.

Отиде си прославил Бога,

с вяра в Господа живял.

Живя с надежда и тревога,

за свят на Бог опротивял.

Отиде си със кръст в ръката,

с молитва и смирен поклон,

към Този – горе в небесата

умрял за нас без глас и стон.

С пречиста святост в сърцето,

смирена рожба в теб живя.

Опора бе на бедните и ето –

няма те, но не умря!

От малък раснал с Божието слово,

то стана твоят идеал,

и ти го ся отново и отново,

Божията истина разбрал.

Коленичиме пред святото ти дело.

Ден срещаше с молитва и със кръст,

смирение бе мисълта обзело.

Поклон, Владико свят!

В чест на изпълнените седем свещени години от преминаването в небесно блаженство на Негово Високопреосвещенство приснопаметния Доростолски митрополит Иларион завършваме със съставените, написани и издадени от него „Добри пожелания”.

„Винаги пожелавайте на човека Божията благословия и милост и всяко добро и онова, което не може да се купи с пари!

Защото парите могат да купят:

Постелята, но не съня;

Храната, но не апетита;

Книгите, но не знанията;

Лукса, но не красотата;

Дом; но не щастието в него;

Лекарството, но не здравето;

Съжителството, но не дружелюбието;

Религиозната украса, но не вярата;

Развлечението, но не спокойствието;

Почетно място в гробищата, но не и на небето;

Благоразположението, но не и прошката и дружелюбието;

Примирението, но не и благоразположението;

Примирение, но не искрени приятели;

Забогатяване, но при все това, не задоволство от това;

Благоденствие, но не и щастие; благоразположение, но не искреност към вас, при все това – правете добро!

Щедростта на сърцето ви, макар и да не се оцени, проявявайте я!

И ще дойдете до заключение щастливо, че всичко това е цената на доброто, оценено не с пари, а с вяра в Бога, Комуто слава и величие во веки веков. Амин!“